Литературен форум  

Брой 26 (467), 03.07. - 09.07.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Елка Борисова

Гласът й в компютъра

 

Объркано и лакомо гледам още от вратата. Плъзгам поглед по платната. Гледам я как говори. Посреща приятели. Усмихва се. Обръщам й гръб и се въртя, обикалям. Тези от лявата страна, най-напред тях, по реда, последователно. От самото начало, от входа. Те са класически и ясни. Пак я поглеждам. Приготвя питиета. Картина с име "Телефонна любов" - морето, брегът и на него телефонна кабина, буквална, иска ти се да сложиш картата и да говориш с морето или да се обадиш от брега и да попиташ: "Чуваш ли морето?". До нея "Спомен от едно лято" - морето, чадър, шезлонг и в него мъж, облечен в бяло, набиващо се бяло петно, очите ти остават в него. "Ние с татко" - малкото момиченце, с бялата рокля, хванато за ръка с баща си, вървят в града. Тя без лице. Лицето няма значение, може да бъде всяко дете, вътре в очертанието. Като Шиле. Рисунката на трите момиченца - подробна, ясна, педантична чак, без лица. Тази лява страна сигурно отдавна е рисувана. Отделена е от другата с "Двореца в Балчик" и "Детайли от прозорците в двореца" отвътре навън. Воайорски. Пастелен сецесион, надникнах навън, към двора, към света, надникнах с очите на жена от харема към света навън. До тях "Невъзможна любов", колко просто. На едно пано два мотива с лодки. Тяхната невъзможност с морето, помежду им, всяка следва своя рейв. Поглеждам я. "Дълго отлагах тази изложба. Не исках да насилвам, да изпреварвам. Чаках я сама да дойде, когато съм готова и спокойна". Сигурно е така, след като нищо не бях чула. Пазена в тайна. Затова и моята трескавост, обърканост. Сега отдясно. Картините отдясно. Тези като че ли ги е рисувал съвсем друг човек. Отнесени, замечтани, пясъчни. И имената им такива: "И заваля", "Пирамидата", "Тръстиките", "Камъкът" - с някаква меланхоличност, отпуснатост. И до тях "Ватиканските градини". Дали само заради тях не се обърках толкова? Една линия по средата, която отделя този от онзи поглед/отражение, този от онзи миг/реалност, горе и долу, тогава/там. Спомням си като се върна от Ватикана. Оттам ги е пренесла. Толкова преливащи. Искала е да заличи ясната граница, да остави свободното преминаване на мисли и чувства, на гласове. Нейният глас - "Звук и цвят" (графика на гласа й в компютъра). Синя диаграма, в нейното синьо, от "Часът на синята мъгла", изрисувани тонове, гласове, звуци. Така диаграмен, емоционален, равен, последователен, хаотичен, като някое неочаквано предаване с непознат гост, но се случва само тогава, само в определения час, в определения ден. И завършва със "Св. Илия с колесницата" - рисунка, маслен пастел, копие на ортодоксалната икона. Картина талисман, тотем, дала тласък на цялата изложба, на рисуването. Толкова неочаквано за мен и естествено за нея. "След изложбата започнаха да не ме поздравяват" - чувам я да казва. Затова може би дълго не говорих за нея (изложбата). Вече няма къде да я видите, свърши, мина, беше. Като чуя гласа й малката галерия заживява, става моят фон. Мога да правя с нея каквото си поискам. И когато Райна пак е готова, да разкажа.

 

PS. На фестивала МЕЖДУНАРОДНИ МЕДИЙНИ СЪБИТИЯ в Албена, радиофестивал СРЕБЪРНА ВЪЛНА, специална награда за културно предаване получава "В часа на синята мъгла" на Райна Йотова, национално "Дарик Радио".

 

Райна Йотова, изложба "Четири посоки", галерия Артамонцев

Българската литература

© 2001 Литературен форум