Литературен форум  

Брой 26 (467), 03.07. - 09.07.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Иван Сухиванов

Пътищата на светлината

 

Съществуват непроницаеми книги, постоянстващи в-себе-си, нарцистични перпетуум мобиле херметизиращи парадната си пустота. Такова е, общо взето, академичното изкуство. В романното тяло на "Фани по опасните пътища на светлината" обаче можем да се инжектираме отвсякъде - по парадоксалната логика на лабиринт, който е с безброй входове... Експресията тук е със сменен знак: отделните пъзели проза имплозират в интровертната протяжност на шизоидни пропадания и срутвания на смисъла; изпод лоното на една игра с жестоки правила надничат острите муцунки на ирационалните страхове на нашето съвремие, гордо със своята способност да ги овладява и тълкува в позитивен план. В целия роман протича едно разродяване с живота и "природата" - на фона на кървящите паравани на смъртта; "предизвиканата" смърт е едно изпитание (и изследване) на границите на човешкото; самата "алхимия на словото" се разгражда и трансформира в хрипове, хлипане в тежкия сумрак на безнадеждността... И всичко това в блестящ (анти)стил, напомнящ Роб-Грийе, причудливи орнаменти от научни дискурси (подсещащи за Борхес и Музил) - нанизани на "музикални" мотиви, взети от параноичните парчета на Black Sabbath...

Фани е спонтанен фотограф. "Снимките" фиксират спомени ("Призраци" Р. Барт), сънища, воайорствания в погнусата от "лигите на дявола". Фотоувлеченията й са като моментни нирвани (епи-фании) на едно (само)съзнание п/р/освещаващо се сред пошлата екзотика на лумпенски ариегарди... В романа тече едно противопоставяне на фотографията в студио (респективно на изкуството заради самото себе си). Образ на типа творец, самообладаващ се чрез изкуството си е Дионисий. За отбелязване са също "платоновските диалози" на живото тяло с неясни гласове, извиращи от несъзнаваното (между Аз и То) и т.н. Соматичните "смущения": въобразени метаморфози, своеобразното "клониране" на тялото в сънища, където символиката на кръвта преобладава, и дори (мастур)базисни разговори с алтер егото - загатват едни социални разпади, чиито студени тръпки чувстваме по гърба си като съвременници... Студена светлина струи и се свлича по ръбовете на една отчуждена вещност и опредметява разкъсаните връзки между субектите (между аз и ти). Движението на Фани е едно Брауново движение: няма го "класическото" пронизване на "средата" от авантюриста... "Поетиката на пространството" е поетика на задния двор, бърлогата, бардака, кенефа и т.н. както (това е приносно) на новостроящия се дом с мирис на хоросан... Персонажите са загубили социалните си характеристики, набива се в очи тяхната "подземност". Те са отписани от идеята за спасение. Антропонимите също са странни. Фани издирва някой си "Тео". Припознаванията са странна форма на халюциниране, плач по невъзможното отчаяно (фаустовско) боготърсачество... Това е самият Ад, чието изтърбушено дъно е настлано с мъртвите отломки на културата...

"Фани по опасните пътища на светлината" от Райна Маркова е първият истински български постмодерен роман. Езиковият му обхват е впечатляващ: от епистемологическия брътвеж до аргото на наркоманските комуни. Ценното е това, че на "Фани" не й пука за Литературата, както и за други изветрели "под слънцето" неща. "Пуснете слънчевата светлина" е лайтмотивът на тази книга. Някой бе казал: "Живей опасно!"... Това е "посланието" на този роман-граница: пропусклива мембрана между "света" и мрака...

 

Р. Маркова, "Фани по опасните пътища на светлината", изд. "Стигмати", С., 2001

Българската литература

© 2001 Литературен форум