Литературен форум  

Брой 26 (467), 03.07. - 09.07.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Жул Мишле

Магьосницата

 

"В миналото, а и до ден днешен, френските историци се опитават да опишат обективно историческите факти или да пресъздадат реално големите личности от историята. Моята цел е да уловя духа на времето." Тези думи на Мишле, цитирани свободно от предговора към един от многобройните му трудове, най-красноречиво изразяват творческото кредо на големия френски историограф и писател. Казвам писател, тъй като творбите му имат по-скоро белетристична, отколкото историческа стойност. Съвременната историография частично или напълно е отхъврлила историческата истинност в интерпретациите на Мишле, които със своя възрожденски патос понякога напомнят за нашия Паисий. Ала тяхната ценност не се основава на точния исторически изказ и прецизната фактология. Онова, което го отличава от съвременниците, следовниците (а дори и противниците му) е способността да улови движението и метаморфозите на човешкия дух. В събитията за Мишле най-важен е детайлът, в описанията - нюансът, в пресъздаването на човешките характери - духовните измерения на епохата. Неговата история е обвеяна с драматизъм и фаталност, тя поразява със своята осезаемост и неоспорима поетичност. За възприемането й е необходима романтична наглса и вкус към необичайното. Откъсът, който предлагаме на вниманието на читателя, е част от обширно изследване на магьосничеството през средните векове.

Този труд, на междата между историята и поезията, е написан през 1862 г., докато същевременно Мишле работи и над своята "История на XVII век". Проучвайки процесите срещу практикуването на магьосничество по време на управлението на Луи XIII, той достига до самите корени на този древен занаят. Тогава се заражда и идеята да му посвети един отделен труд.

Книгата се състои от два тома, предшествани от предговор, в който Мишле изразява становището си, че магьосническите практики представляват наследство от езичеството. Първият том представя проявите на магьосничесво през Средновековието, а вторият описва процесите срещу магьосници през XVI, XVII и XVIII в.

 

Духът-закрилник на домашното огнище

 

Самостоятелният дом поставя началото на семейството. Семейното гнездо създава птицата. От този момент нататък човекът вече не е безлика вещ, той носи своя душа... Тогава се ражда и жената - появата й е вълнуваща. Ето я вече вкъщи. Бедното създание, най-сетне може да заживее спокойно, чисто и неопетнено. Жената може да се отдаде на мислите си и докато мъжът е в гората, да помечтае над хурката. Паянтовата колиба, така влажна и зле уплътнена, в която духа северният вятър, има едно предимство - тя е тиха и спокойна. В нея има тъмни кътчета, където жената съхранява мечтите си.

Сега вече тя притежава. Тя разполага с нещо свое - хурката, леглото, сандъчето, това е всичко, както казва старата народна песен (Три стъпки от столчето, три сътпки от леглото, и още три - от сандъчето, още три стъпки - и пак обратно) - към това се прибавят масата, дървената скамейка и двете трикраки столчета... Мизерна малка къщица, но в нея живее една душа. Огънят в огнището я весели, светеният чимшир пази леглото; към него понякога тя прибавя и букет от върбинка. Дамата-повелителка на този малък палат преде на отворената врата и наблюдава как пасат овцете. Все още тя и мъжът й не са достатъчно богати, за да си имат крава, но и това ще дойде, ако са търпеливи и ако добрият Бог благослови дома им. Пред очите й е гората, поляната, над която прелитат няколко пчели - това е целият й живот. Семейството отглежда и малко пшеница, но нищо друго, тъй като никоя реколта не е сигурна. Този живот в бедност и труд, все пак е по-малко тежък за жената; тя не се похабява и не погрознява така, както по време на тежкия труд на полето. Освен това тя разполага с повече свободно време. Сама е, няма никакви съседи, злотворният и окаян живот в затворените мрачни градчета, царство на непрестанен взаимен надзор и опасни сплетни, все още не е се е зародил.

Жената няма други приятели освен своите сънища, тя не говори с никого, освен с животните си и с дърветата в гората.

Дърветата приказват, и ние добре знаем за какво. Те и разкриват смисъла на думите, научени от майка й, от баби и прабаби, - тези прастари тайни, които преминават от жена на жена с течение на вековете. Такъв е и невинният спомен за старите духове от родния карй, вълнуваща семейна религия, който по време на общото съжителство в комуната, заглушен от шума и неразборията в него, не е имал особена възможност да се прояви, но се завръща тук и често спохожда самотната колиба.

Това е един особен, крехък свят, свят на феи и джуджета, създаден специално за женската душа. Тогава, когато легендите за чудесата на светците се изчерпват и източникът на вдъхновението им пресеква, на територията им нахлуват същите тези древни вярвания, вдъхновени от една съвсем различна поетика и започват тайно и незабележимо да властват. Тези вярвания са съкровището на жената, тя бди над него и го съхранява с нежност. Жената е и фея, феята е също жена, тя е магическото огледало, в което жената открива своя разхубавен лик.

Ала какви са феите? От древните предания знаем, че някога те били същинските кралици на галите, горди и великолепни, но след идването на Христос и неговите апостоли те проявили високомерие и непоколебимост и им обърнали гръб. В Бретан, при идването на Христос те танцували, а и до ден днешен не са престанли да танцуват. В това се състои жестоката присъда над тях - те са осъдени да живеят чак до деня на Страшния съд. Много от тях са на ръст колкото зайци и плъхове. Пример за това са Ковриг-гван, феите-джуджета, които нощем, край древните камъни на друидите ви повличат в своето хоро. Още един пример - красивата кралица Маб, която си направила царска каляска от орехова черупка. Всички те са малко капризни и често пъти - не собено приятелски настроени. Но как да ги съдим, като знаем за тъжната им орис? Колкото и странни и малки да ни изглеждат понякога, всички те имат сърце и изпитват нужда от обич. Те са добри и великодушни, но те са и зли, и необикновено изобретателни. Когато се ражда дете, те слизат през комина, орисват го и определят съдбата му. Феите обичат добрите предачки; те самите предат божествено. Така гласи и поговорката: преде като фея.

"Вълшебните приказки" (на френски, а впрочем и на английски, те се наричат "Приказки за феи"), изчистени от несъстоятелните елементи, с които съвременните разказвачи са ги окичили, изразяват самата народна душа.

Тези приказки съдържат несъмнено частица историческа истина, те отпращат към времената на големия глад. В по-голямата част от случаите обаче те далеч надхвърлят историята, понесени върху крилете на "Синята птица" в световете на една изначална поезия, разказваща чрез нашите най-съкровени желания - неизменно едни и същи, - вечната история на човешкото сърце.

Огромното желание на бедния труженик да отдъхне, да си почине, да открие съкровище, което ще сложи край на мизерията му, често намира отражение в тях. В повечето случаи това е един благороден порив - търсеното съкровище се въплъщава в една душа, в съкровище от любов, което спи и чака часа на своето пробуждане (като "Красавицата и звяра"); друг път любимото същество, по силата на фатална магия, е скрито под чужд облик. Оттук е произлязла вълнуващата трилогия, това възхитително crescendo, обединяващо "Малечко-палечко", "Магарешката кожа" и "Красавицата и звяра". На любовта не можеш да устоиш. Скрита зад маската на грозотата, тя не престава да те преследва и най-сетне достига до вътрешната, скритата красота. В последната приказка този стремеж към любовта достига върховната си извява и ми се струва, че не е възможно човек да я прочете, без да се просълзи.

Във всички тях откриваме стаена една безкрайна нежност - душата, попаднала във властта на магията, не мисли само за себе си. Тя се опитва да спаси природата и да помогне на хората. Всички жертви на жестока съдба - и измъченото от мащехата дете, и най-малкото сестриче, тормозено от по-големите си сестри, - всички те са нейни любимци. Тя разпростира състраданието си дори и над благородната дама от замъка, окайва злата й участ в ръцете на жестокия барон ("Синята брада"). Тя се грижи и за животните, утешава ги и тъжи за тях, че не могат да се освободят още от животинския си облик. Но и това ще мине, нека потърпят. И тези пленени души един ден ще се сдобият с криле, ще бъдат свободни, ще обичат и ще бъдат обичани. - Това е другото лице на "Магарешката кожа" и на подобните на нея приказки. Именно тук се усеща женското сърце. Полският работник е твърде груб към своите животни. Ала жената не ги възприема по същия начин. Тя гледа на тях като дете. Всички те са хора, всички те имат душа! Целият свят е въздигнат, облагороден. О, това е под възхитителното действие на магията! Тя, толкова скромна, и мислейки се за толкова грозна, тя същата дарява цялата природа със своята красота и очарование.

Но дали действително е толкова грозна, тази селска женица, чието мечтателно въображение намира храна във вълшебствата? Споменахме вече, че тя се грижи за домакинството, наблюдава домашните животни, докато преде, ходи в гората и събира малко дръвца. Работата й все още не е твърде тежка, тя все още не е онази грозна селянка, каквато неминуемо ще стане, когато започне тежкият полски труд, свързан с отглеждането на пшеницата. Тя не е и тлъстата, тромава и ленива буржоазка, рожба на градския живот. Живееща в абсолютна несигурност, срамежлива, кротка и нежна, тази жена се уповава единствено на божията закрила. Високо горе в планината пред очите й се извисява тъмният и заплашителен силует на замъка, от който могат да дойдат хиляди беди. Тя се бои от своя мъж и го почита безкрайно. Навън прост крепостник, пред нея той е същински крал. На него дава най-хубавото, а самата тя живее почти от нищо. Тя е стройна и слаба като светиците в църквите. Изключително оскъдната храна в онези времена създавала тези крехки същества, които смъртта лесно отнасяла със себе си. Смъртността сред децата била огромна. Тези бледи рози били целите изтъкани от нерви. Оттук води началото си и страшният епилептичен танц, така характерен за XIV в. Но сега, някъде през дванадесети век, това постоянно полугладно състояние е съпътствано нощем от сомнамбулни пристъпи, а денем - от полусънни мечти и горещи сълзи.

Ала същата тази жена, толкова невинна, крие в сърцето си една тайна: съчувствения спомен за онези нещастни някогашни божества, изпаднали до нивото на обикновени духове. Не си мислете обаче, че духовете не страдат. Особено зиме, принудени да спят на голия камък или в корените на дъба, те сигурно зъзнат от студ. Те обожават топлината, ето защо непрекъснато се навъртат край къщите на хората. Понякога можете да ги зърнете в някой обор, сгушени на топло до домашните животни. Тъй като вече никой не им кади тамян и не им принася жертви, те се изхитряват и понякога открадват по малко мляко. Пестеливата стопанка не лишава мъжа си от нищо, но взема от своята дажба и вечер им оставя от изварата.

Духовете бродят само нощем, прокудени от дневния светлик, но те непрекъснато се стремят към него, жадни за светлина. Понякога стопанката се прокрадва тайно нощем, за да остави малко кандило до дъба, където те живеят, при тайнствения извор, който, отразявайки светлината, разведрява бедните изгнаници.

Духовете също не се проявяват като неблагодарници. Някоя сутрин жената се събужда и вижда, че къщата е подредена от невидима ръка. Тя е стъписана, кръсти се, но не казва нищо. Когато мъжът излиза, тя напразно търси обяснение за чудото. Трябва да е бил някой дух. "Но кой е той? И какъв ли е той?... О, как бих искала да го зърна!... Ала се страхувам... Та нали се говори, че който види дух, умира?" - Тогава, обаче, люлката се помръдва и се залюлява от само себе си...  Жената е поразена и в този миг дочува тъничък нежен гласец, толкова тих, че й се струва, че звучи в самата нея: "Скъпа ми стопанке, приятно ми е да люлея рожбата ти, защото самият аз съм дете." Сърцето й се разтуптява, но при все това тя се чувства успокоена. Детската люлка е така невинна и умилителна, а също и този малък дух - той също трябва да е добронамерен и мил, сигурно добрият Господ го закриля.

От този ден нататък тя вече не е сама. Тя усеща ясно присъствието му; той никога не се отдалечава от нея. Понякога духът докосва роклята и лекото шумолене на плата я известява за това. Той непрестанно кръжи около нея и не дава признаци, че ще я напусне. Отиде ли в обора, той я следва по петите; на другия ден пък й се струва, че е влязъл в гърнето с маслото.

Колко жалко, че не може да го задържи и да го погледне! Някой път, докато разравя главните в огнището, изведнъж й се струва, че е зърнала този палавник да се въргаля сред искриците на жаравата. Друг път за малко да го хване, както се е укрил в някоя роза. Той е такъв един малък, а пък работи, мете, подрежда, спестява й хиляди грижи.

Той успява да се промъкне дори в сърцето на стопанина, умилква му се, спечелва благоразположението му. Грижи се за сечивата му, обработва градината му, а вечер, за награда, скрит зад детето и котката, се сгушва на топло в огнището. Неговото гласче, подобно на цвърченето на щурец, се чува навсякъде, но никой не може да го види, освен в редките случаи, когато отблясъкът от огнището освети някое ъгълче, където той обича да се спотайва. Тогава всички са убедени, че са зърнали с крайчеца на окото си едно симпатично дребосъче, и се провикват: "Хей, малечко, видяхме те!" 

Превод от френски и коментар Радосвета Кръстанова

Българската литература

© 2001 Литературен форум