Литературен форум  

Брой 26 (467), 03.07. - 09.07.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Николай Бойков

Стихове и биографии 

 

Живот съставен от дреболии

Интересувам се от живота състоящ се от
дреболии
От тъмни облаци върху яркочервеното небе които
привечер
се оглеждат в тъмното море
от докосването до камъка на някой запустял
остров
От шума на вълните о хълбоците на закотвените
кораби
от бръмченето на мухи в стаята в стиха
от плисъка на Дунава
от тънката нишка-пътека в Дунава една
мастилено синя вечер
от бавния растеж на подарения ми кактус
от цвърченето на олиото когато пържа тиквички
от топящата се снежинка по твоята таралежена
коса
от мириса на манджа който се разнася в коридора
на блока
от уханието на печени чушки довято от вятреца
когато просто се шматкам по улицата
от погледите които си разменят хората
от дъха на една току издадена книга миришеща на
мастило и прясно
от прискърцването на несмазани врати
от лекото приятелско докосване
От всичко онова което няма в учените книги
В които се опитваме да отгатнем къде сме
какво сме и накъде отиваме


Това стихотворение написах в отговор на
едноименното стихотворение на Йован Христич.
Продължавайки да слушам Любэ:
Там зад туманами
Вечнами пянами
Там зад туманами
Берег наш родной
Там зад туманами
Любят нас и ждут
И времето все минава и ми се обадиха по телефона,
но продължавам да чакам. Приятели мои!
3 юли 2000г.



***

и стига да няма
едно похабено приятелство

След като си бяхме
говорели по телефона
да се видим
за да се опитаме да се разберем
да разберем какво стана
Вчера съвсем случайно те срещнах на сергията
Пресякохме Раковски
тръгнахме по Аксаков покрай Военното министерство
после минахме през парка пред Народния театър
и продължихме по княз Александър Батенберг
стигнахме до площад Гарибалди
и свихме по Графа
оттам до Славейков
после по Васил Левски до Народния театър
Тъкмо някаква певица пееше
че нещо си разбрала
но себе си не разбрала
завихме по Славянска
продължихме по Раковски
стигнахме отново сергията
И се разбрахме да се видим
на някое светско мероприятие
за да ти покажа предишните две стихотворения

В понеделник 22.05 една наша обща приятелка ми каза, че не само аз не съм разбирал какво става, а същото се отнасяло и за тях. Затова се обадих по телефона и предложих да се срещнем, за да се разберем, за да разберем какво се е случило. На 24.05 я срещнах на сергията за книги на Кристал. Имах около 50 минути и наминавах просто така. Пресякохме Раковски, тръгнахме по Аксаков покрай Военното министерство, после минахме през парка пред Народния театър и продължихме по княз Алесандър Батенберг, стигнахме до площад Гарибалди и свихме по Графа, оттам до Славейков, после по Васил Левски до Народния театър, там някаква певица пееше, сега вече си спомням, че много неща разбрала на този свят, но себе си не разбрала, завихме по Славянска, продължихме по Раковски, стигнахме сергията, но не там се разделихме, а при подлеза пред Университета. Разбрахме се да ми се обади или да се видим в Максим, или на четенето в Сълза и смях на 5.06. Някъде около Военното министерство ме заболя главата. На 22.05. в Максим чух мотото на това стихотворение на вечерта за Иван Радоев в едно стихотворение на Иван Радоев.

25.05.2000

***

Прибрах се вкъщи както тогава
и си пуснах Реквиема както тогава
и си повтарях
Аз съм дървото
инфрачервено в нощта
покълнало върху руините на газовите камери
Аз съм дървото
думащо в нощта
с хилядите си листа
Аз съм дървото
цъфнало като в есента на 95
беше циганско лято
Аз съм дървото
което ще бодърствува във нощта
и топката в стомаха
е топка в стомаха
и студът в краката
е студ в краката
и пулсациите в очите
са пулсации в очите
Нищо никога няма да свърши
Непоправимото не е непоправимо
Непроменимото не е непроменимо
Недървото не е недърво

Това е едно терапевтично стихотворение. Всъщност пуснах си не Реквиема на Моцарт, а Адажиото на Албинони.Няколко пъти превъртах касетата и все него си го пусках. Беше около пет следобед. Прибирайки се с тролейбуса, не забелязвах нищо друго освен онази топка в стомаха, когато бях в психиатрията в Унгария, я наричах повдигане. Идваха разни приятели и познати и аз им казвах - Повдига ми се - и те си тръгваха.После след като слязох от тролея си купих една ябълка да се успокоя. Струваше 27 стотинки. Дълго се ровех по джобовете си, накрая протегнах ръка към продавача, събрал всичките си жетони и монети.”Друже, какви са ми тия стотинки” - каза той. Та слушах си Адажиото. В мен звучаха няколко стиха на Пилински и тръгнах да търся преводите си, но не ги намирах. Макар дълго и упорито да търсих. Нахвърлих това стихотворение.Чувствах се зле. Исках да умра, исках да се самоубия, исках да накажа със смъртта си, със смърт, наказващите ме със смърт (тази последната да се разбира символически). Беше ми студено. Облякох си дебел пуловер, увих се в одеяло и се завих със спалния чувал. И заспах. Към осем се събудих, отвън се чуваше детска глъч, отново се унесох, в полусън чувах как децата броят, играейки навън на жмичка.После се събудих в един часа сутринта и чувах лекото трополене на дъжда по ламарината.Написах едно важно за мен писмо, после преписах това стихотворение и го снабдих с тази бележка.Нанесох незначителни корекции, с изключение на последните три реда, които изцяло подмених и сега в момента, въвеждайки в компютъра този текст, решавам да ви ги кажа. Ето пиша ги:
И нищо никога няма да бъде поправено.
Аз не е ти, ти не е аз,
и кой не е?

11-12. 04. 2000 г.



Стихотворение

Приятелю повярвай ми
Аз съм само гост който идва
Потропва на вратата и си отива
А не оставя след себе си нито глас
Нито потропване
Нито дума да го спомене
Нито диря от своите нозе под лампата на
стълбището
Нито сянка на стената
Нито глас нито дума нито крачка
Гост който идва почуква и си отива
В една вечер която започва със завръщане от работа
А завършва със сън
Като дъждовна капка която преминава през олука
И се забравя
Като някой когото очакват и не идва
Онази раковина на вашата маса
ми напомня за далечни пътувания
Но аз само ще потропам на вратата
И ще си отида Отида
Съвсем.

Това стихотворение написах-пренаписах в Народната библиотека, където учените четат книги. И където от време на време на някой от тях главата клюмва, и той става, и отива да пие кафе, а аз оставам, защото единствен сред тях не знам защо чета всичките тези книги, които са натрупани на моята маса. Навън грее слънце, катерички подтичват по поляните и се катерят по дърветата. А аз седя и чета. Трябва все нещо да правя. Защото друга работа си нямам и един ден взех и написах-пренаписах това стихотворение. И сега, чакайки да ми се обади онзи, който късно снощи ме търси, го набирам, защото друга работа си нямам, а времето все не минава.

3 юли 2000 г.


***

Стъпках българския писател
казах влизайки в току-що отворената от Георги
Господинов
редакция на Литературен вестник
настъпвайки подпъхнатия под вратата
Български писател
После го повторих няколко пъти

Това се случи през последната сряда на март. Идвах откъм френската гимназия по Раковски и отивах към Унгарския културен институт. Беше слънчев пролетен ден. Просто се бях отбил да помоля Георги Господинов да отложим един ангажимент. Макар да знаех, че приемното му време е в петък. Той тъкмо отключваше вратата на редакцията.


***

Няма край.

Някъде около средата на юли взех че събрах тези стихотворения с биография на едно място. Пъхнах ги в един джоб и ги разнасях със себе си. Показвах ги на разни хора. Спомням си веднъж с Тома Марков седяхме в Сфумато, той ги четеше, с онази вдаденост, встрастеност и въодушевление, която, мисля, радва всеки автор, бяхме във вътрешното дворче, дали не пиехме бира, той очакваше да получи заплатата си, влязоха две млади създания, с чаши водка и портокалов сок, по едно време иззвъня мобифон и на въпроса къде си (забелязал съм, това е основен въпрос, върви някой по улицата с мобифон на ухото и крещи: Къде си?) девойката каза: В Сфумато и пия кафе с Кристиан, всичките задачи ги оправих и към два ще се прибира, после тогава Тома Марков ми каза, че вече очаквал в някое от стихотверенията ми да се появял и Майлс Дейвис, беше ми дал да слушам една негова касета, та значи носех ги и ги четяха, и ги четях и аз и мъдрувах накъде да се отвори тази книга. Мислих си, унгарското ще да е онази територия, накъдето да поеме. Даже го и споделих с Гергана Попова. И сега тук, в Унгария, на верандата на една къща в предградията на Будапеща, седнал в един стол люлка, рано сутринта, птички цвърчат в клоните на черешата, дъжд ситни, пиша тази бележка.

Бях на един преводачески семинар в Багойирташ, сутрин ставах рано, около 5 часа, подреждах нещата в таршалгото, залата, където се провеждаха четенията, лекциите, където беше малката ни библиотека и имаше и телевизор, понякога вечер беше и нещо като дискотека,после прибирах чашите, занасях ги в бюфета и подреждах столовете около масите, после си пусках бароковия тромпет и се излягах навън на верендата в шезлонга, увивайки се в топло одеяло като главния герой от Вълшебната планина, слушах музиката, която се преплиташе с музиката на природата, непознати птички, шумолене на листата, на вятъра, щурците, разни други шумове - например от падащи шишарки или последното им туп, всички спяха, а аз завит в одеяло, излегнал се, гледах небето. Всеки ден беше различно. Веднъж дори, по-късно ми обясниха, наблюдавах оттеглянето на един облак, вътре бях в облак; и така една сутрин разбрах, че тази книга е завършена, в смисъл че има завършек, свършек, но няма край, искаше ми се да завършва по-оптимистично и ведро. Та значи една сутрин както си седях, отнякъде изплува това изречение и чувството, че с нещо съм завършил и приключил.

5 август 2000г.

Българската литература

© 2001 Литературен форум