Литературен форум  

Брой 26 (467), 03.07. - 09.07.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Петър Ковачев

Отива си денят

 

Хазайката бе разплела косата си и я вчесваше с един костен гребен под навеса. Седях на пънчето, дето навярно тя колеше своите птици, опиянен от случайното си откритие, че разпуснатите коси смаляват жените и че така те ни изглеждат много безпомощни. Каква властност, мислех си, им придава здраво стегнатият кок и колко неусетно те растат в очите ни... Но това може и да не бе случайно, защото днес бях срещнал внучката на пазача, а тя бе ми се сторила деспотка от памтивека в оная пустош по развалините на Горелица.

Жената ми каза нещо. Не я чух.

- Рекох, че все мислиш, мислиш - засмя се тя. - Да не си като Герасим? Малко така...

- Кой Герасим? - попитах.

- Оня, дето си срещнал днеска унучето му.

- Той ли е Герасим?

Жената ме изгледа учудено, но забелязах, че лицето й се сви и тя пак стана някак безшумна и мълчалива, уморена от работа като одеве. Чистех пушката си и гледах нейното отпуснато тяло, до половина покрито с натежала коса. Беше се стъмнило съвсем, имаше луна и край огъня бе топло. Градината шумеше сухо.

Тя се наведе до огнището, взе една щипка пепел и я сложи в димящия ператник.

- Ние така правим - каза, - слагаме пепел и в хляба. От пепела омеква всичко.

- По нашия край правят същото - успокоих я.

- Знам ли? Рекох да ти обадя, да ме не сметнеш за щура.

Жената остави гребена и отиде в градината с една кофа. Чух глухите й стъпки, почти скрити от падналата шума на дюлите, сетне - екота на цинка, докато пълнеше кофата. Върна се след малко, като се оплакваше от болки в кръста и че вече не можела.

- Да дойде зима - рече тя, - че да си почина.

После хазайката ме помоли да откачим ператника от веригата. Можеше да ни оплиска и ние го откачихме внимателно. Жената се зае да разхлажда водата, а аз реших да я попитам за Герасим и момата му.

- Герасим - почна с неохота тя - из камънаците се вре, ама какво прави там - не знам. А пък оная, бялата, е все из Софията... Студентка.

Толкоз. Повече и не узнах, даже се ядосах малко, защото учителят по история, с когото пътувах във влака, бе ми казал, че ако аз искам да направя нещо, ще го направя на Горелица, не другаде. Тръгнах си с мисълта, че моята хазайка може и да е поскарана с тях.

Жената се наведе над коритото.

В стаята ми намирисваше на квасени питки. Погледнах без желание ескизите си, разпилени по масата, хвърлих пушката и се излегнах на кревата. Една късна пеперуда се въртеше около лампата, все я сравнявах с нещо си, сякаш заради нея лежах, и беше неприятно - въртеше се всичко, дори и мирисът на квасените питки. Станах, запалих цигара и отворих едното крило, за да не задимя стаята. Навън не бе студено, но само от усещането за това, което си отиваше, нахлуло с мириса на гнило, потреперих. Луната бе слязла съвсем ниско и имаше нещо спокойно и недействително в гледката, осветявана от бледостта й: беше почти светло и в светлина се къпеше голото тяло на хазайката под навеса.

Не разбрах какво ме овладя тъй здраво, но аз не се и опитах да се отдръпна. Облакътен на перваза, а цигарата гореше пръстите ми... После, съвсем отмалял, се проснах на кревата. От градината се носеше същият сух шум на листата, но след всичко станало ми се струваше, че не го чувам, че повече го възприемам с очите си...

...Усетих се по-късно. Плисъкът на водата ли бе движил ръката ми, луната ли бе светила над листа ми? Хазайката изглеждаше добре, бе вдъхновена работа. /Поезия, упрекнах се, уморен си!/

Пак запалих, а на сутринта видях, че цигарата ми е изгаснала цяла и че съм кисел. Бях сънувал една малка пеперуда да се върти около луната. Слизах по стълбите и сърдито си мислех за лампата, която бе осветявала съня ми. Но това бе за момент, то нямаше значение, като се сетих колко съм податлив на настроения и как бяга от тях мисълта ми.

Долу хазайката бързаше насам-натам по плочника. Поздравих я, после тя ми донесе чиния с мляко и хляб.

- По Горелица ли ще ходиш? - ме пита.

- Да - казах. - Още нищо не съм свършил.

Тя се облегна на дървото, което подпираше асмата. Беше в края на навеса от гроздови свисла и слънцето дълбаеше бръчки по лицето й.

- Ами ти?

- Не бързам много.

Жената прибра чинията, зави хляба в кърпа и отиде да ги занесе в кухнята. Станах, за да си взема нещата.

- Тръгна ли? - викна тя.

- Време е вече. Трябва да тръгвам.

- Ще поразтребя горе.

- Добре - отговорих, - но бих могъл и сам да си разтребя. Днес няма да се пилея кой знае колко. Ако стане - стане!

Не се бавих много. Върнах се и жената седеше на стола до масата. Тя взе блока ми и с края на грубите си пръсти започна да го прелиства. Отброих си няколко зелени гилзи - те са по-здрави и картонът им не се къса.

- Добре си я изписал - рече тихо тя, разглеждайки една от лошите ми скици. - И все нея, бе! Та нали само си я срещнал?!

- Издебнах я - казах. - Аз винаги търся неподправеното!

Жената поклати глава:

- Ти по си разбираш от работите.

Гледах новата везана покривка на масата /вчера я нямаше/ и вазичката с димитричета, макар че на две крачки имаше цели храсти от тези цветя. Денят се стопляше, жените от горското вече размахваха кирките си по отсрещния хълм. Мислех да тръгвам и се поразмърдах нетърпеливо, но изведнъж хазайката се наведе ниско, като се взираше замаяна и учудена в блока. Сетне го отмести настрана. Зърнах снощната си рисунка.

- Нищо, нищо! - сепна се жената и заизтрива с длан очите си.

- Но, хазайке! - викнах.

- Недей! - ме прекъсна тя. - Недей.

Стана, като се усмихваше някак тъжно, и с натежали нозе тръгна към градината.

- Ще трябва да обърна фитариите - каза, - че преполови ден. Отиде си денят като нищо...

Българската литература

© 2001 Литературен форум