СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

Цвета Трифонова

Кучият син

Макар и уседнал накрая, поетът Иванко Николов ту изчезва, ту се се появява, по стар скитнишки навик. Появата му обаче винаги е свързана с изненада – сега отново предлага на българския читател чудесно библиофилско издание с преводи на Сергей Есенин, макар с фрустриращото заглавие "КУЧИ СИН" - идиоматичен израз, често срещан в есенинските стихове, но ни подсеща и за предишната изява на Иванко през 1996 г., когато провокира феновете на поезията с МОСКВА КАБАЦКАЯ ИЛИ МОЯТ ЕСЕНИН и със своите вдъхновени рецитали. Тогава бе превел, за пръв път в България, забранените и забравени в Съветска Русия хулигански елегии на великия руски поет. Бяхме поразени тогава от непознатия Сергей Есенин, "скитник, бродяга, бандит, гуляйджия, изпял със същия божествен талант най-печалните и скандални строфи на руската поезия. Огромната и свята Рус ражда толкова гении, че нищо не я спира да запрати един от тях в уличните кръчми и в зловонните бордеи, за да може той от самото "дъно" да разрови отчаяната душа на своя народ, давещ бездънната си историческа мъка в плача на руската хармоника, във вино и водка и проблясващ фински нож. Подобен социолитературен феномен се среща и в други времена и култури - във френската - Франсоа Вийон, в нашата - Александър Вутимски, макар че се различават от епохата и личността на Есенин. "Кучи син" е продължение на онази незабравима книга, посветена на пиянската, подземната Русия, мятаща се в хаоса на гражданска война. Всъщност двете са части на едно и също поетическо и преводаческо дело. И тук са включени произведения на Есениновата "блатна поезия" /някои от тях се появяват за пръв път на български: "Пусти улици, клинчар","Клен ти мой, окапал"/, заедно с познатите "Персийски мотиви." Двете книги на издателство "Соранг" с преводите на Иванко Николов окончателно разсейват пред българската аудитория натрапената представа за имажиниста Есенин, певеца на селската, степната Рус. Виждаме сега трагичната фигура на гениалния поет, разпънат "като мост над реката застинал" между идилично цветното патриархално минало и "желязното" настояще на зловещата Октомврийска авантюра, стоящ съкрушен и обречен на браздата между красотата и опустошението, между любовта и ненавистта, варварството и нежността, между детството и гроба. И не може вече да става въпрос за "тъгата" на Есенин, а за неговия, макар песенно изразен,"трагизъм", в който се оглежда драмата на онази метежна епоха. Горестта и любовта му са типично руски и типично есенински, изживени до кръв и изплакани до дъно, разголени до сетния опънат нерв. Толкова безутешна и всепроникваща болка струи от стиховете, че полага белега на тъмните си пророчества за собствената "кучешка"съдба и за "незавидната участ на мойта разплакана Рус" над всички образи, картини и видения, над цялата, осъдена на унищожение, древна цивилизация и култура. В пияния разгул и разврат, в смрадните московски вертепи, поетът търси спасение от самотата и от дебнещата сянка на "черния човек". Стиховете, които пише тогава, са изпълнени с гняв и мъка, с отвращение и ярост, но са единственият му начин да се съпротивлява срещу злото и антихуманността. В пороя от скръб, отчаяние и вина остават да светят с непомръкнала светлина едничките му олтари - майката, родината, природата и Бог. Ето само един пример на безгранична синовна обич, достигаща висотата на морален императив:

Но многобагрените съответствия на Есениновия копнеж и болка за поруганата старина и незабравения роден край не биха достигнали до българската душа, ако не бе налице изключителният преводачески талант на българския поет. На мен дори ми е неудобно да говоря за "превеждане", защото от всеки ред, образ и стих, от всяка рима и дума се разбира, че става въпрос за съпреживяване и слияние. Мисля си дори дали Ив. Николов не обича стиховете на Есенин повече, отколкото собствените си. Това всеотдайно и дълбинно вживяване в духовния и естетическия свят на обожавания творец дали не премодулира творческата идентичност на преводача? За сметка на това ли е достигната най-високата степен на автентичност и съвършенство на превода, при която актът на препредаване на чуждата езикова и духовна реалност престава да се усеща изобщо, а се припокрива напълно с изначалното творчество? Чрез всепроникване и вчувстване в есенинската руска чувствителност, чрез екстазно потапяне в поетико-образната стихия и в тънкостите на неговата живописна и предметна пластика преводачът е могъл да пресъздаде специфичната атмосфера било на лиричния рязански пейзаж или на московските бордеи и сокаци, обиталища на "мошенюги, проститутки, пияници и крадци". Така е постигната и автентичната песенност на Есениновия стих, дори със същата фонемна оркестрация, с характерните меки асонанси и сонорни алитерации, с плавната ритмика на синтаксиса и напевна изразителност на кръстосаните рими. При тези преводи с основание може да се говори за конгениално пресъздаване на чуждоезиково творчество. В литературните кръгове се знае за "есенинските" резонанси в поетиката на Ив. Николов - например носталгичното възкресяване на изгубения пасторален мир или рицарската вярност към изконните светини на отминалото. Една от причините за това е диахронното уподобяване на биографични детайли от живота на двамата поети – еднаквата им бездомническа съдба и скиталчество, детерминирани от аналогични исторически катаклизми. По-важното е, че Есениновите самообвинения, блянове или печал и днес продължават да отключват незабравени възпоминания и скрити струни в българската душа, ограбена и обнищена не по-малко от руската. Родството в светозренческите нагласи съвсем естествено се материализира и в езиковите умения на преводача, в разкоша и свежестта на поетическата лексика. Тя е сплав от разнородни езикови конструкти – русизми, архаизми, неологизми, гаменски жаргон или точно намерени старинни български словеса. Различните лексикални пластове с лекота се съчетават в елегично-интонирания слог и внушават илюзията, че са сътворени именно на този език, а не са превод от чужд. С едно–две изключения нищо не нарушава органиката на текстовете, липсват езикови грапавини или стилови препъвания, които да намекват за мъките на преводача.

Творчеството на отритнатия "кучи син" на Русия, от 20-те години на отминалия век до сега, е паднало на сърце на 40 български поети и преводачи и по този начин обилно е оплодило родната поетическа традиция в тематично, в художествено-естетическо и стилово отношение. Всеки от нас има в библиотеката си томче на Есенин, но за себе си мога да кажа, че едва тези две заглавия на някогашния, а вероятно и днешен московски "ъндърграунд" откриват автентичната хубост на есенинския стих и потресната житейска и творческа драма на гениалния певец.

Освен националноидентичен характер, поезията му има и дълбок социално-исторически корен и поради това носи индекса на общочовешкото и универсалното. Това е поезия на унизения хуманизъм, на унищожената хармония и отхвърлената любов като мерки на Битието за сметка на студени доктрини и спекулативни обществени утопии. Затова има своите многобройни последователи и в българската литература в лицето на талантливи нейни представители като Йордан Стубел, Асен Разцветников, Сирак Скитник, Славчо Красински, Вътьо Раковски и самия Иванко Николов, разбира се, без да достигат до "хулиганските" ексцесии на прототипа, поради факта, че у нас страстите и драмите съответстват на собствените ни, по-маломерни и по-уравновесени във всяко отношение, мащаби. И слава Богу, че не можем да се мерим по дух и характер с руското пиянство, с руската жестокост и алогизъм или пък с руския трагизъм и гениалност. Влиянието на Есенин върху световната литература няма да отмре и в границите на ХХ столетие, а напротив, ще се актуализира с още по–голяма власт над копнежите на човека, колкото повече настъпва и се реализира т.н "глобализация"- световната имперска доктрина, идеща да заличи най-финия и златен слой на човешката култура – нейния свободен дух, самобитност и неординерност. Затова ми се струва, че не субективните пристрастия на преводача, а потребностите на социума днес, изправен пред нравствен и духовен кръстопът, са истинската причина за възкресяването на непокорния бунтар и несретник на руската литература. Неговият проникновен ценител и талантлив медиатор интуитивно е предусетил постмодерните веяния на "третата вълна" като поредна спирала на обезличаване и дехуманизация на света и иска да ни сгрее с есенинската свята скръб, теми, образи и чувства. Те са тънката жилава сламка, в която се вкопчваме, преди да се удавим в безсърдечието и студенината на унифициращата глобална паяжина, смилаща всяка различност и всяка интимност ведно с последните топли убежища на човешката уникалност и съкровения.