Литературен форум  

Брой 27 (468), 10.07. - 16.07.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Енрике Вила-Матас

Никога не ходя на кино

 

Роден през 1948 в Барселона, Енрике Вила-Матас е пословичен противник на реализма. Автор е на сборниците разкази "Никога не ходя на кино" (1982), "Образцови самоубийства" (1991) и "Синове без синове" (1993).

 

Точно в десет часа вечерта той беше пред дома на Рита Малу и един много висок домоуправител препречваше пътя му. Пампанини каза:

- Аз съм един от гостите.

- Защо един?

- Няма ли други?

- Хайде, влизайте.

Той тръгна по един коридор, прекоси малък салон и, докато го въвеждаха (ако може така да се каже, защото домоуправителят беше изчезнал) в объркана мрежа от помещения, той си даде сметка, че това е едно от онези места, където човек знае, че всеки момент може да го изплашат. Така и стана.

Изведнъж една врата изскърца и, като се отвори от само себе си, му позволи да види Рита Малу как подпряна на една библиотека, приглажда дългите си чисти като слонова кост ръкавици.

- Радвам се, че дойдох - каза той, приближавайки се към домакинята.

- Аз също - каза тя.

- Но това не е ли вашият дом?

- Хайде, качвайте се.

Те се изкачиха по вита стълба на терасовидния покрив на къщата. Там гостите бяха образували няколко групички. Имаше и червени фенерчета, пиано и известно веселие.

Изгледът беше великолепен, но Пампанини усети леко замайване, а освен това, още с първото запознанство, предусети, че това може да свърши зле. Докато две госпожи се замеряха със сметанови сладкиши, един американец, когото наричаха Глен, го помисли за вече покоен кинорежисьор. След като го приветства тържествено, безразличен към битката между двете дами (много пламенни, навярно римлянки), американецът поздрави Пампанини за изключителната красота на творбите му, подчертавайки специално онзи вълнуващ кадър, в който една робиня се къпе гола в Тигър. Пампанини се готвеше да възрази, когато една възрастна дама го упрекна за атеизма на първите му филми.

- Добре, че после минахте в лоното на католицизма - каза му старата дама.

- Вероятно ме вземате за някой друг - каза Пампанини.

Глен, американецът, бавно запали цигара. Старата дама се насочи към мъж с очебийна двойна брадичка и много издуто шкембе, някой си Роси, когото помоли да посвири на пиано.

Мъжът въздъхна, стана, спъна се пътем в крака на Пампанини и като седна пред пианото, наведе леко глава, оставайка неподвижен в тази поза в продължение на няколко секунди. После, бавно и много плавно, остави цигарата си в един пепелник и отново наклони глава. Стоя така доста дълго, докато най-после вдигна глава, за да посвети изпълнението си на знаменития кинорежисьор, чието присъствие тази вечер е такава чест за всички. Пампанини се намеси, за да изясни веднъж завинаги неяснотата около неговата самоличност.

- Този човек отдавна е починал - каза Пампанини.

Всички се засмяха, а някой дори изръкопляска, считайки думите му за проява на остроумие. Тогава Пампанини помоли Рита да изясни цялата тази бъркотия.

- Вие може да я изясните по-добре от мен - каза му тя, като че ли раздразнена.

Пампанини отиде до пианото и като се подпря на него, каза със силен и спокоен глас:

- Вие ме бъркате с един труп. Аз съм специалист по калиграфия и работя в Общината. Казвам се Алфредо Пампанини.

Отново смях и ръкопляскания.

- Не бих имал нищо против това достойно за съжаление объркване - продължи той - но аз, господа, всъщност никога не ходя на кино. Нещо повече, никога през живота си не съм стъпвал в киносалон. Дори когато бях дете и беше модно да прекарваш неделята в някое от тези тъмни помещения. Въображението ми е било и е прекалено заето, за да си губя времето седнал пред някакъв екран в очакване да се появят там няколко бегли сенки.

Така си беше. Като дете, Пампанини беше винаги толкова погълнат от самотните си игри, че родителите му така и не намериха подходящ момент да го заведат на кино. А след края на детството той никога не изпита и най-малко любопитство да надникне в някой киносалон. Винаги когато му предложеха да го стори, той си търсеше предлог, повече или по-малко убедителен, да избегне това, което за него не беше нищо друго освен мъчение. Подозираше, че киното е най-измамното от всички изкуства и единственото, в което никога нищо не е вярно.

- Не можете да ни измамите - каза старата дама.

Но Пампанини вече си беше отишъл. В един ъгъл на терасата Рита го представяше на две свои млади приятелки. И двете се казваха Хеновева. “Не може да вярно”, помисли си Пампанини. Едната от тях, по-красивата, се опита да го предупреди за някаква заплаха, която се носеше из въздуха и му каза:

- Забелязахте ли онези птици?

Имаше доста голям брой птици, накацали на една жица.

- А какво особено има в това? - каза той.

Рита го хвана за ръка и го отведе на другия край на терасата. Докато вървяха, тя го попита наистина ли не харесва киното. Пампанини й каза:

- Така е. И знаеш ли защо? Ами защото в киното никога нищо не е вярно, никога.

Докато казваше това, Пампанини не преставаше да извърта погледа си към мястото, където се намираха двете Хеновеви. Едната от тях, не толково красивата, много му харесваше и той смяташе да завърже с нея по-продължителен разговор, когато видя, че Глен, американецът, се приближава разярен към Рита и се възмущава от малкото количество поднасян алкохол.

- А вие защо толкова искате да пиете? - намеси се Пампанини.

- За да се замая.

- Аз ли?

- Хайде, седнете.

Глен му поднесе стол и Пампанини, който не се осмели да откаже, седна на него. Все още не се беше съвзел от изненадата си, когато с още по-голяма изненада видя как Глен залепва на Рита показна плесница. Понеже никога не беше виждал подобно нещо, остана като гръмнат. Не може да е вярно, каза си той. Глен побягна по покривите и Роси се хвърли да го преследва. Малко по-късно Роси изгуби равновесие, скачайки от един покрив на друг, и се подхлъзна. Когато вече малко оставаше да падне, той успя да се вкопчи в улука на покрива и шапката му падна в бездната.

"Не, не може да е вярно", каза си Пампанини. И така и си остана да седи, буквално като гръмнат.

Бележки и преводи от испански: Мария Пачкова

Българската литература

© 2001 Литературен форум