Потъващи пясъци
"Проклинам аз пустинята и трижди
проклинам аз оазисите й – миражи.
Потъвам в самотата си. Умирам!"
И тялото наистина се стапяше,
изчезвайки
в потъващите пясъци.
Във друго време
и на друго място
аз вярвам, че пустинята ще го избълва.
Когато Бог – в играта си – се сети
да преобърне
пясъчния си часовник.
Гущерче
Някой с тежки обувки,
някой с тежки обувки
ходи след мен
и постоянно къса от плътта ми.
Аз съм гущерчето, на което
винаги пораства му опашката.
Така до стъпката последна, след която
ще се пощурам в розовите храсти
и ще се шмугна в скалното отверстие –
така натрапчиво,
болезнено,
буквално
напомнящо ми процепа родилен.
Накрай света
Подобно Робинзон
лежа във треска
по цели седмици и мокрите чаршафи
със гънките си мислят вместо мен.
Понякога се питам: Кой сме днес?
И драсвам върху стълба две-три резки.
(Налучквам приблизителната дата.)
След време
закъснелите спасители
ще кажат, че съм изпреварил свойто време.
На ръба
Една мушица – с яростни усилия –
и в края на едничкия си ден
е изпълзяла на ръба на чашата.
И аз – подобно Бог – незрим я гледам
и устните ми
се накланят като залез.
А тя – опиянена от успеха –
или от парите ракиени, едва
крепи се на керамичната граница
(крачка преплита – немощно залита)
И още миг – усещам я – ще рухне
от ръба
на света.
Подобно всеки, който е опитал
поне един път да прекрачи хоризонта си.
