Литературен форум  

Брой 27 (468), 10.07. - 16.07.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Реа Галанаки

Балканите: литература и история

 

Бих искала да започна с едно предложение на Йоргос Дзедопулос от неговата статия "Балканите в следвоенната историография", публикувана преди няколко месеца: "Историята не се унаследява по изключително право от никого... Като историография тя се осланя повече на почтеността и по-малко на патриотизма на историците".

Задавам си въпроса до каква степен това дръзко предложение би могло да важи и за Литературата. И то да важи по двоен начин. От една страна, че Литературата не се предава по наследство с изключително право на никого. А от друга, че Историята също не се унаследява по изключително право от никой писател, поне не от онези, които, както и аз, са почерпали някои свои теми от исторически събития и лица.

От само себе си се подразбира, че ако Историята остава във всички случаи неизменна, онова, което варира, е нейното възприемане и претворяването на историческото събитие от словото, в нашия случай от две разновидности на писаното слово, историографията и литературата. Опирайки се на литературния си опит, ще се опитам да се спра на това еклектично родство между двете разновидности, но преди всичко на бездната от различия между тях, тоест на факта, че всяка от двете разновидности има своя проникната от строги правила вселена, свое разпознаваемо лице. Откак съществуват, и Литературата, и Историята разполагат с това разпознаваемо, но непоследователно и разчленено - поне в смисъла, в който аз го разбирам - лице. Те го запазват посредством всички теории и всички условия, определящи живота и мисълта на писателя и на историка, разбира се, с необходимите съобразно епохата адаптации, изменения и вариативност.

Обаче - за да се изразя в буквален смисъл с думата лице - обикновено лицето на писателя се нуждае от някои маски. Отношенията му с тези маски са по-сложни, по-опосредствани, но и по-очевидни от отношенията, които историкът има със своите. Литераторът извлича своите маски както от актуалността на настоящето, така и от миналото. По-конкретно от собственото си неотдавнашно минало, от личната "история на неговия живот", както и от едно подбрано историческо и далечно минало, от чужди животи, с цел да свърже тези две неща в неразривно единство в своята творба. Имам чувството, че от този зрителен ъгъл използването на Историята в една съвременна литературна творба се свързва с боравенето с понятието за време в Литературата, особено с онова познато усещане за "загуба": загуба на един Рай, на една Итака, на едно "Изгубено Време", най-общо казано. Архетиповете на тази базисна "загуба" и архетиповете на породеното от загубата "желание за завръщане" се представлявали през вековете един вид пандемично богатство и резервоар за черпене на множество литературни вдъхновения. Тъй като обаче миналото не може да бъде разбрано, освен единствено посредством представата за него от гледна точка на всяко конкретно настояще, Историята като един вид "Изгубено време" в Литературата непосредствено се свързва с актуалността на литератора.

Настоявайки на последното, ще отбележа като друга негова характерна черта в сравнението с историка това, че може да се оставя на овладяното вълнение, да се предава на по-малко виновното свое опиянение с маската. Че може с очевидно по-голяма свобода да доизгражда с помощта на фантазията си своя суров материал, може също така да си измисля, но с подобаваща чувствителност и строгост, съпътстващи случки или лица, необходими за митотворческото му възприятие. Че има правото дори на фрагментарност, що се отнася до проучването, при все че аз съм на мнение, че колкото повече писателят проучва, толкова повече помага на зараждането, изграждането на фабулата и на собственото си писане. От друга страна, писателят трябва малко или повече да познава начина на мислене на историците-негови съвременници, и на онези от епохата, която възкресява - впрочем, начинът, по който гледа на собствената си работа, на литературното творчество, дълбоко се родее с начина, по който възприема историята. Че е длъжен не да фалшифицира, а да уважава различното, тоест историчното. Че в последна сметка е длъжен да остане смирен, проникнат от грижовност и благоговеещ пред възкресяваното лице или събитие, завършено и същевременно недоизваяно, безплътното, което отново се въплъщава в благородството на материята посредством авторското литературно писане.

Какво означават всички тези неща за Балканите? Оправдано ли е понятието "балканска литература" или днес става въпрос единствено за географско обозначаване? Ако то е оправдано, след като често пъти литературата бива класифицирана по географски признак, според мен то не се оправдава - освен в случай, че бъдат направени необходимите пояснения и бъде отбелязано съществуването на различното в сходното. Задавам си въпроса, например, доколко съвременната гръцка литература принадлежи на съвременните Балкани, щом като през последните петдесет години на бързолетния ни век Гърция е следвала съвършено различен път. Или дали това унифициращо понятие е приемливо за съперничещи днес помежду си, дори воюващи, народи. От друга страна, обаче, съществува един общ знаменател, едно многовековно балканско историческо минало, вековно съвместно съжителство на етноси, култури и езици по време на дългите "мирни" периоди на Византийската и Османската империи, или по разнообразни други начини, и с войни естествено, или в различна историческа конюнктура. Никой не може да отрече както действителното, така и митотворческото, тоест фантазното огромно значение на това общо "Изгубено време" за живота на всички нас и на Литературата.

Днес на посткомунистическите Балкани възниква взривоопасният проблем за отделните исторически идентичности, но се очертава - струва ми се - и проблемът за една нова по-всеобхватна и разширена балканска идентичност. Идентичност, която, водеща произхода си от самите Балкани, би могла да посрещне със сериозни аргументи пренебрежителния "балканизъм", този коварен наследник на ориентализма. Литературата не може да не говори за тази актуалност, макар и с литературни прийоми: търсейки, а не постановявайки кои са характерните черти на самоличностите, проследявайки техните следи далеч назад във времето, отбелязвайки техните изменения през вековете, преплитайки местната литературна традиция със световната, проучвайки настоящето и миналото без религиозен фанатизъм, без националистически ангажименти, без уловките на популизма, а с човечност, любов към свободата на мисълта, с чувствителност, размисъл и дързост. Знаейки от другаде, както и от собствената си история като старо и голямо изкуство, че нищо национално не е съществувало никога в напълно изчистен вид, съвършено девствено от примеси, и че може би затова универсалността - този върховен литературен и човешки стремеж - може да бъде почерпана от дълбокото, почтено и трезво изследване на националното.

Превод от гръцки: Здравка Михайлова

Българската литература

© 2001 Литературен форум