Литературен форум  

Брой 27 (468), 10.07. - 16.07.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

  Да напишем заедно книга за Атанас Далчев

Розалия Ликова

Съдбовни срещи

 

На въпроса за любим поет обикновено се затруднявам да отговоря. "Любими" са всяко ново талантливо име и стихотворение. Но с Далчев не е така. Той влезе в живота ми и неговото място се обновява с докосването му до всяко ново поколение, което по свой начин възприема и интерпретира неговата поезия.

За пръв път чух името му от Радой Ралин - негов горещ почитател и последовател. А и как да чуя това име по-рано, когато то не съществуваше в списъка на българските писатели, когато не се преподаваше и никой не пишеше за него през почти половин век. Едно лято в началото на 50-те години се разхождахме вечерта с Радой Ралин по морския бряг на Балчик. Не помня вечерта, не помня морето, но няма да забравя как два часа, през цялата разходка, Радой Ралин, без за миг да замлъкне, създаде устен панегирик за Далчев. Не запомних нищо от думите му, впечатли ме само възхитата му от Далчев и сравнението на слънцето с домат, като най-красив и най-убедителен образ, който той познава в световната поезия. Десетина години по-късно, когато - още млад асистент - дръзнах да напиша книга за поезията между 1918-1944 г. (излязла през 1961), прочетох за пръв път стиховете на Далчев. Беше празник, беше чувство за откриване на непознат материк, някакво усещане за чудо. Влюбих се задочно и хукнах да търся поета. Намерих го в една малка стая, в една забутана редакция на детски вестник, външно невзрачен, тих, невероятно скромен, нямащ нищо общо с искрометните ми очаквания. Никаква поза, никаква показност, каквато, лишена от външни ефекти, е и поезията му.

Приятели не станахме, но той оцени по приятелски опита ми да напиша критичен очерк за поезията му като изключение от двайсет и пет годишното мълчание за него след 9 септември 1944 г., което продължи и следващите десетилетия, освен когато на годишен отчетен доклад в СБП трябваше да се даде задължително и отрицателен пример. Поезията му бе давана като пример за формализъм, липса на традиции в българската литература, за асоциалност, идейна упадъчност, зловредно европейско влияние... Цял живот се мъчих да опровергавам тези обвинения, с всяка своя книга, с всяка статия за Далчев, с чувство, че думите ми не са достатъчни.

Помня една среща с Далчев, която се състоя у дома. Това беше среща на двама души със съсипани нерви, които различно реагираха на електрическата печка (беше през зимата) - аз я приближавах до себе си и мръзнех, той явно не понасяше горещината. Но сега, когато отново прочетох бележките си, които тогава водех по неговия разказ, разбирам колко много и важни неща ми е казал поетът, които само отчасти оползотворявах в лекциите си. В тези бележки е отразена цялата му биография, сведения за семейството, за бащата, за когото той говореше с голяма любов, за пътуванията във Франция и Италия, за тая своя черта - когато е под италианското слънце да мечтае за Париж, а в Париж да разбере, че е бил най-щастлив в Италия, да не вижда щастието, когато е в него и пред него, а да го забелязва, когато отмине.

На въпроса ми за отношението към природата Далчев говори за живота на неговото преселническо семейство, чужд на природата. И когато чува другите да я наричат майка, разбира, че е бил сирак. "Аз не познавам ласките на природата" - отговаря поетът на градската природа, на най-хубавите стихове за вечерта, за равнината, за светлината на дъжда, за природата от нов тип, по същество интелектуално дълбока и философска. "Покрайнините на града, където семейството му е живяло, не са начало на природата - твърди Далчев, а край на града". Големият пейзаж е създаден от градския човек - казва поетът. Човек трябва да се отчужди, за да познае природата, за да изобрази това, което му липсва.

За творческия си път Далчев казва, че започнал с лоши стихове, а в първите класове на гимназията получавал двойки по български език. За да го отбие от поезията, негов роднина го оприличавал с лудия от града. Приятели и спътници в литературния си път той вижда в лицето на К. Гълъбов, когото познавал от гимназиалните си години, когато гимназиалният учител и бъдещ професор присъствал на негов доклад за Байрон в ученическия литературен кръжок "Шекспир". Особен възторг е изпитвал от статиите на Ч. Мутафов. А към собствените му статии имали добро отношение А. Балабанов и М. Арнаудов. Арнаудов дори искал от него в списанието си не стихове, а статии. Негово естествено обкръжение стават сътрудниците на в. "Стрелец" - интересни и даровити личности като Св. Минков, К. Гълъбов и Ч. Мутафов.

По въпроса за литературната съвременност (разговорът се води в началото на 60-те години) Далчев говори за естественото скъсване с класическия стих, резултат от изхабяването на римата, от желанието на поети като Г. Милев и Вапцаров да направят поезия с ново съдържание. Същевременно Далчев посочва и опасностите по новия път - използането на свободния стих като улеснение, а не като поставяне на по-сериозни задачи. Втора голяма опасност, според него, е непретворената емоционалност, а също и многословието. Особено критичен е Далчев към импресионизма в поезията и критиката, срещу критиката, която се осланя само на личното, емоционално начало.

На въпроса ми как си обяснява отрицателното отношение на официалната критика към него Далчев отговаря, че покрай естетическите и обществени разногласия причината се дължи и на самия него - на неговата безкомпромисност, на това, че казва мнението си направо; дължи се и на незнанието, некултурността на част от писателите, на ширещото се доносничество. "Жестоко постъпиха с мен - казва поетът - отнеха ми радостта да бъда оценен и обичан от близкото, от своето поколение".

Лоши пророци излязоха критици и съвременни писатели спрямо Далчев: отрекоха му правото на традиция, а той се укорени в поезията на 40-те години, в съдбата на 60-те години и в днешната млада поезия. Отрекоха му правото на социален поет, а той създаде нов тип социална поезия от екзистенциални, трайни мотиви на творчеството си. Обвиниха го във формализъм, а той отрече безсъдържателните, самоцелни напъни на модните увлечения, в името на художествената простота и философска дълбочина на стиха. И стана учител на най-големите наши майстори на трансформанса (В. Петров), на релативизация на времето (Ал. Геров, Бл. Димитрова), на съчетание на художествен детайл с безкрайността и космическата вечност, на съвременното чувство за ирония и туширане на външната емоционалност чрез "обективния корелат" на Елиът, на модерното симултанно изображение.

По същество Далчев беше чужд на релефовската идейност и социологичност. Затова поети като Асен Мандиков и Хр. Радевски го отричаха. Сблъсках се неведнъж със спонтанно изразена неприязън към него. Отношението ми към Далчев стана водораздел в отношенията ми с официалната критика. "Другарите" не бяха свикнали някой да им дава отпор, дори и пасивно. В началото на 50-те години вече ме разделяше от официалния свят съдбата на баща ми, обвинен за немски шпионин. Но това, което неотменно ни раздели, бяха статиите ми за Далчев, присъстващи във всяка моя книга, бяха лекциите ми за Далчев, които бяха основни в преподаването ми. Спомням си как тогавашният редактор на списание "Септември" Иван Руж ми каза: "Ти внимавай какво пишеш, че да не пусна момчетата!..." Прозвуча като: "Да не насъскам кучетата срещу тебе!". На един от тях и прозвището му си беше "Весо Кучето" (редактор във в."Литературен фронт"), а други, като Максим Наимович, изписаха сума статии, между тях и уводни, по идеологическите диверсии на врага, в които присъствах като идеологически враг.По-късно тези и други, по-големи, "момчета", от ранга на Т. Павлов и Т. Живков, през 70-те години ми видяха сметката, като ме изхвърлиха от Университета и ме изключиха от писателския съюз.

Поканих Далчев на докторската ми защита на тема "Естетическият прелом в поезията на 20-те години", където, наред с П. Елюар, Незвал и Елиът, основни герои бяха Далчев и Багряна, но Далчев отказа да дойде, заявявайки: "Мен не ме обичат, не ме признават, не мога да дойда". Причина за това голямо огорчение беше наскоро излязлата статия за неговата поезия от Кр. Куюмджиев, започваща с изречението: "Не обичам този поет".

Последната ми среща с Далчев беше писмена. Аз, измъчена след всички преживелици с различните изключвания и перипетии по дисертацията, стигнах до болница, а по същото време Далчев отнесе своето последно огорчение също в болница. Знаейки силната му обида, му изпратих от болницата коледна честитка, в която писах (горчива ирония на съдбата), че той ще живее и след смъртта си, че него всякога ще го четат и обичат. Получих в отговор красива коледна картичка, в която със ситни букви поетът ми благодари за моето отношение към неговата поезия - благодари ми с такива думи, с каквито рядко някой български писател се е обръщал към друг.

Българската литература

© 2001 Литературен форум