Литературен форум  

Брой 27 (468), 10.07. - 16.07.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Спартак Паскалевски

 Творчеството като проблем

 

Изложбата, открита в края на май т.г., за броени дни на "Шипка 6", представи конкурса, свързан с темата за европейския път на България.

Една тема и творчески отклик, който поставя редица въпроси. Проблемът на тази проява, който застава в центъра на вниманието, е творчеството, неговата възможност и необходимост в период, който отброява десетилетието и който по инерция или за удобство всички определят за "преходен". А това по дефиниция предполага подвижност на критериите, известна неопределеност и неизявеност дори в твърдите рамки на приемлива регламентация по отношение на общи универсални, а в случая по-точно консенсусни норми в представата ни за творческа изява. В период, в който наистина са възможни не един, а няколко ценностни критерия. При това може ли този плурализъм на вижданията и очевидната йерархична подвижност на критериите да очертае контурите на една обща ценностна система. Система, която да не ограничава, а да стимулира търсенията и творческия порив към експерименти и индивидуалното проникване в сферата на художествения език.

И, струва ми се, още в началото преди да осмислим тази изява като творчески и художествен факт трябва да отбележим, че сред множеството губещи валидност нови "митологеми" за творчеството е тази, която възприема темата-импулс като нещо окончателно отживяло, обременяващо развитието на таланта. Банална истина е, че тъкмо талантът е този, който отхвърля всякакви норми, ограничения и дори когато ги няма, той ги търси в утвърдените структури на езика или ги създава като формална аксиома. Като и в двата случая това е повод и дразнител да ги предефинира. В тази логика е ясно, че не можеш да промениш, отново да структурираш или дори да деструктурираш, ако не е овладяно структурирането и неговата пораждаща възможност в осъзнатите граници на художествената форма и език. И тъкмо в художествената форма се променя нещо, което вече се е определило както в плоскостта на културната интерсубективна конвенция, така и в строгите херметични граници на индивидуалния изказ.

В този смисъл темата като творчески дразнител е художествен факт и феномен с различна функционална стойност в историята и развитието на изкуството. А също и генератор на творческо отношение и условен измерител в търсенията на една генерация и стилова общност. Затова самата идея за този конкурс, обединен от една обща тема, заслужава адмирация. А осъществяването му може да се отнесе към желаната, но рядка атмосфера на творчеството, в която се формират и която формира възможности за контакти и срещи. В публичността им се осъществява тъй необходимият модел на самопознание на младия талант и свързаното с него усещане за общност, включващо множеството елементи, които в своята съвкупност изграждат етиката на изкуството и етиката в изкуството. Механизмът на конкурса, подчинен на общата идея, може да стане желана и постоянна практика, като отчита плюсовете и минусите на значително натрупания опит в миналото. В дискусията за утвърждаването му нека приемем за изходна теза, че за творческия импулс дори в качеството на провокация могат да бъдат идващите отвън идеи, мисли и образи. Дори тяхната неочакваност не само да стимулира отговор, но проблематизира самия творчески акт. Защото в дълбочината си творческата нагласа отхвърля стереотипа и се стреми към уникалност, като вплита в себе си емоция, разум и интуиция. И защото в творческия акт тъкмо техните духовни сили превръщат в реалност преображенията на мисълта и идеята във форма и материя.

А какви идеи и мисли отключва темата за европейския път.

В разширеното заглавие на конкурса се съдържат още няколко понятия-образи, натоварени с културна памет и универсална човешка същност - "път" и "култура". "Материалност" и "духовност". "Идентичност" и "европеизъм". Те пораждат образи и символи. Надежди и очаквания.

В универсума от знаци, в който живеем и чрез който живеем, художникът съпреживява като гордост и отговорност въпросите на визията и формите на визуалността. Проблемите на визуалния текст се превръщат във въпроси за смисъла и съдбата на собственото съществуване. Духът на визуализираната универсалност се превръща в интимно изживяна реалност. При това индивидуалният опит е поставен на изпитание в посока на неговото проблематизиране. Той се преживява като екзистенциално значим, защото в творческия акт в неговата крайна степен ние преживяваме смисъла и съдбата на творчеството.

В публичността на културното пространство дали това е необходимо и на кого Това е може би главният и тревожен въпрос на художника, изправен пред избора, смисъла и съдбата на творчеството. В интимен творчески план този въпрос дълбинно засяга самия процес на "одухотворяване" на материала, видим или смътно доловим в очертанията на художествената форма. Или раждането на "образа-идея" и неговата пулсираща жизненост да се проследи в неговата плодотворна или мъчителна трансформация в материала на художествените средства. Ще се спра върху тези оформени структурирани варианти, които извеждат визията от състояние и добро намерение в потенциално осъзнаем факт за другите. Когато художественият език не остава в плен на личните потребности, а търси зрителя и предполага визуалност с множество от връзки, с което подхранва многообразие от възприятия и реакции.

 

Очертават се няколко варианта

 

1. Съвкупност от предмети и символи в сложна многослойна конфигурация

Включените образи са търсени в тяхната емблематичност.

Проблемът е как това множество да се организира в цялостна структура. Връзките между тях да се превърнат в асоциативно устойчив образ, а не техните прости отношения на протяжност. Този вариант може малко или повече елегантно да премине в дидактически урок.Самата структура на композицията напомня на музей, в пространство от музей, витрина или нещо подобно. Дори находчивата фонова структура от универсални знакови елемнти каквато може да бъде например митологизираната звездна карта. Налице е труден баланс между търсената типизация и желаната степен на конкрентото, което може да се превърне в добре изпълнена илюстрация, чийто предметен свят въплъщава изкусно аранжирана музейна експозиция. При това самата структура се превръща в говоряща книга, в която достойнството идва от добрите маниери на добросъвестния преписвач.

2. В друга възможност от артистично освободена стихия на художествения материал - течащи надолу или в различни посоки от цветни петна. С такт организирана структура със своята искреност и носталгичност, напомняща за сецесиона, да извършва своя артистичен ход, обливайки повърхността на стената, като запазва нейната цялостност и архитектонично достойнство. При това в очевидните и сладостни клопки на овладян професионален автоматизъм, откровено изразяващ напрежението на индивидуалния дух.

3. Подход, който търси опора във физическите структури на природата, в многообразието на неговите малки пространства на скални образувания, корозирани стени и увличащи сетивността отверстия. В тях се спотайва духът на природата, нейните скрити мълчания и очаквани пошепвания. Но тази "фигуративност" може да завладее отделни пластове, проектирани в раздвижената повърхност на стената, приютили редове от писмена и графеми. Но прозрението може да прекрачи в по-дълбокия свят на знаци и да стимулира следи на недоизказаност, вяра и съмнения, в които чертата, експресията на вдълбаната от времето линия, кривината получава многозначността на необозримото. Атомизацията на тези вкаменени във времето дихания на ръката и сърцето може да се организира в структура почти дизайнерска, но запазваща в своята повърхност влияния от ехото на един постоянно вибриращ въпрос на миналото. Подобна универсална амбиция може да докосне и представи насочени към оформлението на външната среда от повтарящи се фигури-знаци с почти дизайнерска унифицираност на детайлите в техния обем. Чрез тях се допълва цялото до добре организирана ритмична структура с амбиции за монументално въздействие. И във всички тези визии съществува един вътрешен момент като фокусиран и все пак трудно доловим обобщен субект на историята и неговото съпричастие към европейския свят. Застанали в обобщената точка на настоящето, представените концептуални визии приемат паметта на миналото и търсят контурите на бъдещето.

Но са възможни и други решения, когато "път" и "идентичност" се възприемат като търсен и неизбежен диалог. В тази диалогична среща на пътища, подхранващи европейски дух във времето, изпъкват личностите на Св. братя Кирил и Методий и тяхното дело. Този факт в годините, предшестващи третото хилядолетие се осмисля като среща на Изтока и Запада, разделен от формален диспут, принадлежащ повече на миналото, но обединен в перспективата на бъдещето от основните същностни християнски ценности. Осмислен в края на ХХ век от акта на папа Йоан Павел VI чрез обявяването на Св. братя Кирил и Методий за съпатрони на Европа заедно със Св. Бенедикт. Приемането на тази идея за единение очевидно за основа за формирането на идеята, която може да се възприема и съпреживее като "Хармония на душите". Названието на този керамичен релеф е обърнат към душите, носители на общоевропейска духовност, свързваща миналото и настоящето. Според тази идея единението засяга чувствения феномен на европейската цивилизация - "душата" - и нейната "хармония", която е уязвима, но която със своите духовни пориви може да се превърне в реална прагматична цел. Защото европейската цивилизация в навечерието на третото хилядолетие има нужда от другия, който осъзнава своята неповторимост и който със своята идентичност да съизгражда желания образ на европейската култура, като култура на многообразието, не само като минало наследство, но и като потребност към възможностите на бъдещето.

Българската литература

© 2001 Литературен форум