Литературен форум  

Брой 27 (468), 10.07. - 16.07.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Яни Милчаков

"Липса на хартия" след Гутенберг

 

Продължение от брой 26 

"... до 1956 г. помнех всичко наизуст - продължава Н. Манделщам - и прозата, и стихотворенията. За да не ги забравиш, трябва да зубриш всеки ден някакви откъслеци и аз го вършех... И още колко ли такива като нас има - зазубряли по нощите думите на загиналите си мъже?

И още един глас. Фонотеката на Сергей Игнатиевич Бернщайн беше унищожена, а него го изгониха от Зубковия институт за формализъм. Там имаше записи на Гумильов и Манделщам. Това стана през периода, когато разпиляваха по вятъра праха на загиналите. Снимките - те са много малко - пазех наравно със същите методи като ръкописите, но със записи на гласове не разполагах. Добре си спомням как четеше О.М. и гласа му, но той е неповторим и звучи само в моите уши. Ако сега го чуят, ще разберат кое наричаше той "разбиращо изпълнение" или "дирижиране". С фонетичен запис и тониране може да се предаде само най- грубата схема на паузите, на повишенията и пониженията на гласа. Зад борда остават дължините на гласните, обертоновете и тембърът. Но коя памет ще запази всички движения на глас, отзвучал преди четвърт век?!

Впрочем, гласът се е запазил в самия строеж на стихотворенията..."18 

По същото време в СССР трябва да замлъкнат не само гласовете на поетите. Заедно с тях трябва да замлъкнат (тематично, научно или физически) и всички литературоведи, които се занимават с проблеми като: "декламационната интонация", "гласът на автора и гласът на героя", "индивидуалните маниери на речта", "сказът", "стилът като иманентна технология", "скритият повествовател", "стиловите партии", "звуковата организация на стиха", "усещаната /метрична/ форма", "ритмиката", "универсалните фонетични принципи на поетическата техника"... Дори стихознанието - онази литературоведска дисциплина, която изобщо не може да съществува без повечето от тези понятия, бързо забравя довчерашното си вдъхновено минало. Вместо функционалните, провокативно "технизирани", но високо наднационални по своята теоретична приложимост категории на стиховедите от ОПОЯЗ ("единство и теснота на стиховия ред"), в съветската теория на стиха с името на Л. Тимофеев и с нарицателната школа от 30-те години се възцарява застиналият канон на тълкуванията за: "историческите закономерности в усъвършенстването на стиховата форма", "самозараждането на силаботоничните размери в неизчерпаемото руско езиково ритмичнo-интонационно богатство", "естествения еволюционен преход от силабика към силаботоника", "силаботониката като истинско съответствие на духа на руския език и поезия", "руският стих като образец на стихотворно майсторство за всички съветски и славянски народи, и за цялата прогресивна световна поезия" .

Всичко това са безсмислени, но живи до днес въплъщения на великоруския шовинизъм в съветска версия, които не се спират дори пред идеологическата милитаризация на безобидните термини "ямб", "хорей", "рима" и "строфа". Настъпателността на доктрината наистина поразява, като се има предвид, че същите термини представляват някакъв теоретичен или общокултурен интерес за много ограничен кръг хора, етимологически отдавна са се десемантизирали, идеологически са неутрални, а на поезията и на литературознанието служат почтено повече от две хилядолетия. Но се оказва, че още от първите месеци на съветския режим дори ямбът и хореят са понесли зловеща масова социализация: "...няма да отида да служа в някакъв си Пролеткулт - пише Иван Бунин през 1919 г. - и /да посвещавам/ в "последните постижения в инструментариума на стиха" някоя тетка с мокри от пот ръце... на ямбове и хореи, /.../ за да можела тя да възпява, как ортаците й грабят, бият, насилват, пакостят в църквите, изрязват колани от гърбовете на офицерите, венчават с кобили свещениците".

В СССР от началото на 30-те години се прекратяват и заниманията с реторика. С това равноценната опозиция Ohrenphilologie (филология "за ухото") и Augenphilologie (филология "за окото") търпи явна и скрита по своята асиметричност ценностна идеологизация, чиито последици тук не могат да бъдат описани лаконично. Става така не само защото патетичното ораторство на Троцки се помни в смъртоносно опасен качествен контраст с катехизисно номерираната, тежка и суха публична реч на Сталин. Реториката наистина парадоксално притежава двете непростими и безмилостно преследвани в СССР социални и културни качества, ако си я представим като персонификация на наука, разпитвана от следователите на Ежов и изправена пред съдиите на Вишински, при които са били рутинна резолюция едновременните обвинения по едно и също дело на един и същ арестуван в "космополитизъм", в "национализъм", в "ляв" и в "десен уклон". Реториката е едновременно и "космополитна" (като "есперанто" на техниките за убеждение), и "индивидуалистична" с възможностите си да дезинтегрира чрез излишни дискусии и емоции обществото-концлагер. Като извечен инструмент за участие в политическия живот реториката може да даде нежелан тласък и на нечия конкурентна партийна и военна кариера.

Не е случайно съвпадението, че любимият политически писател на Сталин - Николо Макиавели е същевременно и най- антиреторичният автор в най-реторичния ХVI в. "В неговата система за възпитание /на владетеля-б.м.-Я.М./ няма място за красноречие, защото Макиавели не вярва, че човек е способен да се остави да бъде убеден, да търси правилния или какъвто и да е смисъл. Държавата трябва да принуди човека, да предпочете полезен живот, освободен от анархията на страстта, а за постигането на тази цел реториката е излишна" - казва Маршал Маклуън19. Подчертаният макиавелистки принцип е и непоклатимо Сталиново кредо.

Освен рутинното идеологическо подозрение към каквито и да е занимания с "формата" има и друго много вероятно обяснение за погрома над писателския, ораторския и обикновения човешки "глас". Подсказва го неумозрителната филологическа логика: свързаните с хармониите и дисонансите между "гласа" и "поетическата норма" художествени категории представляват неизбежни литературоведски аналози на социолектите, а социолингвистиката в СССР е също за дълги години осъдена наука.

А. Личева посвети интересни размисли на четящия глас ("колкото личен, толкова и социален") и на модусите в гласовете на "копнеещия по автора", "тълкувателя", "моралиста", "ученика", "буквалиста", "търсещия книгата на живота си", "пътешественика", "колекционера на визии и пощенски картички", "архиваря на всякакви истории" и "туриста".20 

Тук говорихме за онзи писателски и литературоведски глас, който тоталитарният терор затваря21, убива и изгаря сред социално безгласие, безсилие и страх.

Но терорът е идеология, режим, система, и - както би уточнил съвременният хуманитар - дискурс, който изговаря и изпълнява обществото от роби без господари. През 1953 г. на обикновения "съветски читател" е предоставено право да осъществи едно високоидеологизирано действие, достъпно само на съветските вождове, палачи и цензори. Случаят откроява още две важни технически пособия, свързани с литературата: "с ножче или бръснач" всички библиотекари, абонати и читатели са инструктирани да изрежат от Голямата съветска енциклопедия статията "Берия, Л.П" , да я унищожат и да поставят на нейно място материала "Берингово море". В същото време последното написано от самия Л.П. Берия в молба до по-предвидливите му бивши съучастници в терора и престъпленията, да се смилят над него, по нищо не се отличава от предсмъртните свидетелства на писателите-негови жертви: "Моля ви, другари, извинете ме заради моя разхвърлян и грозен ръкопис, но ми е зле, тук светлината е слаба, а нямам и моята писалка..."22 

 


18 Н. Манделщам. Спомени. С., 1999, с. 313-14 [горе]

19 Marshall McLuhan. Clovek, media a elektronicka kultura. Brno, 2000, s. 297 [горе]

20 А. Личева. Четенето: гласове на желанието.- Култура, бр. 38 (29.09. 2000) [горе]

21 Документален архив на тайно записваните от комунистическата ДС разговори на български писатели под заглавието "Затворени гласове" съдържа изследването на Г. Саев - Литературен форум, бр. 6 (447) -7 (448), февруари-март, 2000 [горе]

22 Цит по: C.Andrew. V. Mitrochin. KGB. Mitrochinov archiv. ACADEMIA, 2001, s. 22 [горе]

Българската литература

© 2001 Литературен форум