Литературен форум  

Брой 29 (470), 18.09. - 24.09.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Иван Сухиванов

Досието като металитературен образец

 

След срутването на Стената констатирахме невеселия факт, че българският писател няма какво да "извади" от чекмеджето: и докато в Русия изровиха имена като Платонов, Хармс и пр. – тук ни размахваха някакви люти чушки... Причината: българският писател не бе недоволен от "реалността".

Зловещото срастване на тоталитарната машина с творческите трейдюниони бе разбулено в книги като "Третият разстрел" от Марин Георгиев; "Геният и неговият наставник" от Цв. Стоянов също загатваше за онова перфидно духовно робство, в което се бе потопил родният писател. В "Задочни репортажи" Георги Марков прави една констатация, която не бе коментирана задълбочено - че зад социалната мимикрия на българския писател стои някаква формална корупция. "Ловните дружинки", "синекурките", различните форми на олихвяване на съучастието в пропагандата, огромните тиражи и преиздаването, комунално-битовите привилегийки солидаризираха литературното войнство. Чрез тези "мероприятия" властта контролираше безотказно "интелектуалците". Литературните процеси зорко се охраняваха от платени литературни критици и историци (интервениращи мощно в литературните издания, когато това се налагаше). Тяхната задача бе да насочват литературните процеси и да откриват телеологичната предопределеност на литературата към социализъм... "През годините" се разви и една карикатурна мемоаристика, "локализирана" из редакции, кафенета, симпозиуми: най-често се описваше какво е казал писателят А. на писателя Б. и пр. Като се "прибави" и примитивната херменевтика на т. нар. езоповски език, можем да си представим "нивото" на родната литература през този период. Така или иначе литературата е обслужвала (властта), а когато някой се е опитвал да се отклони от правия път, безцеремонно е бил изолиран или отстраняван... Буквалността на "обществената поръчка" е отвращавала мнозина, но опитът им да се херметизират в "интимната" лирика общо взето е неуспешен. Режимът, в който работят метафорите, е такъв, че "съкровеното" кънти кухо като празен варел; в този род произведения наблюдаваме една мутирала риторика от типа "мъжествено умуване", чиято цел е да се "разрешат" моралните проблеми на "съвременника"... Често пъти тези произведения придобиват водевилни форми – като фамилиарна изповед пред някой митологичен персонаж и пр. Познати неща, но ако се връщаме сега към тях е, защото т. нар. априлско поколение продължава да налага изродените критерии за литературност, създадени през времето на тоталитаризма. (В случая под "поколение" разбирам оная невидима солидарност, която въпреки отказа на новите литератори да й "сътрудничат" все още се крепи: и най-вече оня надут реторично-метафоричен буламач, който се котира в контролираните от СБП издания...).

Едно от значителните "постижения" бе имплицирането на т. нар. автоцензура в съзнанието на българския писател. Автоцензурата е свързана с езоповското арго – тя дисциплинира автора, мобилизира го да търси и актуализира някакви "тайни служби" в езика. Творческият акт е нагласяне към предполагаемия хоризонт на очакване на някакъв всевиждащ, всечуващ абсолютен реципиент, т.е. ченгето. Важният прочит за хитроумния български писател в крайна сметка бе "трансцедентният" прочит на ченгето. Само че ченгето не е само реципиент, но и "автор". Автор на досиета. И като такъв то въздейства на литературните процеси.

Досието като "жанр" също си изисква съответните "процедури". Тези процедури са строги и шаблонизирани. Например изграждането на "портрет" на наблюдаващия субект: неговият социален произход ("типичните обстоятелства") предполага т.нар. класов интерес, който определя поведението му; обрисуване на "контекста", в който се водят разговорите – и дори предполагаемата "вътрешна реч" на субекта под наблюдение (ето го всевиждащия разказвач!)... Ето защо и от соцромана, и от досието вее скуката на битовизма. По-важното е, че "образът" на "героя" в досието се изгражда по каноните на соцреализма. И нещо по-важно - вероятно може да бъде установен някакъв парадоксален обмен (просмукване) между нормативната поетика на досието и тази на "художествените произведения". (Например изискването за "яснота", "простота" и т.н.) (Или пък да вземем "постройката" на разказа от 60-те - портретна характеристика на героя, индивидуализираща реч според "класовия произход", "случка", чрез която се "проявяват" "морално-волевите" качества на героите; често пъти: досадно дълги диалози на опонентите (с идеологически подкована реч) (вж. Б. Райнов, А. Гуляшки и др.); и всички тези нещица, "записани" от автора (ето го уклона към "очеркизъм")... В поезията нещата са по-видими - препоръчително е "позицията" на автора да бъде класово-осъзната, съобразена с партийните постановки. Често пъти в началото на стихотворението "лирическият герой" констатира някаква дисхармония (най-често свързана с неизпълнение на партийна повеля), следват заклинателно-лозунгарски разисквания на проблема (призиви към отговорни инстанции) и катарзис (поанта), изграден със стряскаща метафора (по модела Deus ex machina). Това, което носи най-яркия белег за поетичност, е римата (припомнете си прословутия спор за свободния стих!). Звънката рима свидетелства за оптимистичната вяра в грядущето; асонантната рима приближава до просторечието, (т.е. "по-близо до народа"); римуването на две думи с една се смята за висш пилотаж и води началото си от опитите за подражание на поета на революцията Маяковски. Валери Петров е майсторът в тази трудна и непосилна зона на поезията. Римуването на "комунист" с "фашист" обаче е обезпокоителен симптом, нещо като светещ в червено индикатор...

Прочитът на ченгето е санкциониращ. Прочит на последна инстанция. Ченгето парафира чистата авторска съвест. Но за да го направи, то трябва да е наясно по въпроса. Например заглавията на текстовете трябва да "съответстват" на съдържанието. Никаква ирония. Или пък разколебаване в доверието на читателя към писателя. Заглавието е нещо като команда към текста, той трябва да се "държи" сериозно и отговорно.

Понятно е, че соцреалността бе подстригана и фризирана съобразно изискванията на Партията. Тази реалност бе "произведена". Но хората, на които се възлагаше да поддържат "симулакрума", също бяха "произведени" (в чин) писатели. В критичните отчети тези чинове отчетливо лъщяха - най-напред генералът, полковниците, майорите... до подпоручика-натегач от провинцията (т.е. от региона)... Писателската номенклатура бе преден отряд на Партията. Гвардия.

Жанровите форми: в лириката преобладава из-поведта ( така в казионните структури съответно "функционира" за-поведта, т.е. авторът интуитивно предусеща "поръчката"...) Да разкриеш чистосърдечно вълненията си, да изпиташ възхищение от Природата, Родината и всичко от подобен "род", което "дава" живот; както и да заклеймиш "отрицателните явления" (саботиращи прекрасния нов свят) – общо взето това е тематичният кръгозор на априлското поколение. Допускаха се също незлобливи медитации пред пейзажни изгледи, работни процеси, както и "морално-етични" размисли по партийно-милиционерски коани... Например известната мисъл на чекист № 1, която гласи, че чекистът трябва да има хладен ум, горещо сърце и чисти ръце (Пилат трева да пасе, в случая...) е "повод" за множество литературни текстове (тук веднага се сещам за едно стихотворение на Ст. Цанев, изградено по метода "пълзящ кофраж" по тази сентенция)... Какво да си мислим например за стихосбирка със заглавие "Самосъд" – освен като за пародия на т.нар. другарски съд, където съответният обвиняем се "самокритикува". Ренегатските самобичувания даваха възможността да се стоварят негативите на действителността върху крехкия гръб на индивидуалността (ето я "малката правда"). Получаваш, разбира се, индулгенция, но с подтекст - щом не желаеш да пишеш донесения за другарите си, тогава донасяй за себе си! (Властта винаги говори на "ти" – императивна форма). Да си ги знаеш (тези работи). Превантивно.

Словесният порой, който изля априлското войнство над многострадална Българийка, бе възхваляван като "разцвет на българската поезия" и пр. Днес това "наследство"е мъртво купище, което се чудим как да заобиколим. След падането на Стената много от писателите се втурнаха да правят политически кариери, други забогатяха (ясно как). Дялани камъни, които винаги си намират нишата. Прав им път. Само искам да спомена, че вероятно и новият жанр "компромат" не е минал без тяхно участие. А иначе досиетата стоят. Като една позорна литературна история...

Българската литература

© 2001 Литературен форум