Литературен форум  

Брой 29 (470), 18.09. - 24.09.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Любен Станев

Улица "Гимназиална"

откъс от документалната повест "Старите квартири"

 

За разлика от някои други днешни обитатели на старите ни квартири, живущите на улица "Гимназиална" (днес вече "Фредерик-Жолио Кюри") № 3 се оказаха твърде отзивчиви към молбата ми да ги посетя, за да разгледам някогашното ни жилище.

Това стана при поредното ми гостуване в Пловдив, когато след уговорка по телефона аз се запътих в късния следобед към квартала зад Халите. Прекосих познатото ми оттогава, макар и доста променено днес площадче, и се озовах на някогашната улица, водеща право към мъжката гимназия на брега на Марица. Вляво, в самото й начало се издигаше като че непроменената през годините триетажна и твърде модерна за времето си сграда, изглеждаща и днес съвсем прилично със своите ъглови прозорци и запазената си, явно добре поддържана фасада. За разлика от тогава, днес партерният етаж не бе зает от почти постоянно затворени складове, а пъстрееше с няколко разнообразни и явно доста нови магазини.

Бутнах солидната пътна врата и се озовах в просторното антре, от което започваше съвсем живо съхранилото се в спомените ми широко каменно стълбище.

Подминах първия етаж и стигнах до втория... "нашия". Вратата беше, разбира се, нова и много солидна, на нея се виждаше красива металическа табелка "Семейство Хаджистефанови". Позвъних и след малко пред мен застана среден на ръст около петдесетгодишен мъж. Веднага се досетих, че това бе синът на някогашния съсобственик на солидната и красива сграда полковник Хаджистефанов, чиято сестра бе съпруга на живеещия по онова време на първия етаж известен и твърде колоритен пловдивски келнер Иванчо Проданов, притежаващ също някакъв дял от имота.

Домакинът ме покани учтиво да вляза и аз пристъпих след близо шестдесет години в широкото антре, а оттам и в отсрещната стая.

Така се запознах с тримата членове на семейството - Стефан Хаджистефанов, който ме бе посрещнал, съпругата му Антоанета - и двамата машинни инженери по професия, и дъщерята Елисавета. Синът Радослав се оказа, че е в Берлин, където следвал вече втора година икономика.

Стаята, в която се озовах, не беше от онези, в които често бях прекарвал сам или със своите близки - по наше време наред с намиращото се в съседство югоизточно помещение, тя бе мебелирана с нашите красиви модерни мебели и служеше за гостна.

Днес семейство Хаджистефанови явно я ползваше за всекидневна, вероятно не само защото се намираше точно срещу входната врата на апартамента, но и поради закътаността й - тя бе с една единствена външна стена и то, южна!...

Настаняваме се около ниската продълговата масичка, домакините ми предлагат разхладителна напитка и скоро започваме разговор. Обяснявам отново - вече пред тримата - целта на визитата си и идеята за своята бъдеща книга и това видимо ги заинтригува. Неусетно минавам и към първите си въпроси, свързани с времето, когато сме живели в тази къща.

Вече зная, че моят любезен домакин е син на някогашния съсобственик на сградата полковник Стефанов, когото поради това, че през онези години бе служил на различни места далеч от Пловдив, аз никога не бях виждал. Оказа се, че този строг, но изключително прибран и честен сливналия се бил оженил доста късно за значително по-млада пловдивчанка и инженер Хаджистефанов се родил през 1950 година, когато баща му бил на петдесет и три години.

Усмихвам се на домакините си и поощрен от нескритата им благосклонност и усещането си, че са интелигентни хора с чувство за хумор, подмятам, все пак и малко предпазливо:

- Казват, че от по-възрастни родители често се пръквали умни и кадърни деца!

Мълчанието е съвсем кратко, след което се обажда тъмнокосата симпатична дъщеря.

- Горко ми, ако е така, защото моите родители са ме създали твърде рано, почти в тийнейджърска възраст!

Настроението в стаята видимо се повишава, сякаш и последните, макар и съвсем слаби признаци на стеснение и неудобство от моята поява бързо се стопяват.

Узнавам от приятната, леко пълничка домакиня, че с мъжа й са връстници и съученици, любовта им започнала още в гимназията и Елисавета наистина се родила, когато майка й и баща й са били по на двайсетина години - студенти в София, също, разбира се, в един курс. Не ми остава нищо друго, освен да загладя предишната си недотам тактична забележка с искрения комплимент към изглеждащата далеч под трийсет години дъщеря.

Може би ве пак, за да премахне и последните следи на смущение у мен, домакинът отново ме връща към далечната 1941 година, когато се бяхме нанесли в този апартамент като негови първи наематели.

- Интересно, как родителите ви са открили къщата ни, която по онова време тъкмо е била завършена! - изказва искреното си недоумение Хаджистефанов. - Казахте, че дотогава сте живели на улица "Кирил и Методий" недалеч от Пожарната команда, а работното място на баща ви е било срещу гарата.

Бях споменал вече за татковата работа като съдружник и директор на тютюневата фирма на вуйчовците ми "Братя Каишеви", затова побързвам да задоволя любопитството на инженера.

- Доколкото си спомням, освен големия четириетажен склад на предгаровия площад, фирмата притежаваше и едно малко складово помещение точно срещу вас, в дъното на дълъг тесен двор, който явно вече не съществува. По всяка вероятност, посещавайки от време на време това място, баща ми е открил току-що построената красива и толкова просторна къща насреща. Така мога да си обясня нашето преместване в един доста отдалечен от домовете на роднините ни и от татковата месторабота квартал.

- Предполагам, че вашите не са съжалявали за този свой избор? - усмихва с съпругата на инженер Хаджистефанов.

- Ни най-малко! Нито родителите ми, нито ние със сестра ми, която е седем години по-малка от мен! И сигурно нямаше и да помислим да напускаме това жилище, ако... не се беше наложило!

- Имате предвид настъпването на... 9 септември? - подмята предпазливо домакинът.

- Косвено, да! Работата е там, че скоро след тази дата голямата къща на вуйчо ми Никола Каишев на улица "Антим I" 16 (преди малко стана дума за нея!) изведнъж се превърна в обект на доста нескрити попълзновения от страна на новите властници и техните близки. Тогава именно, по молба на нашите роднини, се наложи да напуснем този чудесен дом и да се преместим на втория етаж у вуйчо Кольови, за да се предотврати настаняването, а често пъти и самонастаняването на чуджи хора - мераклии в наистина необикновено просторната двуетажна къща.

Моите домакини бързо се споглеждат, Хаджистефанов леко се намръщва.

- Добро решение! - кривва той оживено глава. - Картинката ни е до болка позната. Съдбата, която е грозила семейството на вуйчо ви, е сполетяла малко по-късно и моите родители.

И аз научавам, че след нашето напускане на къщата през април 1945 година, на този етаж се нанесъл бащата на моя домакин, който неотдавна се бил оженил, а през 1946 година се родило и първото му дете. За съжаление, това не е попречило в просторния апартамент да бъдат настанени още две семейства, като на хазаите от "бившата" класа се паднала само една от петте стаи и обща кухня. Единственото, което запасният полковник е съумял да запази само за себе си, жена си и двете си съвсем невръстни дечица, било банята - една от гордостите на прекрасното жилище.

- И докога продължи това... вавилонско стълпотворение? - запитвам аз в настъпилата тишина.

- Ами, до средата на шейсетте години. Чак след като ние с Антоанета се оженихме и се роди Елисавета, можахме всъщност да се видим сами на етажа!

- Е, и баба ми, нали? - вмъква дъщерята.

- Да, естествено! - кимва Хаджистефанов. - Баща ми си отиде още през 1967 година, преди аз да се оженя, но мама живя десетина години с нас.

- И много ми помагаше като на съвсем млада майка! - вмъква с искрено чувство в гласа си домакинята.

- А вие кога сте напуснали Пловдив? - обръща се след малко момичето към мен.

- Не много дълго след като се преместихме на "Антим I". Най-напред аз трябваше да отбивам със закъснение редовната си военна служба и ме пратиха в София, в голямата казарма на 4-и километър. Скоро след това баща ми, който бе намерил работа в тукашния градски съвет, бе уволнен най-неочаквано като бивш крупен търговец и понеже сестра ми вече следваше в столицата архитектура, двамата с майка ми решиха да дойдат при нас.

- И оттогава живеете в София, така ли?

- Да. В началото три-четири години семейството ни имаше участта на вашите родители - обръщам се аз към инженер Хаджистефанов. - От Жилфонда ни настаниха в една стая, половин хол и обща кухня в един национализиран апартамент на булевард "Георги Димитров", недалеч от халите, където заварихме в другите две стаи наематели, с които трябваше да делим и ние като вас общите помещения.

Отварям чантата си и изваждам отвътре един екземпляр от книгата си "Белите врани" и като им написвам автограф на титулната страница, я оставям на масичката.

- От тази моя автобиографична работа ще добиете пълна представа за нашето житие-битие.

Дъщерята взема книгата и я запрелиства.

- А това, което сега се каните да пишете? - поглежда ме тя любопитно.

- То ще бъде по-различно... Хрумна ми да посетя всички квартири, които сме наемали откак се помня, а те само в Пловдив са около десет, да ги опиша, каквито съм ги запомнил от миналото, като вмъкна след това и срещите си с днешните обитатели. Така смятам, че ще се получи доста пъстра и интересна картина и най-вече книгата ще добие и един любопитен съвременен облик.

- И как ще кръстите тази своя творба?

- Може би... "Старите квартири".

Българската литература

© 2001 Литературен форум