Литературен форум  

Брой 29 (470), 18.09. - 24.09.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Марио Коев

Доктор Тсуаф

 

Доктор Тсуаф се взира през балконския прозорец към ливадите и синкавите планини. Той мисли за дъждовни работи, за тайнствени думи и за безплатни лекарства. Пътят отдолу се вие като смок. Колко елементарно! - сепва се Тсуаф. - Толкова ли нямаше по-добра метафора? В далечината горите от бял бор чернеят и облаци препускат, както когато по телевизията предават в съкратено време разтварянето на чашката на цвете. За него е интересно да ги гледа и да се опитва да ги оприличава непрекъснато на други неща. Помагат му житейският опит, петната по стъклото и мрачната решимост да не излиза от стаята. Ето, виждаш ли как гнездят враните? - обръща се той към другото си аз. Не! - отговорът е кратък, но не го обезкуражава. Защото е начертал магически кръг на пода и винаги щом пожелае може да влезе в него и отново да придобие спокойствието си. Представя си, че някой чука на портата: чук, чук. Да, влезте моля! - казва. Пак: чук, чук. И с по-гърлена интонация: Да! Моля, влезте! Тогава става от стола зад бюрото: хръц - премества се столът - и се упътва, за да посрещне посетителя си. Никога не е бил от тези, които сбърчени седят и се взират през очила в книжа, докато онзи влиза в кабинета им. Не обича д-р Тсуаф показността на учените, която в представите му винаги се оприличава на сетер с патица в устата. Не защото е ловджия - той не е ловджия - а защото милее представата как ходи на лов.

Д-р Тсуаф въздъхва, от което се образува петно на стъклото. Пресяга се и взема от писмената маса прокъсано перо от патица. Започва да рисува върху петното очи и нос. Добавя уста и в устата език. Зъби няма. Как да направи зъбите, когато с всеки по-нататъшен опит петното се слива с пейзажа и лицето ще изчезне след малко? Въпросът не го затруднява особено. Дъхва на друго място и подновява заниманието си. Сега е по-внимателен и прецизността му е възнаградена. Дори успява да сложи на някои от зъбите и коронки. Толкова е доволен, че за момент даже успява да забрави за кръга на пода. Ура! - провиква се наум. - Успявам ли? Няма съмнение в това, няма съмнение, приятелю! Мълчанието отвътре е достатъчно красноречиво. Шляп - някаква буболечка влиза в окото. И отново: шляп. Отстранява я с пръст, след което я замазва по панталона. Никакви буболечки, чуваш ли! Забранено е за буболечките! И за всички останали клечкокраки! Кой е Наум! А? Кой?

Не, д-р Тсуаф не е луд. И стаята му не е. Той отлично знае от какво има нужда и какво му пречи. Той също така и умее много неща, но все не успява да се спогоди със себе си за тяхната форма. Сяда например сутрин в леглото и пиейки кафето си, започва да се пазари: Виж какво, скъпи мой - туп по възглавницата - я сега се опитай да ми разкажеш какво сънувахме през нощта! Туп по възглавницата. Нали си майстор на думите, ха да те видя де! А отсреща: Става, но ако ми обясниш от коя страна на чашата е дръжката! Туп по възглавницата. Хо, само това ли било? От външната е и не може да не е от външната. Туп по одеялото. А онзи: Така ли? Я си помисли в пространството, че ръката твоя външна е за дръжката! И как така ти казваш, какво дръжката е отвънка? От коя страна гледаш ти - от страната на човека или на чашата.? Туп по възглавницата. О, упражняваме софистиката, така ли? - туп. - Че нали и чашата, и аз сме вътре в пространството! - туп. - И тогава от коя страна да гледам аз, - туп - ако не от вътрешната? - туп. - Следователно другото е външно. Туп. Кое другото? Как кое, дръжката, разбира се! А другият: Няма такива работи. Как да няма, бе, как да няма!? - бам по дюшека. - За какво говорихме досега? За сънища - отговорът е бърз. За сънища ли? Да, нали искаше да говорим за сънища! Ама ние не сме говорили за сънища, а за дръжки! Пък оттатък: И за дръжки. Фрас с чашата по килима. Ще ме психоанализираш значи! Нямам задръжки аз, а и да имам, те са правилни и полезни задръжки. Те не са някакви тесногръди мисли, а много ценни за субективния ми статус координати. А оня: Че кой те психоанализира? Във всеки случай аз нямам нужда да ми го правят. Имаш нужда! Знам си аз, че имаш, ама го криеш, ама от мен не можеш да го скриеш! Чакай бе, аз одеве говорех за дръжките на чашата! Не, ти говореше за задръжките! Ти проектираш! Кой, аз ли? Не, ловджията! Разбира се, че ти! Не, ти си по проектите! По проекциите, а не по проектите! Какви проекти, кой говори за проекти? Ти! Аз не говоря за проекти, аз имам проекти! Никакви проекти нямаш! Имам! Нямаш! Имам! Нямаш!

И така нататък. Двойствена личност е д-р Тсуаф и тази му сложност го прави склонен към пазарлъци с действителността. Той и когато мълчи, в мълчанието му прозорливият наблюдател ще открие купчина географски карти с очертани по тях пътеки, проходи и сокаци. За негово, на Тсуаф, съжаление прозорливите наблюдатели предпочитат други места и други хора. Това го кара да се съмнява в човешкия разум. Превръща го в творец. И в един момент започва да твори. Рисува по стъклото, а когато това му омръзне или го заболят гърдите, хваща другото си перо и започва да пише. В такъв миг на вдъхновение измисли стихотворение, което със свян и с правата на родилката нарече Програмното стихотворение:

Кесонната болест на моите мисли

бе породена от бързото изплуване на

повърхността,

след като дълго и надълбоко бях,

след като в мрака се взирах и търсех светещите очи,

перките, прозрачните гръбнаци, мустаците

парещи на смъртта.

О, изплуването на повърхността бе убийствено,

бе начинът ми да изкрещя колко много ме има.

Затова сега боледувам,

търпеливо понасям барокамерата,

гнездя в леглата на жени,

видели в мен парче от живота си.

Всичко това не съм точно аз,

но дежурният по барокамера отдавна си е вкъщи

и напразно протягам шия към люка,

и напразно чакам някой да намали налягането вътре.

Не се нуждая вече от него.

Изпита д-р Тсуаф гордост, когато го прочете първия път. На втория вече бе възхитен и реши да го научи наизуст, за да пребъде във възхитата си. И го научи наизуст, и пребъдваше във възхитата си додето не го нападна друго желание. Желанието да бъде ковач и да подковава коне край някой далечен кръстопът. Как щеше да се осъществи то, не знаеше Тсуаф, но и не искаше да разбере. Самото възжелаване на ковачеството му бе достатъчно, за да се държи и говори като ковач. Но понеже не знаеше как точно говорят колегите му, той реши, че е таен магьосник, временно ковач. Кръстопътят беше важен за мисията, която изпълняваше, а конете му помагаха да се чувства обвързан с мястото дотолкова, доколкото то не беше истинският му дом, а само нещо като работен офис. Офис с мях на кръстопът. Звучеше като картина на онези "малки майстори', за които бе чел някъде и смътно си спомняше цветните илюстрации. Но определено му звучеше така. Беше уютно. Една от най-приемливите думи, измислени от хората. Огледа мазолестите си длани и с попукани пръсти погали чайника. Вътре все още бълникаше кафе. Сипа си и се загледа към ливадите и към далечните синкави планини. Горите от бял бор чернееха и облаците препускаха от хоризонта насам. Виждаш ли как бягат, а? Виждаш ли? Мълчанието отвътре бе достатъчно красноречиво...

Българската литература

© 2001 Литературен форум