Литературен форум  

Брой 29 (470), 18.09. - 24.09.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Мария Тороманова
(Ню Йорк)

Нашият брак с Америка

 

Тъжни смешки от първите ми години в Америка

Когато дойдох в Ню Йорк преди 10 години, знаех не повече от 5, 6 думи на английски, не бях виждала никога метро, автоматични машини за теглене на пари в брой или кредитни карти. Започнах работа в магазин и не само трябваше бързо да науча цифрите, за да мога поне да казвам цените на стоките, но трябваше и да помагам на щанда за електроника, където продавах електронни секретари, видио камери и куп други неша, които никога не бях виждала преди това. Често не успявах да си изтегля пари в брой от банката и се притеснявах от стъкленото око на камерата, която със сигурност ме снимаше упорито след първите неуспешни опити. Редовно не знаех как да си пусна чешмата на много обществени неща, губех се редовно из големите спирки на метрото. Когато посвикнах с дребните битови проблеми и се огледах наоколо, открих един толкова непознат свят, че често не знаех как да отговоря на предизвикателствата му. По улиците и в метрото гледах пъстрото гъмжило от хора и често не знаех какво точно изпитвам - страх или любопитство. Не знаех как да реагирам на разликите и често се прикривах зад фразата, че този или онзи е "луд". Много се чудих, че повечето американци не знаят къде е България, макар че представянето на българския футболен отбор и играта на Стоичков на Световното първенство в САЩ внесоха известна разлика. Не знаех какво да мисля за тази безкрайна бедност и богатство около мене, чудих се аз с Републиканците или с Демократите съм. На политическите двубои, преди каквито и да било избори, всичките кандидати ми се виждаха умни и достойни и ми взе много години, докато почна да долавям разликите.Бях убедена, че тези мои преживявания са само мои, неповторими и едва ли не ми стана неприятно, когато разбрах, че със същите емоции са се сблъскали не само останалите българи тук, а и китаецът от магазина на ъгъла или порториканката от курса ми по английски. Скоро си дадох сметка, че това, което всъщност ме отделя от останалите, е неповторимият начин, по който аз ще преосмисля нещата около мене, че това, което у някой предизвиква гняв или тъга, при мене може да се превърне в усмивка, или обратно.

 

Любопитство към съдбата на ближния

Когато чух, че Милена е написала книга с впечатленията си от нейните 10 години имигрантски живот, вече можех да предположа много от темите и проблемите там. Но бях любопитна да прочета как тя е реагирала на предизвикателствата, дали сблъсъците са й донесли разочарования или напротив, прилив на вдъхновение и енегрия в душата й на творец.

Знаех малко за Милена Фучеджиева - след две години в класа по актьорско майсторство на професор Гриша Островски, завършва кинорежесура и прави два документални филма през 1988 и 1989 година и веднага след това идва в Съединените щати.

Беше много мило от нейна страна да ми изпрати няколко от разказите си и решихме да се чуем по телефона - единственият по-непринуден начин да стопим разстоянието между Ню Йорк и Лос Анджелес. Когато Милена вдигна телефонната слушалка, трябваше да й прекъсна готвенето на сърмички. Усмихнах се, като се сетих за хамбургера и пържените картофи от Макдоналд, които бях погълнала за вечеря. От другата страна на линията стоеше една друга имигрантска съдба, друго светоусещане и бях нетърпелива да задам куп въпроси. Как така аз, на която се случиха толкова забавни и доста по-малко забавни случки в Америка, не посегнах да ги напиша и споделя с по-голям кръг хора, а Милена вече е готова с цяла книга.

 

Милена и предизвикателството на перото

Разбирам, че Милена всъщност винаги е писала. Стихове още като ученичка, после за около десетина години е спряла напълно, за да започне отново с поезия, после започва да пише и на английски. Завършила е и една пиеса, която е имало опит да бъде поставена в България, а преди 4 години едно списание в Калифорния публикува един от разказите й. Баща й е писател, майка й винаги е пишела и за Милена писането е като най-естественият начин да изрази емоции, да сподели впечатления и тревоги. През септември месец миналата година се връща отново към българския език, на който "се чувства най-комфортно и най-добре може да се изрази" - както сама ми каза. Написва 24 разказа или по-скоро есета, събира ги в една книга и вече всичко е готово да бъдат издадени. През втората половина на септември "Белият негър" ще поеме съдбата си. Заглавието веднага ви подсказва, че ще става въпрос за конфликти и противоречиви емоции. Много от приятелите и познатите на Милена намират заглавието шокиращо, но ако искаме наистина да разберем кой е той, кой е белият негър, нека чуем авторката.

"Белият негър" не е един образ, не е една съдба. "Белият негър" съм аз в разказа ми със същото заглавие, където напразно се опитвам да обясня на един американец от къде съм и че България и Румъния не са едно и същоколкото и еднакво да му звучат. Но "Белият негър" е също така и онзи черен в разказа ми " Downtown LA", който си беше боядисал лицето бяло и се опитваше да изкарва някакви пари, когато го набиха. И ако трябва все пак да дам един образ на белия негър, бих казала, че това е онеправданият, а в това число и имигрантът в Америка. Колкото и добре да съм приета тука и мога спокойно да кажа, че това е най-демократичната страна в света по отношение на чужденците, смятам, че в това отношение има и прояви на неприемане, но те са човешки. Хората сме склонни да не се приемаме с разликите си."

 

Тази шарена картинка, наречена Америка

Мъча се да разбера дали критичното отношение на Милена към Америка е плод на разочарованието и от "най-демократичната страна в света" или е подходът й за възприемане на заобикалящия я свят.

"Сигурна съм, че ако живеех в България, щях да бъда също толкова критична, ако живеех във Франция, щях да бъда не по-малко критична, колкото и сега съм към Америка. Хубавото е нещо, което се вижда най-лесно. То е първото нещо, което виждаш и след това започват двоуменията и да виждаш по-дълбоко нещата. В която и друга страна да бях, след време, след 10 години може би, пак щях да напиша подобни неща. И не става въпрос само за Америка. Има и много други неща, които са свързани със света и проблемите между хората, които ме занимават. Но е в Америка, където мога да се сблъскам с хора от цял свят, от всякакви религии и националности. В България не сме изложени на толкова различни култури и затова тук, в тази шарена картинка, чувстваш много по-остро разликите, имаш много по-изострено чувство за дистанция и, за съжаление, виждаме много по-лесно нещата, които ни разделят, отколкото нещата, които ни обединяват. А в Америка нещата, които обединяват хората е стремежът към материално благополучие, но оттам нататък, говорейки за духовност - не знам. Липсата на духовност много ме потиска."

 

Тъжното и веселото за Милена

Гласът й е бодър и ведър. Самата Милена казва за себе си, че в живота тя е оптимист. Откъде тогава тази тъга в разказите й. Може би с годините и натрупания житейски опит се изостря чувството й за несправедливост и преходност.

"Не, винаги я е имало тази тъга. От 15-годишна, откакто пиша. И макар че съм много позитивен човек, имам и една друга страна - мечтата ми за хуманност, която винаги ме е тревожила, че липсва. Тази тревога присъстваше едно време в стиховете ми, присъства и сега в книгата ми."

"Но, Милена, неминуемо около тебе стават и весели, позитивни неща, защо не пишеш и за тях? Кажи ми последното хубаво нещо, което ти се е случило в последно време?"

"Краят на изминалата учебна година, например, беше едно изключително преживяване за мене. Дъщеря ми получи много награди - за изкуство, за театралните й изяви в училищната трупа, за висок успех и губернаторската награда за класирането й в 3-те % на най-добре познаващи английския език в Съединените щати. Бях толкова щастлива и това е нещо, за което бих писала. Още повече, че беше много смешно как по време на цялата церемония непрекъснато съобщаваха резултатите от баскетболния мач на Лейкарс и Филаделфия. И ако напиша нещо по този повод, то ще бъде несъмнено иронично. Винаги се оглеждам наоколо да открия иронията, самоиронията или хумора в една случка."

Мисля си отново за книгата й и с каква лекота разбирам гледната точка на Милена, независимо дали споделям или не настроението й. А как ли ще посрещне книгата читателят в България, ще успее ли да се докосне до проблема или ще се впечатли от голото описание и любопитните факти.

"Най-малкото българският читател ще види една различна гледна точка. "Белият негър" е като някаква кулминация на опита ми тука през последните 10 години и в някакъв смисъл едно приключване с един етап от живота ми, който е бил доста болезнен и мъчителен, в който е трябвало да се приспособявам към абсолютно чужди условия. В един момент, когато човек вече не трепери за хляба си и се почувства по-комфортно, изведнъж се сблъсках с нуждата да разбера каква е моята идентичност. През всичките тези години, когато съм се опитвала да се нагаждам към един свят, който така или иначе е вече част от мене, но не е мой, загубила съм някакви неща от себе си, намерила съм нови. Мисля, че хората в България могат да останат и изненадани, защото там много мислят, че Америка е най-справедливият и най-красивият свят. Но като всеки свят, в който живеем, си има и свойте недостатъци и като премине фазата на влюбеност, както е във всеки брак, аз го виждам като един брак с тази държава, с Америка, и започваш да виждаш и недостатъците на партьора си и или искаш да продължиш да правиш компромиси, или се развеждаш."

"Ще преведеш ли книгата на английски?"

"Мислила съм за това, но първо искам да видя как ще се посрещне от българския читател. "Белият негър" е нещо, което би могло да се разбере от американците, макар че много неща сигурно ще ги подразнят, самото заглавие дори. Но може би много неща в книгата ще ги накарат да видят по-добре себе си и да се замислят."

"Накъде след "Белият негър"?"

"Пиша един разказ, който стана доста дълъг, просто си заживя и може би ще стане новела, може би и роман, но той е изцяло художествена измислица, не е базиран строго на лични преживявания и ми е много любопитно, защото за първи път към проза се отнасям така романно. Почти сам готова с една пиеса, която много ме измъчи, а мисля да започна и сценарии."

"Читателите, които се интересуват от книгата, искат да я купят или коментират, как биха могли да се свържат с тебе?"

"Всеки може да ми изпрати е-mail на beliatnegar@yahoo.com."

Пожелавам успех на книгата и много творческа енергия на Милена и я оставям да продължи с готвенето. В главата ми се въртят случки от имигрантския ми живот, преплитат се с моменти от разказите на Милена, но накрая изкристализира идеята, че и аз трябва най-накрая да се науча да готвя сърмички.

Българската литература

© 2001 Литературен форум