Литературен форум  

Брой 29 (470), 18.09. - 24.09.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Нели Лишковска

Майсторът на ключове

 

Всички му викаха момчето за мокри поръчки. Защото всеки обед препускаше до кръчмата, за да купи бирата.

- Две "Загорки" и една "Астика". И само гледай да са топли! Откъсвам ти главата!

Юрваше се стремглаво към другия край на улицата. Майсторът мразеше две неща - топлата бира и чакането. Затова бързаше, колкото можеше. Само веднъж, докато бе още нов, се спря да позяпа витрината с часовниците. Там лежеше най-страхотният, който някога бе виждал. Забави се само минута, но Майсторът побесня.

Бе раснал по домове за сираци. Когато навърши единадесет, се появи Майсторът. Директорката му обясни, че това е негов далечен чичо и от днес той ще се грижи за него. Не им повярва и не се научи да го нарича "чичо". Майсторът го отведе в дюкяна. Показа му одеялото и дюшека, хвърлени направо върху пода в задната стаичка. Потупа го по рамото.

Той и двамата му чирака майсторяха ключове. Поправяха брави и катинари. Отключваха на баби, не помнещи къде са оставили връзките, чантите и имената си. Отваряха автомобили с ключове, люлеещи се на таблото. Вършеха всякакви подобни услуги. Майсторът обичаше да повтаря назидателно:

- Животът е заключена врата. Някои от хората, каквото и да правят, както и да се мъчат - все не улучват верния ключ. Други пък се раждат в ръцете с цяла връзка - за всяка брава имат решение, така да се каже. А трети... Трети направо събарят портите, изтръгват ги с пантите барабар. На тях не им трябват ни ключове, ни шперцове. Врати всякакви, хора - също. Живот...

Веднъж - след три години - се осмели да попита, кога и той ще прави ключове.

- Има време - кимна Майсторът. - Не бързай! Кой бърза, рано или късно, попада в стая без врати. Знаеш ли как се излиза от стая без врати?

Три гласа му отговориха в хор:

- Никак!

- През прозореца - измърмори Стоян и добави по-ясно. - Зелен си още, малкият. Не си дорасъл - той тайно кроеше планове за самостоятелен бизнес.

- И едва ли ще узрееш някога - ухили се Симо.

Майсторът ги изгледа под вежди. Имаше две дъщери, които нехаеха за баща си. Знаеше, че учениците му все някога ще го напуснат. Сигурно затова го беше взел от Дома - той да поеме занаята, да продължи родовата традиция. Може пък наистина да му беше роднина. Далечен.

Чичото се убеди, че Момчето вече е дорасло, когато една нощ неочаквано влезе в дюкяна. Свари го да пили някакво криво парче желязо.

- Ще си правя ключ за стаята - защити се с пресъхнало гърло.

- Ще правиш ти! То, ако от всяко тенеке ставаше ключ...

На следващия ден го произведоха чирак и започна да учи тънкостите на занаята. Пак хвърчеше по обед до кръчмата, но защото бе най-младият. Освен това - Майсторът му разреши да пие бира наравно с тях. Вече купуваше три "Загорки" и една "Астика".

След една година получи първата си заплата. Зачуди се как да я похарчи. Отърча в магазина за часовници. Попита за цената на бляна си. Бързо сметна че ако пести половината от парите, до двадесет и четири месеца ще може да го притежава.

Следващата пролет се запозна с Емо Касата. Оня спря раздрънкания си "Опел" до самата врата. С пухтене измъкна някакъв сейф и го тупна на тезгяха сред облачета прах.

Момчето бе само. Майсторът лежеше, повален от грип. Симо се бе запилял някъде. А Стоян от няколко месеца работеше сам през три преки.

- Старият е забравил кода - пое си шумно въздух. - Склероза, нали знаеш... Можеш ли да го отвориш?

- Мога.

И го отвори.

Справи се и с още три подобни, чиито собственици ги бе хванала амнезията. За всеки му плащаха два пъти повече, отколкото му даваше Майсторът за един месец. Сетне Емо Касата се поинтересува, иска ли да изкара десеторно. Само от една врата. И се заредиха ключалки, катинари, аларми на апартаменти, вили, офиси, магазини и автомобили. След всяка "задача" ставаше все по-добър.

Разбира се, веднага си купи часовника. Повъртя го в ръце. Огледа го отвсякъде. Сложи го на дясната си китка за късмет. И забрави за него.

 

***

В склада за техника, мъжът от охраната ги бе изненадал грозно. Бе се промъкнал в гръб, бе опрял дуло в главата на Емо Касата и бе изревал диво:

- Копеленца! Мамицата ви, черна! А, да ви видя сега!

Другите се бяха спогледали. Трябваше да се спасяват. Така и така, Касата отиваше...

Тогава Момчето напипа в тъмното някакъв як лост. Извъртя се рязко и с все сила го стовари върху униформата.

Емо Касата бе приклекнал интуитивно. Горната част от черепа на пазача бе отлетяла встрани. Мозъкът му се бе пльоснал на стената и се бе стекъл по латексовата мазилка.

В следващия един удар на сърцето, той прозря бъдещето си като на длан. Онова, което видя там, истински му хареса. Разбра и още нещо - старият Майстор грешеше. Всяка стая си има врата. Трябва само да я намериш.

 

***

Не празнува двайстия си рожден ден. Предната вечер чичото се бе споминал, завещавайки му дюкяна. Дъщерите не го оспорваха. Не им се занимаваше нито с порутената барачка, нито с далечния беден роднина.

Той продължи да майстори ключове. Да помага на изкуфели старици. Да спасява бързаци и заплеси с луксозни коли. Да ходи по обед до кръчмата в другия край на улицата. Но не за бира. А за да получи следващата задача.

И вече никой не му викаше Момчето за мокри поръчки.

Той беше Майсторът.

Българската литература

© 2001 Литературен форум