Литературен форум  

Брой 29 (470), 18.09. - 24.09.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Станчо Димиев

Бoг прощава, но и наказва!

 

Лишь проповеди искренним полетом,
Наставник в вере может быт хорош.
Фауст, Гьоте, превод на Пастернак.

Симеон Втори очевидно има амбицията да бъде запомнен като обединител на православната църква. Това наистина е царска амбиция, особено ако е безкористна.

Да не забравяме, че баща му Борис Трети бе цар-обединител на България. Желаем на обединителя Симеон по-добра съдба.

Едва ли си струваше да се спираме на тези неща, ако не бе засегнат фундаменталният въпрос за отношенията между църквата и държавата. По този повод във вестниците разточително ни се разясняват смисълът на самото Христово, на византийското и републиканското третиране на въпроса. За да бъде редуцирано до опростителския нашенски палиатив Всеки да си знае мястото. Това щяло да рече по-малко държава в църквата. За някои е ясно, че "характерната българска отчужденост от мистичната дълбочина на християнството и неговото приемане повече като образ и по-малко като откровение и божествена истина" е препятствие за обикновения българин. Но учудващо е едно интервю на завърналия се в България Христофор Събев, чийто лик позира с божествено вдъхновение на половин страница в авторитетен наш вестник. За него мистичната дълбочина не е препятствие, напротив, той я осмисля като "божествена монархия". Изглежда тук се натъкваме на друга добросъвестна амбиция, не по-малко безкористна. Та нали сам достолепният професор Стоян Ганев позвънил на незабравимия Фори още в Щатите, за да му напомни. че мястото му е тук в България. Сега може да си зададем въпроса дали посоченото опростителско тълкуване не може да се доразвие така:

Всеки да си намери мястото?

Битуват две авторитетни мнения. Едното в полза на дядо Максим, ловчанския владика, който през 1971 г. бе качен на патриаршеския престол от комунистическата власт. Другото – точно напротив, "минава по параграфа на Юда Искариотски". Цитираме точно думите на отец Събев: "Ако обаче едно духовно лице с расо едовременно е изпълнявал функциите на агент, минава по параграфа Юда Искариотски". Любопитно е кого има предвид всеблагият отец Събев.

Тук е уместно да напомним, че православната византийска църква никога не е била много взискателна към избора на своите патриарси. Например на 1 април 815 година на патриаршеския престол в Константинопол се качва царедворецът Теодот Милисен. Ловчанският владика не е от знатен произход, но се радва на благоразположението на царя-премиер. Отец Събев също не е от знатен произход, но е царедворец по нашенски и не е ходил нито при Милошевич, нито в Москва.

Няма да коментираме невидимата страна на църквата, "нейната божествена същност", по-важна за вярващите, и странното смесване на тази същност с "всякакви приказки" за избирането на един патриарх. То не било подобно на "избирането на един председател на БНЗС", но фактически е толкова унизително за вярващия народ, колкото и менторските журналистически поучения. Ще излезе народът да си знае мястото, не е важно кой ще го пречистява, обредът си е обред, независимо от това кой пее пред олтара и какво проповядва от амвона. За искрено вярващите това е отблъскващо и унизително.

"Комунист-бизнесмен – това звучи гордо" - това превъплъщение отдавна усвоихме. То се налага и при "новото време". Сега ни предстои да усвоим и нещо ново: едно царствено потъпкване на разкола. Разбира се, Симеон Втори няма да постъпи като Борис Първи, който изклал несъгласните с него боили. Симеон по-скоро ще се опита да следва политиката на баща си след 1934 г. – постепенно да обезличи партиите и еднолично да завземе получената по демократичен път власт. За тази цел Максим ще му бъде полезен. Но дали Симеон ще се окаже достатъчно силен за саможертвата на баща си. Ако за Борис Трети тази саможертва бе собственият му живот, за сина му това е короната. Това ще покаже бъдещето. Засега е ясно, че той не държи на почтеността, свързана с минало. Но дали непочтеността в миналото се преодолява с царски указ? Божията промисъл не винаги е щедра. Бог прощава, но и наказва.

Българската литература

© 2001 Литературен форум