Литературен форум  

Брой 30 (471), 25.09. - 1.10.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

  Да напишем заедно книга за Атанас Далчев

Александър Пиндиков

В годините зад мен

 

През февруари 1964 г. ръководството на Комитета по култура и изкуство (както се наричаше тогава тази институция) взе решение за обединяване на седмичния вестник "Народна култура" с информационния двуседмичник "Литературни новини". "Народна култура" увеличи обема си на осем страници като вътрешните четири трябваше да заменят ненавиждания от ЦК "Литературни новини". За главен редактор на тези четири страници бе определен партийно верният послушко посредственият поет Крум Вълков. С него се познавах от Съюза на българските писатели, където работех.

Към поезията на Далчев изпитвах траен интерес още от ученическите си години. Комунистическите литературни влъхви обаче не допускаха до средата на 60-те години поетът Далчев да бъде издаван. За него почти не се пишеше, оригинална негова творба почти не се публикуваше. Аз трепетно кътах сред книгите си купената в родния ми град Елена "Ангелът на Шартър" - издание на Т. Ф. Чипев със стилната корица на Борис Ангелушев. И когато в средата на 60-те отношението съм поета Далчев започна да клони към благоразположение, аз - видимо зарадван, написах един - макар и твърде несръчен - профил на поета.

Години наред Далчев, за да препитава немалобройното си семейство, бе принуден да превежда обемисти прозаични томове от руски, без да изоставя преводите си на любими и предпочитани от него талантливи западни поети. В това отношение бе възникнало искрено съдружие между него и поета-комунист Александър Муратов-Муратича, както го наричаше Далчев. Муратов бе главен редактор на детското списание "Пламъче". При себе си той бе приютил Атанас Далчев. Разбира се, преводаческите занимания на Далчев бяха много по-отрано - имам предвид 20-те години на миналия век. Освен това Далчев бе в преводаческо съдружие и с друг известен преводач, какъвто беше популярният познавач на немската и австрийската литература Чило Шишманов. Плод на преводаческата им симбиоза бяха излезлите на български език през 1966 г. "Лирика" от Фридрих Хьолдерлин и "Радост и мъка" на Гьоте.

Аз написах това, което си бях намислил за Далчев и малко нерешително запитах Крум Вълков представлява ли интерес написаното за ръководеното от него приложение към вестник "Народна култура". Той прие изненадващо топло предложението ми.

Поетът Мишо Берберов, научил за ръкописа ми, казал за него на бай Атанас (ние по-младите от него така го наричахме). Далчев полюбопитствал да прочете статията. Разговорът им бил в книжарницата на Бояджян - книжарницата за съветски книги, която се намираше на ул. "Алабин" и ъгъла на булевард "Витоша".

С Далчев се видяхме в СБП на "Ангел Кънчев" 5 и той пожела да види написаното. Обещах му, макар и леко притеснен. Уважението, което изпитвах към него, ме смущаваше.

На 26 февруари 1966 г. Далчев ме чакаше в Съюза на писателите. Зачете с интерес, с леко озарено лице. Към края на статията той стана сериозен.

Стеснително го запитах за мнението му.

"Много добро. Е, то ти всъщност ме хвалиш, нищо лошо не пишеш за мене, но си доловил интересни неща." По-късно, когато се срещахме, той полушеговито вметваше:

"Ех, то и ти бе сред първите, които ме извадиха изпод връшника".

Един ден бяхме в стаята, в която работехме на "Ангел Кънчев" 5 със стария писател и преводач Николай Дончев, с Мариана Пенчева и Йорданка Костова. Неусетно разговорът ни между мене, Николай Дончев и дошлия Далчев премина върху Толстой и Достоевски, върху преводите им у нас. За да не пречим на двете работещи, приказките между трима ни протичаха полушепнешком. Темата на разговора ни отскочи върху излязлото на български томче със стихове от Леопарди "Блуждаещи звезди" в превод на Драгомир Петров. Николай Дончев цитира някои критични отзиви на италиански автори, които изразили съмненията си в сполучливостта на превода на този голям италиански поет.

Далчев се присъедини към казаното от Дончев и подкрепи мнението на италианците. Той си припомни едно двустишие от Леопардиевите "Възпоминания" като образец на музикалност. Той го цитира в свободен превод на български:

Вятърът в полето донася леко

звъна на градския часовник

и ги съпостави с тромаво звучащите стихове в превод на Драгомир Петров:

Дохожда вятър и ми носи звън

на часовете в кулата площадна.

Поразителна беше строгостта, с която Далчев преценяваше преводите на големите творци. Той бе недоволен и от излезлия на български през 1961 г. превод на Салваторе Куазимодо, направен също от Драгомир Петров.

Споменах, че току-що в книжарниците за съветски книги са пуснали Шарл Бодлер на руски. Далчев реагира веднага: "Това са невъзможни преводи, особено преведеното от Павел Антоколски."

И продължи:

"Преводите на нашия Георги Михайлов са многократно, сто пъти по-добри от преводите на Антоколски. Как хубаво Георги Михайлов е превел Бодлер, въпреки че не е знаел добре френски. Е, и той има неуспехи. Така например той не е превел добре поантата на "Дон Жуан в ада". След като Бодлер пресъздава хладината, с която Дон Жуан се отнася към своите жертви, с които се среща в ада, краят е така (Далчев го цитира буквално на български):

И сяда в лодката нашия герой сложил

                напреко рапира

и не поглежда дори ивицата в

          реката, очертавана от лодката.

Далчев е подразнен от замяната на "рапира" с меч в двустишието - превод на Георги Михайлов:

Но тихият герой, на своя меч

                    застанал

не виждаше, освен пенливата следа...

Разговорът ни течеше тихо, с упойваща плавност в анализи, сравнения, остроумни подмятания, които естествено идваха в потока на думите.

След всяка такава среща с Далчев бивах изпълнен с вътрешна радост и задоволство. И се връщах назад в годините на студентстването ми. 1949-1953 г. - време на много обсъждания и дискусии (но винаги в рамките на "безсмъртната" марксистко-ленинска със сталинска подплата теория и естетика). От тези обсъждания имах трайни спомени. И досега са в паметта ми две личности, които съм запомнил с тяхното "говорещо мълчание", с онова дълбоко самовглъбяване, при което всеки страничен поглед би доловил пълното излючване на личността от ставащото около нея, пълното потъване в един свой мисловен свят, самостоятелен, суверенен, негова абсолютно лична територия, из която само мисълта му притежава правото да властва в нея.

Тези две личности за мене бяха Атанас Далчев и Иван Мешеков.

За първи път видях Далчев през 1951-1952 г. в апартамента над кино "Славейков", където се помещаваше тогава управата на СБП. Там в не особено просторния хол с 20-30-ина места се събираше и Кабинетът на младия писател. На сбирките идваха и възрастни писатели. Една вечер го видях на последния ред - седи сам, скръстил ръце, на скута си държи сгънат поизбелял шлифер. От посребрената му коса, леко разрошена, небрежно бе паднал кичур върху челото му. Очила с рогови рамки със стъкла с немалък диоптър пречеха да се долови изражението на очите му.

Строгото му лице, чело с дълбоки бръчки сякаш усилваше тази неприкривана мисловност, която протичаше у него. Дали тогава или в по-сетнешните дни, когато мислех върху това мое първо впечатление от визуалната ми среща с Далчев долавях, че това е естествено негово състояние като противодействие на смазващото за хора като него ежедневие. Само на крачки от площада беше полуразрушеното от бомбардировките негово жилище - на тогавашната улица "Васил Коларов" ("Солунска") и ъгъла с "Ангел Кънчев", където преживяваше той с многолюдното си семейство.

"Говорещ" в мълчанието си беше и Иван Мешеков, когото виждах безмълвен да присъства на разните обсъждания и събрания. Стари марксически влъхви и новоизлюпени литератори-естетици се бяха постарали да смажат този свой събрат, който навремето бе оценил "Лявото поколение" в литературата ни. И не само това - той се бе добрал до такива оригинални прониквания в Ботев, Алеко Константинов, П. К. Яворов, Елин Пелин, Йовков, Лилиев и Багряна, за каквито перото им винаги се е оказвало без необходимото острие, а мисълта им - лишена от елементарна прозорливост.

Горчиви истини! Днес спокойно можем да говорим и пишем за тях. Но в онези години!...

Далчев угасна през януари 1977 г. Но и в гроба изтерзаното му тяло плашеше червените шамани - блюстители на чистотата на социалистическореалистическата литература. Един от тях - Богомил Райнов - в своя доклад пред пленум на Комитета за култура, състоял се на 3 май 1983 г. каза: "...и аз ценя Далчев. Той ми е въздействал, особено на младини, с делничните си градски мотиви, с иронично-меланхолните си интонации, с чувството на самота, породено от една свенливо спотаена и наранена чувствителност. И все пак светът на Далчев е един затворен свят, в който почти не прониква отгласът на социалните бури. Тук напразно ще търсим да доловим ехото на Септемврийското въстание или на събитията от 1925 или на героичната Съпротива. Но ето че тъкмо Далчев става днес любим обект на критическо внимание и в кратък срок за него излизат статии и студии...; ...понякога съвсем безкритично се приема Далчевата естетика."

Какви поети сме имали! И какви техни "ценители" сме отгледали! Боже опази!

Българската литература

© 2001 Литературен форум