Литературен форум  

Брой 30 (471), 25.09. - 1.10.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Георги Цанков

Докосване с всичката нежност на света

 

Милена Авонеди. "Кажи ми". Изд. къща "Анубис". С., 2001Знам, читателю, преди да потънеш във вълшебните й думи, няма да ми повярваш, ще си помислиш за мен като за сантиментален, разнежен от състрадание романтик, който строи пясъчни кули... На нали съвременната проза е цинична, разголваща, проникваща в мръсните ъгълчета на подсъзнанието. Кому са необходими вече (освен на почитателите на "Арлекин") красиви и тъжни балади за самотата, несподелената обич и жаждата за взаимност?

Как ли би се почувствал обикновен човек като тебе и мене сред вечния мрак и с трескава несигурност за утрешния ден? След всяка следваща среща с нея повече се убеждавам, че тази млада жена е вълшебница, омагьосана от зъл вещер. Дали пък не плаща тежка карма, както героинята от романа й "Дълбини"? Милена обаче знае за света и за човешката душа неща, които никога не сме успявали да изразим. Тя мисли за онова, което всевиждащото й "трето око" трябва да продължи да разкрива. Затова и общуването й с компютъра е продължение на онзи разговор, който тя сякаш има мисията да завърши, разговора за скритите във всеки от нас кълнове на необикновеното. Никога не бях срещал човек с дух като нейния, не бях си представял, че освен в блудкавите оптимистични романчета някой е в състояние дотолкова да надмогне личната си болка и да превърне творчеството в лекарство, предназначено за уж здравите тела с болни души.

Никога не сме говорили с Милена дълбокомислено, но едва ли това е необходимо, когато си намерил човек, с когото можеш да общуваш без думи. В някои отношения тя може да изглежда наивно: толкова изпитания са преминали през главата й, сблъсквала се е с бездните на Злото и на Болката, но вярата й в човечността като че ли остава недокосната. Още разказите в първата й книга, макар и често пъти несъвършени художествено, изумяваха с психологическото проникновение, с необикновения поглед към всекидневните неща, в които Милена откриваше толкова нюанси, колкото експресионистите могат да видят в баналния за обикновеното око пейзаж. След това тя ни поднесе първия си роман, изумителна изповед на страдащата и бореща се жена, книга, написана с невероятната мекота на улавящия невидимите багри на душата художник. Познавах и ранен, бъбрив вариант на романа "Дълбини", но когато го видях сега в окончателния му вид, се наложи да го прочета два пъти, за да се уверя, че не се поддавам на никакви нелитературни внушения, а това е чиста проза, достойна за определението "магически реализъм". Привидно баналният сюжет, тази поредна история на любовта, примесена с разочарования, изневери, внезапно започва да звучи като красива балада. Разрушена е стената между времената, очарователната съпруга на придворния поет на крал Филип Пети и отчаяно търсещата взаимност съвременна Елена всъщност се оказват проекции на една вечна, скитаща душа, позната ни от безсмъртната "Легенда за разблудната царкиня" на Димчо Дебелянов.

Внезапно си дадох сметка, че днес Милена Авонеди пише изпълнена с проникновение и безкрайна като интуицията и въображението й книга - за преображението на душата, за дълбините на сложната и противоречива човешка същност. Няма и следа от простимите недостатъци в началото на творческия й път - всяка дума тежи отмерено на мястото си, разказите са кратки, изречени на един дъх, като загнездващи се в съзнанието ни стихове. Далеч от тях е суетата, пяната на дните, героите на Милена не са неповторими, екзотични като биография, но притежават това предимство, че сякаш изскачат от спотайваните ни страхове, болки и мечти. Едва ли има друг съвременен писател, който така детайлно да познава мрежата на самотата, на самозалъгването и в крайна сметка на горчивия и все пак целебен самоанализ. С някакви необясними сетива създателката на разкази като "Изневяра" и "Чакалня" открива пипалата на лъжата, които се промъкват в спалните и дори под дрехите ни. В двете странички на "Влакът" е приютена необятта на недоизказаното, а "Звезда" е сякаш поанта на дълъг роман за измамната слава, за търсенето и разминаването с другия.

Бих нарекъл тези трийсет миниатюри етюди на нравите, ако не откривах в тях и нещо далеч по-привлекателно: недоизказаното, нагнетяването на чувства и настроения, които ни помагат да усетим другата, старателно забулена същност на модерния човек. Всеки от нас носи своята тайна, скрита зад непроницаемото лице, тази тайна не е от вчера, тя идва от "дълбините" на света, от вечния кръговрат на духовните сезони, от диалектическата връзка между възвишеното, свещеното и всекидневното, профанното. Милена Авонеди вижда и едното, и другото, тя ги смесва в неразтворима амалгама, за да стигне до болезнени, но необходими ни истини. Мисля си, че само човек, озовал се до границите на физическото и духовното страдание, може да бъде толкова прозорлив за чуждата болка и за чуждата страст. Възприемам заглавието на тази книга "Кажи ми" като магическо заклинание: да, тя вече не се нуждае от несъвършения външен поглед, за да изтръгне от нас най-дълбоко прикриваните ни тайни, за да ни накара да се изповядваме пред перото й. Прави го не за да ни нарани, не за да парадира с разбудената ни грешност, а за да ни даде онова, което може би ни е най-необходимо - докосване с всичката нежност на света. Защото колкото и да са тъжни, самотни, отритнати повечето нейни герои, всички те са щедро заобиколени от сияйна аура - това е душата на самата Милена, вградена в изпращаните от нея безценни послания към всички нас. Можем ли поне за миг да се измъкнем от дебелите си черупки, за да я приемем и да споделим мъката и обичта й?

Българската литература

© 2001 Литературен форум