Литературен форум  

Брой 30 (471), 25.09. - 1.10.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Милена Авонеди

Празник

 

Тъмносинята на точки или тъмночервената дюс... Или може би не папийонка, а вратовръзка, черната... Не можеше да се хареса с нито една, тогава трябваше да се сети как го харесваха. Петра ли го харесваше с тъмносинята или Ирина... Намръщи се от усилие да си спомни и точно в този важен момент се намери някой да го безпокои. Отвори с досада, но като видя приветливото лице на по-младата, раздразнението му се поразмина. Точно днес не искаше да вижда другата, която го наричаше дядо и му говореше на ти.

- Гости ли очаквате? - попита момичето, като видя бялата покривка върху масата в хола.

- Да... - той взе една ваза от библиотеката и я сложи върху кафеникавото петно на покривката.

- Хубаво, но обещайте да не се вълнувате много, защото вече сте повишили кръвното налягане. Не забравяйте таблетките.

Не й отговори - днес нямаше време за подобни теми. Все пак тя, макар и медицинска сестра, беше мило хубаво момиче и той й поднесе кутията с бонбони.

- Празник ли имате?

- Нещо такова.

Ако не беше толкова неприлично млада, щеше да й каже. Тя пък щеше да му пожелае здраве и дълъг живот, а когато поздравленията започнат с това, значи е дошло време да спестяваш рождената си дата, особено пред млади момичета.

- Извинявайте, да знаете как се избелва пожълтяла коприна? - спря я на вратата.

- Не, съжалявам - погледна го учудено.

- Колко неща не знаеш още... - каза, докато решаваше дали да облече бялата копринена риза с пожълтели от дългото висене в гардероба маншети и яка.

Искаше тая забележка да прозвучи с шеговито-заканителен подтекст, но тя заглъхна вяло в тихата стая, тъжна и натежала от горчив опит. Рано беше да се облича, имаше още малко работа в кухнята. Извади сервиза за гости. Едно паяче панически избяга от удобното си жилище върху най-горната чиния и се скри някъде между долните. Струпа ги всички на мивката, но преди голямото миене реши да изпие едно истинско кафе. Днес беше готов да си го позволи на всякаква цена и не обърна внимание на протестите на сърцето си още след първите глътки. Запали и цигара и вдъхна с удоволствие, а димът заоплита около главата му въпросителни и удивителни, които той наблюдаваше с насмешливо присвити очи. Взе списъка и отново провери да не е пропуснал някого или нещо. Приготвяше се от седмица с позабравената радост от подобни действия. За всекиго бе приготвил дребна кулинарна изненада. Надяваше се да не е объркал вкусовете им. Не можа да си спомни само кой не понасяше маслини. Приятелите му го смятаха за изискан домакин и не биваше да ги разочарова. Подреди всичко и отиде да се преоблече съвсем навреме. Застана пред огледалото в тъмносин костюм с жилетка, един тон по-светла папийонка на бели точки и бяла риза. Погледна се, за да приглади пооредялата си, но все още в наличност коса и се изплаши, че наистина няма да издържи вълнението от толкова много гости. Отпусна се на близкия стол, а ръцете му затрепераха така, че кафявите петънца по тях трудно се различаваха. Ръце, които, отпуснати за миг върху пианото, бяха хващали като в капан безброй женски сърца. Дълго се мъчи да сложи бутонелите на маншетите си. Скептична усмивка се опита да изтрие остатъците красота от гладко избръснатото бледо лице. Изправи се рязко и стройната му, макар и повдървена фигура сякаш изличи годините с респектиращата си елегантност. Тръгна с изправен гръб към хола, но се върна. Дълго рови и най-после измъкна пурата изпод куп покани и изрезки от вестници. Захапа я между зъбите си и се намръщи. Беше придобила неопределения мирис на нещо престояло в място, където дълго са събирани спомени. Пазеше я твърде отдавна, но тази вечер щеше да я запали, та дори и като помен за кралската особа, която му я беше дала. Така, с пура между зъбите и кърпичка в джобчето на сакото, влезе в хола и съвсем ясно чу възторжените възгласи. Само не беше сигурен като тези преди концертите ли са, или като онези след, или като възгласите, с които го посрещаха в любимия му нощен клуб.

- Скъпи гости! - сипа вино в чашата си и я вдигна с любезна и очарователна усмивка. - Толкова пъти сте идвали без покана, но тази вечер реших да ви поканя съвсем официално. Няма да се обидите от думите ми, защото знаете, че ви обичам. Иначе щяхте ли да идвате при мен толкова често? Поканих ви на осемдесетия си рожден ден, за да празнуваме. Но ако човек изобщо има намерение да се захваща с неблагодарна работа като равносметката, такава годишнина е достатъчно добро основание. Много неща сме си казвали, още толкова не сме... Съжалявам, ако съм ви наранявал, но не е било съзнателно. В повечето случаи... Когато човек смята, че всичко му принадлежи, а това, което няма, може да има, стига да пожелае, пропуска да забележи много неща. Петра, сега знаеш как си плащам, че не оцених твоята обич... Людмиле, приятелю, и ти вече разбираш колко трябва да си щастлив, че Ирина се върна при теб, нали? Виждате, че не съм забравил никого от вас! - гласът му секна и той отпи глътка вино. - Извинявайте, но отдавна не съм говорил толкова дълго. Успяхте да ме накажете, признавам. Оставихте ме на самотата, а тя...

Бавно запали пурата между потрепващите си устни и се закашля от разнеслия се не особено приятен дим.

- Ех, Ева, винаги си била капризна... Недей да недоволстваш повече от другите.

Вдигна от пода снимка на млада жена с тънки вежди и своенравно присвити устни. Закрепи я отново на една от чашите върху масата сред останалите снимки.

Българската литература

© 2001 Литературен форум