Литературен форум  

Брой 30 (471), 25.09. - 1.10.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Мария Тороманова
(Ню Йорк)

Дневникът на един град

 

Цял ден мирише на пушек - вкъщи, по улиците, в Сентрал Парк. Не можеш да се скриеш! Не можеш да забравиш!

Не мога да забравя как преди около 40 часа си спях спокойно и дълбоко в любимото ми креватче, когато телефонът иззвъня. Чувам в полусън, че приятел си прави майтап с мене. Двата близнака ги нямало вече! Малко лоша шегичка, но приятелят знае къде е любимото място на екскурзовод в Ню Йорк, къде гордо водя туристите всеки втори ден, за да ги омагьосам с величието и могъществото на човешкия дух, дръзващ да се извисява все по-нагоре и по-нагоре в небесата.

"Добре, добре ще пусна телевизора" - мразя да ме будят сутрин.

 

* * *

Нещо се разкъсва вътре в мен на хиляди парчета, които политат надолу, летят етаж след етаж, приземяват се с хилядите други парченца от двете 110-етажни сгради на Двата Близнака с любимата ми обсервационна площадка, с хората, техните офиси и тяхното бъдеще. Виждам на малкия екран и Пентагона, самолет, разбил се до Питсбърг и чувам вътрешен глас да вика: "Стига! Стига!"

Спомням си, че преди време се бях спряла под Двата Близнака и жената,с която вървях и бъбрех, посочи нагоре и каза: "Аз работя тук на 60-ия етаж." Не мога да се сетя коя беше. Обзема ме паника и се докопвам до телефона. Близки приятели, колеги, познати. Аз звъня, те звънят.

Успокоявам баща ми в България. Обещавам му, че няма да излизам навън, не разбирам защо, но му обещавам. Обличам се и излизам.

След поройните дъждове предния ден небето се е изчистило, кристално и ярко слънце. И много хора, необичайно много хора, ходят нагоре-надолу. Така съм виждала града в празничен ден, но приликите свършват дотук. Вместо шорти и джинси, в костюми и типичното служебно облекло. Необичайно замислени и сериозни вървят към къщи в този ранен час на деня. Няма паника, никой не повишава глас, освен тийнейджърите, както винаги. Така ли изглежда евакуация в наши дни?

Вливам се в потока от хора по Девето авеню. От ъгъла с 57-ма улица поглеждам надолу към Даунтаун, южната част на Манхатън. Не се вижда нищо, което да подсказва трагедията, която се развива на около четири километра оттук. Под руините издъхват хиляди. Отвсякъде чувам да се говори за Афганистан, Осама бин Ладен, война. Поглеждам към магазинчето за вестници и цигари отсреща, където работят араби. Те са си там, както винаги, и никой не ги притеснява.

Не ме свърта без новини и се отправям отново към къщи. Пред входа на групички са се събрали моите комшии. Кели е на 27 години от Тексас и ме гледа с големите си сини очи. "Мойта приятелка я уволнили вчера от фирмата й в Двата Близнака и днес не е отишла! Представяш ли си?"

"Трябва да отидем и да ги смажем - казва млад мъж, когото не познавам. - Стига толкова! Трябва да платят за това." В гласа му има яд и обида. Всички клатим глава в съгласие, само дето никой от нас не си представя как точно ще стане това.

 

* * *

Часовете пред телевизора минават неусетно. Всеки 5-6 минути повтарят записа на врязващия се самолет в южния от Двата Близнака. Появяват се нови записи, някои от любителски камери, показващи трагичния момент от различен ъгъл, бягащи хора, писъци на ужас, посипани с прах лица. Президентът все още не е във Вашингтон. Призиви за даряване на кръв. Групи от медицински персонал от цялата страна поемат към Ню Йорк, пристигат полицейски отряди от съседните щати. Затворени са всички летища. Под 14-та улица всички са евакуирани, спрян е трафикът на коли и хора под 23-а улица. Детски психиатри обясняват на родителите как да подходят към обърканите си и изплашени деца.

Гледката на потока от хора, вървящи пеша към къщи, по страничните магистрали и мостовете е хипнотизираща. Американците показват изключителна организация и решимост да не допуснат паника.

Кошмарът, който обаче ще преследва всички години наред, е гледката на двата небостъргача в пламъци и хора, които в ужаса и безнадеждността си се хвърлят от прозорците. За тях денят е започнал като всеки друг работен ден - рутинния път до Световния търговски център, асансьорът с колегите, офисът с приказната гледка от прозореца, прозореца, станал тяхна съдба.

 

* * *

Пак звъни телефонът. "Киоко е жива - гласът на мой колега. - Тук при мене е. Намериха се тука със Стефан."

Разбира се, че беше Киоко! Преди два месеца моят колега Стефан, италианец, се ожени за Киоко, японка. След подписването в съвета и ресторанта, минавахме под Двата Близнака, когато Киоко ми каза, че работи на 60-ия етаж на северния близнак в офиса на японска банка. Днес е трябвало да слезе тези 60 етажа пеша, по стълбите, сред писъците на колеги, срещу катерещите се нагоре пожарникари. За около 25-30 минути е успяла да слезе долу и да преброди пеша половин Манхатън. Разбрала, че Двата Близнака са се срутили от телевизионния екран.

Отскочих до колегата ми, за да я прегърна - нея и мъжа й, който беше прекарал цялата сутрин в търсене, неуспешни телефонни обаждания, тичане по улиците. Вече беше обърнал няколко водки, но алкохолът не го хващаше.

Синът на домакина, ветеран от войната в Залива, беше успял след първия шок да си обръсне главата и сложи военен панталон. Беше дошъл да каже на баща си, че при първия призив ще отиде да се бие. Баща му знаеше, че не се шегува. Добре си спомняше, когато синът му беше в Залива. Най-ужасните месеци от живота му като баща. На стената висеше снимка на сина му как се здрависва с Колин Пауъл, държавния секретар.

Изтощена от емоции, мислех си, че ще заспя като труп. Въртях се в кревата и виждах картини като в американски филм. В много от филмите на бъдещето бях виждала Манхатън разрушен от урагани, тайфуни, земетресения, чужди цивилизации. Но това беше най-страшното, защото беше истинско.

Страхувах се, че ако заспя, може да ме събуди пак телефонът с втората серия на този филм на ужасите.

 

* * *

Ден втори! Събуди ме влажният нос на Жожо, кучето ми. Чух сирената на "Бърза помощ" и цялата трагична действителност ме връхлетя отново. Половин час по-късно бях на улицата.

Намерих затворени много ресторанти, магазини, кафенета. Очаквах го, защото бяха призовали предния ден населението да ходи на работа в Манхатън само ако се налага. Улиците трябваше да бъдат свободни за хвърчащите нагоре-надолу линейки и полицейски коли. На 10-о авеню се намира една от големите болници, "Червен кръст" и един от центровете за даряване на кръв, където опашката се виеше далече зад ъгъла. Минах пред любимия ми афганистански ресторант. Естествено, беше затворен. Държеше го афганистанско семейство вече от няколко години и се чудех как ли се чувстваха те в този момент.

Възрастна жена ме спря на улицата: "Ужасно! Какво искат от нас? Защо?" Погледнах почти уплашено, какво можех да й отговоря? Че някои търсят в този терористичен акт пътя към вечния рай? Че на някои хора не им харесва политиката на Съединените щати? Усмихнах се глуповато и продължих.

На следващия ъгъл - мой добър познат, с когото е ясно, че ще се поспори. Лин Каминг е на 81 години, със завидно здраве, дух и памет. Чете много и често прекарваме часове, под претекст, че разхождаме кучетата, в разговори за Кубинската криза и Кенеди, за Руската революция и Китай днес, за турнира по тенис или интелигентността на нашите кучета.Той е дълбоко убеден в добрите намерения на американската политика и че критиката, която често се отправя към родината му е неоснователна. Ядосва се, че всички очакват пари от Америка и само когато ги получат, евентуално, могат да кажат нещо хубаво по неин адрес. Напада корупцията в Обединените нации и често не вижда бъдещето много светло. Потресен е от дъното на патриотичната си душа от случилото се през последните 36 часа и, както много други, се мъчи да оприличи ситуацията с други подобни. Хубавото е, че с него може да се спори, приема да му противореча, изслушва мнението ми, макар че съм на половината от възрастта му.

"Война! Но с кого точно, Лин? Срещу кой народ, срещу коя религия? Пърл Харбър беше друго. Терористите и тези,които ги поддържат ще бъдат наказани, но не цивилни и невинни. Не око за око! Така няма да има край!" - почти избухвам аз, защото думата "война", такава, каквато я познаваме от миналото хилядолетие, ме плаши.

Към нас се присъединява един от най-големите саможивци в махалата. Кучето му е много дружелюбно, но обикновено той го дърпа да продължи и не разменя повече от 2-3 изречения. Сега обаче, събитията са стегнали и неговата душа и той иска да говори. Явно таи много яд и обида, но интонацията не го показва."Този път отиваме и ги сриваме"- казва в заключение и сякаш по-спокоен си отива.

Долавям миризмата на пушек и се чудя откъде идва?

 

* * *

Отправям се към срещата ми с Боряна Павлова, актрисата Елена Петрова и актьора Стоян Алексиев. Боряна живее в Ню Йорк и през последната година с много упоритост работи, за да доведе от България гостуващи спектакли и организира българската емиграция да ходи на театър. На 8 септември в Манхатън Елена Петрова и Стоян Алексиев представиха "Гъбата или обратното на обратното" на Цветан Марангозов. Бяха направили програмата си за следващите няколко дена след представлението - да посетят спектакъла "Чикаго" на Бродуей, срещи с приятели и сънародници, интервюта за местния вестник, разходки из града и, разбира се, да се качат на Двата Близнака. За посещението на Световния търговски център се бяха приготвили на 11-и сутринта. Прекрасна слънчева сутрин. Очакваше ги една вълнуваща гледка от 110-ия етаж на Двата Близнака. Добре че малко замотаване в ранните утринни часове, приказки тук и там ги забавят, преди да успеят да вземат метрото, което за около половин час щеше да ги докара до подножието на двата най-високи небостъргача в Ню Йорк. Идва обаждането на приятел: "Пуснете веднага телевизията" и нататък вече ви е познато - телефонни обаждания по цял свят и от цял свят. Роднини, приятели и почитатели искат да знаят как са. Прекарват така целия си ден пред телевизора, с телефона и много нюйоркски приятели

Отиваме на обяд в китайски ресторант, където разговорът ни скача ту върху театъра и творческите им планове, ту върху трагичните събития и плахите ни предположения за ответните действия на Америка. Потресени са от събитията, но емоционалното им състояние е в унисон с всеобщия уплах и изненада. На излизане усещам отново натрапчивата миризма на пушек. Долавям ветрец откъм юг и ме побиват тръпки като си давам сметка откъде идва. Дали едно време е миришело така около концентрационните лагери?

Разделяме се с Елена и Стоян, пожелания за успехи и нови срещи. С Боряна ще се видим пак скоро - задава се нова театрална постановка в края на месеца и дано нищо не я провали.

 

* * *

Вкъщи се изпружвам на дивана, изтощена от емоции и впечатления. От малкия екран драмата продължава - хората търсят изчезналите си близки, разпознаване на трупове, Буш води разговори с държавни глави, подкрепа от всички, нови срутвания на съседни сгради и ....звъни се на вратата. Не! Нямам сили! Комшията отсреща, американец. Иска да сподели мнение. Познавам го, ще критикува много и дълго политиката на Съединените щати, не че търси оправдание за трагедията и извършителите, но човекът чете много и всичко - книги, вестници и по цял ден е в Интернет, има мнение, знае факти и иска да си каже какво му тежи на сърцето и какво терзае мисълта му. Той пък защитава Обединените нации и много от критиките към Америка. Дали пък да не ги запозная тези дни с Лин Каминг? Убедена съм, че ще бъде много цивилизован спор между двамата.

Обичам да си говоря с Норман, комшията, ама утре, и гледам умолително, пък съм и гладна.

Чувам от време на време сирените на "Бърза помощ" или бръмченето на военните хеликоптери. Сега в небето на Америка летят само военните. Като се качвах с туристите на върха на Двата Близнака и гледахме под нас светлините на Ню Йорк, винаги им показвах трите летища. В ясна вечер като тази в небето можеше спокойно да преброиш 4-5 самолета и да видиш как се нареждат на опашка, за да се приземят. Кметът Джулиани обеща, че пак ще ги има един ден Двата Близнака, и то още по-хубави.

 

Не всяко чудо е за три дена

 

Ден трети. Събуждам се уморена и нямам никакво желание да се размърдам. Не ми се говори с никого, не ми се пуска телевизията. Иска ми се да се скрия, да си заровя главата във възглавницата и като се покажа отново, всичко да е било само един лош сън. Обратно на това, надигам се и търся дистанционното управление на телевизора. От екрана лицата на изтощените от умора пожарникари, спасителни работници и медицински персонал ме карат да се чувствам гузна. Уморена съм от какво? От собствените си мисли, които не могат да обхванат мащаба и динамиката на събитията.

Телевизионната картина се мени така бързо, че не успявам да се концентрирам върху никой от фактите. Докато си пия кафето на фотьойла, сред топките и плюшените играчки на Жожо, който ме гледа бодро и се опитва да ме близне по носа, за да привлече вниманието ми, пред погледа ми преминават кадри от последните спасителни работи. Дори не слушам какво говорят, а си мисля за потресаващите картини, на които несъмнено са свидетели работещите там и за които никой не казва и дума. Екранът ни пренася в болницата "Белвю", където близки на изчезналите лепят снимките им на една от външните стени пред входа, наричат я "Стената на молитвите". Разплакани жени, мъже, деца докосват снимките и от устата им се ронят неясни молитвени думи. Репортерка се опитва да говори с някои от тях, но и тя се разхлипва и се включват от студиото. Говорителят казва, че всички виновни за нарочните фалшиви аларми за бомби из целия град ще бъдат съдени. Оказва се, че непрекъснато евакуират този или онзи небостъргач след фалшиви аларми, много от които са плод и на паника. Дават уплашени пакистанци-американци, хора, които отдавна живеят тук и много от тях израснали в Америка. Страхуват се от прояви на нетърпимост и ярост спрямо тях, някои дори вече разказват за дребни нападки и злостни думи. За голямо съжаление, в някакво малко градче, май беше в Илинойс, е имало и сблъсъци, намесила се е и полицията. Не се учудвам. В тази страна има все още Ку Клукс Клан! Но Ню Йорк е различен! Винаги съм говорила на туристите за толерантността на този град и искрено вярвам в това.

Заслушвам се в интервюто с Рей Кели, бивш комисар от нюйоркската полиция, който определя случилото се като огромен провал за американските служби за сигурност, след като за последните 20 години те изразходваха стотици милиарди долари. Дори не можаха да ни предупредят за този най-голям по мащабите си терористичен акт. Следват цифри: изчезнали цивилни - 4 763, потвърдени умрели - 94, идентифицирани жертви - 46. Кметът Джулиани призовава тези, които не са обвързани със спасителните акции и нямат пострадали близки, да възобновят нормалния ежедневен ритъм, да се разсеят с кино, спорт.

Ще опитам и може би първо ще се заема с работата си. Да, ама такава нямам. И няма да имам скоро! А за хора като мене на свободна професия, това значи, че няма и заплата. Виждате ли! И аз си имам моята малка, малка лична драма. Повтарям си непрекъснато колко е хубаво, че съм жива и че работа винаги ще си намеря. Винаги съм била пълна с идеи за това или онова и ето че дойде време да отговоря на предизвикателството, "challenge" - любима дума на американците.

Излизам и тръгвам към една от туристическите ми агенции на Тайм Скуер. Животът навън е влязъл в нормален ритъм, поне в моя квартал. Но само за няколко преки, докато стигнах до пожарната. Пожарникарите от моя квартал са от най-пострадалите. Понеже са близко до Близнаците, бързо са се озовали на мястото и с цялото си чувство за отговорност са се закатерили по стълбите нагоре, нагоре и сега близките им лепят снимките им по "Стената на молитвите". А входът на пожарната е отрупан с цветя и свещи. Хората се спират и всички искат да кажат нещо на някого от тях. Вижда се само един, мило обяснява, споделя нещо и изчезва.

Дано намеря някого в агенцията на 32-ия етаж, че срещу тях е новата сграда на Националната борса (NASDAQ) и вчера са евакуирали няколко сгради наоколо заради фалшива аларма. Рози ме посреща с подробна информация за групите за септември и октомври, всички анулирани, дори и тези за другия бряг - Лос Анджелис, Сан Франциско, Лас Вегас. Италианците са емоционален народ и обичат преувеличенията и в двете посоки. Но в момент като този не мога да ги обвинявам, страхуват се. Сега по цял свят се повтаря и преповтаря думата:"война".

Дали да не се скрия за малко в Сентрал Парк - да отпусна малко нервите, да си събера мислите, пък и Жожо ще се зарадва? Той и без туй не може да разбере защо ту съм нервна, ту пък ми текат сълзите.

Рейсът върви по Шесто авеню нагоре към парка, от двете страни небостъргачите на Рокфелер Сентър, Радио Сити Мюзик Хол. Около един от небостъргачите - тълпят се хора. Излизат служителите бързо, но без паника и шум. Явно фалшива аларма или заради изопнатите нерви на някоя секретарка, или по обаждане на един от многото луди, дето имаме. Ама нали казват, че тук имало всичко. Ако нещо го нямало в Ню Йорк, то значи не съществувало!

На един от следващите ъгли виждам един мой колега, Паоло. Бразилец, който обиколил преди години половината свят като модел и винаги сладкодумно ни разправя за лудориите си от онези години. Сега обаче говори нещо сериозно на групата от около 30-ина туристи, които са го заобиколили и слушат внимателно. Една от многото туристически групи, които не можаха да излетят от Ню Йорк, и със страх и любопитство изживяват събитията с нас.

В парка, както винаги, цари спокойствие. Има много други, които, като мене, са дошли да се заредят с енергия. Едните се търкалят по ливадите, други спортуват. Аз избирам да съм от първите и се просвам далече от всички, защото добре знам около какво се въртят разговорите. Дъвчем с Жожо пицата, а аз и съзерцавам наоколо. Необичайно мълчаливо се приближава и сяда до нас Бенито. Комшия и колега, италианец, живеещ повече от 30 години тука. Същият, на когото синът му още в същата сутрин на 11 септември си обръсна главата и облече военните панталони. Бенито е сериозен, защото нещата не са свършили дотук. Вчера синът му е искал да предаде на съдружника си наскоро откритата от двамата фирма за компютри и да отиде да работи за някоя от службите за борба с тероризма. Баща и син си разменили малко остри думи. Баща му напомнил за семейните му задължения. Нали във фирмата му и той, и жена му са инвестирали много пари, като жест и на доверие към сина им, и разчитат на някаква възвращаемост. В този момент синът му звъни по мобилния телефон. Засега се е отказал временно от тази идея, но затова пък се записал вече в запаса. Баща му го е учил на патриотизъм и сега нямало право да го спира. Бенито не го и спира, а и да иска, не би могъл. Просто много си го обича.

Освежена от разходката в парка, отново съм между телевизора и телефона вкъщи. Арестували в Ню Йорк на двете летища 8 човека. Искали да се качат на самолет, а някои от тях били и в предварителната листа на отвлечените полети. Дали ще успеят да хванат всички терористи, намиращи се все още в Съединените щати? Сигурно някои от тях ще успеят да се укрият и да избягат. Докторка говори за обгорелите, някои с 90 процента изгаряния, и какви са им шансовете. Съпруг на пострадала казва, че жена му е оживяла. Той не може да я разпознае, ама му казали, че това е тя, съпругата му.

Седя пред компютъра, гледам електронната бяла страница, а думите сякаш сами се редят. Напират една след друга, понякога се бутат, всяка иска да е първа и си мисли, че е по-важна от другата. Няма да заспя лесно и тази нощ с всичките тези преливащи мисли и крещящи емоции.

Вали пороен дъжд навън. Също като през нощта срещу 11-и, когато полет № 11 на Американските аеролинии... А утре ще дойде Буш в Ню Йорк.

Следва

Българската литература

© 2001 Литературен форум