Литературен форум  

Брой 30 (471), 25.09. - 1.10.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Ярослав Сайферт

Из "Обелискът на чумата"

 

***

В четирите посоки на света се взират
четиримата демобилизирани князе
на небесното войнство.
И четирите врати на света са заключени
с четири катинара огромни.

По слънчевия път се олюлява
старата сянка на обелиска
от часа на Оковите
към часа на Танца.
От часа на Любовта
към часа на Драконовите нокти.
От часа на Усмивката
към часа на гнева.

После от часа на Надеждата
към часа на Никога,
откъдето остава само крачка
към часа на Безнадеждността
и към портата на Смъртта.

***

Хей, момче, я скочи върху обелиска
и ми прочети
какво пишат четиримата евангелисти
по каменните му страници.

Матей е първият.
Кой от нас с истинска радост
би продължил живота си
с един-единствен лакът?

И какво пише вторият - свети Марко?
Дали донасят горящата свещ,
за да я сложат под блюдото
вместо на свещника?

А евангелистът Лука?
Окото е свещта на тялото.
Но където има много тела,
се струпват и много орли.

И накрая какво казва свети Иван,
Господи мили.
Има затворена книга на скута му.
Отвори я, момче.
Ако трябва, със зъби я отвори.

***

Кръстен съм в параклиса на чумата -
свети Рох.
Накрая на Олшани.
Когато върлувала чумата на лимфатичните
жлези,
полагали мъртвите около църквата.
Един върху друг на няколко нива.
От техните кости подир години били
определяни лошо границите,
които изгаряли
върху варовитата вихрушка на глината.

Ходил съм дълго по тези тъжни места,
но от сладостите на живота не се отказвах.
Беше ми хубаво с топлия човешки дъх,
а когато ходех между хора,
поемах дъха на женски коси.

По стълбите на олшанските кръчми
слушах привечер
носачите на трупове и гробарите
да пеят своите просташки песни.

Мина толкова време, утихнаха кръчмите.
Гробарите се погребват
един друг.

***

Само не си мислете,
че вече няма чума по градовете.
Аз самият съм виждал много ковчези
да минават през портата,
която не беше единствена.

Върлува чума и досега и лекарите
я наричат с други имена,
за да не всяват ужас.

Това е същата стара смърт,
нищо друго,
и е така заразна,
че никой не ще й избяга.

Колкото пъти погледна от прозореца,
кльощави коне теглят зловеща кола
с измършавял ковчег.
Само не бият камбаните толкова,
не се рисуват кръстове по стените
и вече не се кади с хвойна.

***

На юлиановските ливади
полягахме някога привечер,
когато градът вече потъваше в мрак
и в слепия ръкав на Свитава
започваха да плачат жаби.

Веднъж приседна млада циганка.
Блузката й беше полуразкопчана.
Гледаше на ръце.
Каза на Халас:
Няма да доживееш петдесет.
На Артур Черни рече:
Малко ще ги надживееш.
Не й позволявах да ми гледа.
Беше ме страх.

Взе ми ръката насила
и изкрещя със гняв:
Ти ще живееш дълго!
Прозвуча ми като проклятие.

***

Най-лошото е зад гърба ми,
си казвам. Вече съм стар.
Най-лошото сега е пред мене.
Още съм жив.
Ако искате на всяка цена да знаете,
аз бях щастлив.
Понякога цял ден, понякога цял час,
понякога само няколко мига.

Цял живот бях верен на любовта. И ако
ръцете на жените са повече от криле,
какво са нозете им?
С такава радост пробвах тяхната сила.
Нежна е, когато ни стискат.
Тогава нека коленете им счупят
главата ми!

Ако затворех очи между тях,
нямаше да бъде така пияна
и нямаше да бие така свирепо
кръвта в моите слепоочия.
Защо тогава да ги затварям?

С отворени очи
пропътувах тази земя.
Красива е, нали знаете.
Беше ми може би по-хубава
от всички мои любови заедно.
А нейната прегръдка трая цял живот.
Когато умирах от глад,
се хранех почти всекидневно
с думи от нейните песни.

Тези, които си отидоха,
пръснати на капки по тази земя,
може би са разбрали вече:
Светът е ужасен!
Не обичат и не са обичани.
Ние поне обичаме.

Нека тогава счупят главата ми
техните колене.

***

Защо се говори за посребрени коси
и за младост?
Когато догаря храстът на живота,
опитността е безценна.
И така е винаги.

След градобитницата на гробовете
беше издигнат обелиск
и четирима стари поети
се опряха на неговата тежест,
за да напишат по страниците на книгите
своя бестселър.

Параклисът вече е празен,
търкалят се фасове в него
и слънцето колебливо открива
тъгата на отместения камък.
Би могло дори да се проси тук.

Но да отхвърлим живота
просто за нищо.
Това не бих желал.

Преведе от чешки: Вътьо Раковски

Българската литература

© 2001 Литературен форум