СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

Елка Константинова

Битието като садистично изтезание

Основното внушение в романа на Александър Томов "Византийският лабиринт" иде от идеята за същността на човешката личност, която задължително трябва да изпълнява безсмъртната максима на Евангелието: "Отнасяй се към ближния както към самия себе си".

Когато човек започне да придобива чисто утилитарно отношение към другите, да ги възприема като вещи за временна употреба, той е напълно пропаднал, унищожил е личността в себе си и от такъв човек може всичко най-страшно да се очаква. Точно това се е случило с героя-разказвач в най-новата творба на писателя. Духовният пейзаж на този герой е опустошен от ненавист към другите, от битки за много пари и огромна власт, от съзнателно предизвикани масови садистични изтезания и убийства.

Игнатий Склир, който разказва своя престъпен живот, е ромейски патриций и емир от Медина от епохата на император Андроник Комнин¹. Той е смъртен враг на василевса и е обзет от параноичната жажда за мъст. Да убие Андроник и неговите приближени е главната цел на съществуването му. Тя ръководи всичките му действия на водач на едно престъпно тайно "братство"; тя изпепелява душата му; реакциите и чувствата му оскотяват. Омразата му към императора става сатанински изобретателна, ужасяваща.

Страховитата византийска драма, която се разиграва в произведението, обхваща масови кланета и чудовищни физически изтезания на жертвите. Всичко започва с интригите на хартофилакса (втория човек след Патриарха) и завършва с нахлуването на сарацините и с окончателното разкаяние на главния герой. Той е поел функцията на разказвач и идентифицира автобиографията си с историческите събития, в които активно участва. Игнатий Склир, като водач на тайното "братство", което всъщност е финансово могъща мафия от убийци и садисти, преживява драматично страшния залез на Византия и има за цел да го забави колкото е възможно по- дълго време. За членовете на неговото "братство", което се бори с Андроник Комнин, най-важните неща на този свят са плътта и хлябът, яденето и размножаването. Те действат чрез свои хора в съда и всред чиновничеството, поддържат с огромни средства цяла армия от шпиони и доносници. Няма съмнение, че изследвайки византийската история, писателят мисли за нашата съвременност.

Като всеки сполучлив исторически роман и "Византийският лабиринт" има сюжет, който може да се изчерпи с малко думи. Не сюжетът е, който интригува и вълнува читателя, а съдбата на героите и атмосферата, която те излъчват.

Субстанцията на историческия наратив на Александър Томов се съдържа в битието на героя-разказвач. Интересът, който романът поражда, се дължи на загадъчния трагизъм на героя, чиято патологична жажда за власт и мъст разяжда екзотичната му душа и събужда у читателя тревожно и смътно очакване. Демоничният екстаз, с който император Андроник извършва своите престъпления, предизвиква още по-патологично екстазни отмъщения, за които отговорността пада върху Игнатий Склир. Смисълът, който авторът е вложил вътре в него, е значително по-важен от функцята му на разказвач-интерпретатор на византийските исторически кошмари от края на дванадесети век.

Психологическата драма на този герой авторът свързва с неведомата сила на човешката съвест и с жестоката ирония на човешката съдба. Когато постига мечтаното отмъщение и наблюдава адските мъки на своя смъртен враг, Игнатий Склир, най-неочаквано и за самия себе си, и за читателите, се ужасява от собствения си образ, дълбоко и искрено се разкайва, след което започва продължително да изкупва зловещите си грехове. Най-съдържателните страници на романа обхващат авторовите усилия да анализира душевните терзания на героя, у когото успоредно с разкаянието расте и презрението към себе си; расте трагизмът на самоопознаването. Целият му живот се разиграва пред очите му, за да засилва мъките на самоопознаването и да засилва у читателя чувството за справедливост в самонаказанието и самоунищожението на разкаялия се грешник. Битието му се възприема като жесток и трагичен фарс, който справедливо трябва да завърши със същия садистичен кошмар, с какъвто той е изтезавал другите: своите жертви. Греховните извращения на човешката душа, която, усещайки, че безвъзвратно се е погубила, решава да избяга от мъченията на земния си път, изискват справедливо жестока разплата за всички извършени чудовищни престъпления. Зловещото физическо самонаказание на героя надхвърля и най-дръзкото и безмилостно въображение. Александър Томов е непостижим в това отношение. Романът му е изпълнен с ужаси и разтърсващи трагедии, които внушават на съвременния възприемател не само страх от тероризма и садизма на днешните параноични фундаменталисти, но ни припомня чрез византийския лабиринт на духовна безпътица, че Бог ни е създал, за да извършваме добрини за другите и да се отнасяме към тях като към самите себе си.

Нарушаването на Евангелската мъдрост може да предизвика най-опасното нещо, което ще сполети нашата цивилизация.

1 Андроник Комнин е император от края на ХII век, братовчед на покойния император Мануил I.