Литературен форум  

Брой 32 (473), 9.10. - 15.10.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Хелиана Стоичкова

Абсурдите на Гана По

 

- Скъпи, прибрах се! - извика Гана и метна ключовете на кухненската маса. - Къде си? - Влезе в хола и някак успокоено въздъхна. - Как си, съкровище мое? Ей сега ще дойда... Отиде в спалнята облече си фина нощница с тънки, нежни презрамки, взе едно малко, изтъркано одеало и пак влезе в хола. Тръсна се на канапето, сложи внимателно одеялото на облегалката и се усмихна. После хвана нещо от масата и започна да го премята в ръце. Внезапно се спря, погледна към горния ръб на одеялото и каза:

- А! В работата беше много досадно, но след това се видях с Камелия, нали не се сърдиш? - замълча, вдигна учудено вежди и каза: - Но как коя е Камелия, не я ли помниш? Мило момче, ти съвсем се побърка! - После продължи: - Отидохме в клуб "Атлетик", пихме бира и ти се кълна не съм говорила с други мъже! Кълна ти се, ето тука да пукна! - прекръсти се тя, гледайки огледалото. Настъпи мълчание. След няколко минути отново заговори: - Не се ли интересуваш за нещата ми? - направи пауза. - Да, моите стихове. Харесаха ги, казаха, че са добри... - вдигна вежди учудено. - Не, нищо повече не са казали - после се усмихна притеснено. - Добре де, казаха, че са новаторски и извратени, но втория епитет не ми ха... - Тя сведе глава засрамена и обидена. Съвсем не искаше да му казва за това. Искаше да му разкаже нещо хубаво, но не се сещаше за такова. Всичко в живота й бе тъжно.

Живееше в огромен скъп апартамент под наем. Блъскаше като луда, за да изкара парите за тази луксозна бърлога, но това не й помагаше особено много да се почувства нормален човек - така или иначе не беше! Когато говореше с мъж, от първото изречение започваше с "Аз съм сгодена, казвам се Гана... Попова". Мъжете й се усмихваха и го приемаха на майтап, но често се намираше някой, който да реагира. "Но как - отвръщаше тя - не ми вярвате?! Безсрамник!" После се обръщаше и изчезваше. Твърде бързо полудя. Близките й се отказаха да й обясняват, че него го няма, че той... той... че трябва да забрави. Опитваха се да й вярват, че той все още седи на дивана и се усмихва приветливо... И тяхната не беше лека...

Тя се облегна съвсем близо до одеялото и проговори:

- Когато ти замина, ми стана толкова мъчно, че отидох и купих три хиляди рози за трите хиляди години, които искахме да изживеем заедно. Какво направих с тях ли? Раздадох ги на улицата. Дадох себе си, защото не можах да дам теб. Раздадох моя дух, а твоя запазих тук - тя сложи ръка на гърдите си - вътре. Така времето ме понесе, всяка вечер, всеки ден с теб...

- Ще ти призная нещо... още сънувам как правя любов с тебе - тя се усмихна лукаво. - Признавам си... - Телефонът иззвъня. - Пак ни прекъсват! Няма да вдигна! Не заслужават. Един бог знае какво искат! - После пак замълча. - Ще лягам, идваш ли? - изчака отговора, стана и отиде в спалнята. Шмугна се под завивките, зави се до раменете и замръзна така. Гледаше директно в тавана.

Изминаха около десет минути, мръдна глава и извика - Идваш ли? Чакам те... - минаха още трийсетина секунди в тишина. - Идваш ли? - извика тя по-силно и после пак: - Идваш ли?! - леко плачевно, после зарида и простена загризала завивките. - Чакам те... чакам те да дойдеш, остави одеялото там, утре ще го прибера. Остави на мене, чакам те... ела... - смуши лице в завивката и зарева с глас. - Ела, чакам те...

Българската литература

© 2001 Литературен форум