Литературен форум  

Брой 32 (473), 9.10. - 15.10.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Людмила Стоянова

Захари Стоянов за мисията на мемоариста и биографиста

(По материали от вестник "Свобода" и вестник "Народни права")

 

Продължение от брой 31

За Захари Стоянов мемоарът очевидно е форма на писане с дидактически и апологетически намерения; текст не за частна, интимна, а по-скоро за вербуваща публицистична или за научнодокументална употреба. В собственото си дело на мемоарист ("Записките", "Превратът", "Чардафон Велики" и др.) обаче той развива техниките на мемоарното до създаването на един вид художествена (фикционална) авто/био-графичност - рефлексия на активния обществен живот на нацията. Залагайки на детайлния анализ и самоанализ, на пластичността и емоционалната живост на разказа той олитературява споменното; надмогва фактографските му и хроникиращи (историко-политически) измерения, придава му писателска изобразителна перспектива.

В "Свобода" не само наставляват създаването на мемоарна книжнина и не само теоретизират върху природата на мемоара. Редакторът на официоза с верен усет сам се заема с писането и издаването на споменни и биографични текстове и на юбилейни брошури, в които съзира най-сигурни оръжия в битката с времето и късата памет на поколенията. Вестникът със самочувствие оповестява собствените издателски актове на редакцията в споменатата посока:

 

БИБЛИОГРАФИЯ

"Излезе от печат брошурата: Спомен за братия Миладинови Димитър и Константин. Книжката е издадена от ред. на в-к "Свобода" по случай на 25-годишнината от мъчителната смърт на прочутите братя."

бр. 32/бр. 33, 1897 г.

 

"Свобода" безспорно е въодушевен от възможността да назовава и да подрежда обществените ценности, включително и тези от полето на просветата и културата. "Рекетирането" на хората, които могат да бъдат полезни в създаването на необходимите за младото българско общежитие духовни стойности, да култивират знания, морална и гражданска чувствителност и естетически вкус, не е единичен случай по страниците на вестника.

Политическата ориентация на "Свобода" и принадлежността на редактора към управленския елит става причина опозиционните издания често да атакуват несправедливо сериозните културни постижения на Захари Стоянов. Така вестник "Народни права" в бр. 98 и бр. 99 от 1899 г. оценява изключително некоректно неговия писателски и издателски труд в областта на мемоаристиката, художествения биографизъм и съставителството. Апостолът от Панагюрския революционен окръг, помощникът на Воеводата Бенковски е вече написал "Записките", издал е за пръв път събраните съчинения на Любен Каравелов заедно с предговор за личността, обществения му и творчески път; публикувал е "Съчинения на Христо Ботйов. Стихотворения - политически статии - подлистници. С портрет и факсимиле на поета"; написал е първата очерково-биографична книга за забележителния калоферец... В същото време от редакцията на "Н. Права", преизпълнени с отровна жлъч, реторично питат:

"Коя неизбежна нужда застави алчния за злато безиргянин да открива и обяснява с своя гладък язик онази епоха, от която времето няма да унищожи и заличи нето едно влакънце, и която е тъй известна всекиму, защото е вчерашна и никакви векове не ни делят от нея? Не с цел ли да експлоатира читателите по примера на ония евреи, които бързат да продадат зеленчуците, докле са още нови? Трудовете на Ботева и Каравелова не могат да се сравнят, да предположим с произведенията на ония списатели, които и подир цял век са важни толкоз за хората, колкото и тогаз, когато са били написани. Каравелов и Ботйов не са били нето Дарвин, нето Боклм; те нямат това значение за нас, каквото имат например Белинский и Добролюбов, Некрасов и др. за Руссия, и произведенията на които писатели ще имат същата важност и ще са потребни дотогаз, доклето в Руссия не се измени днешния господарствен систем на управление. Любен Каравелов, пак и другите по туй време наши писатели са вълнували минутно умовете, карали са и другите да тъжат и негодуват ведно с тях, и туй тяхно влияние се заличи от последните промени, които станаха в Турция. Техните произведения имат за днешното време толкова важност, колкото и днешната литературна деятелност на Захари Стоянова би имала важност подир една година."

Заслепенине от политическата неприязън текстописци от "Народни права" явно са твърде далеч от разбирането на Захари Стоянов за мемоара и биографията като стратегическо за нацията частно писане. Или, другояче казано, като общозначимо носталгично-ретроспективно, лично "културно преживяване"1, отразяващо активния характер на връзката индивид - общност. Зад удивителната недалновидност на техните разсъждения стои и прословутата охота на българина да неглижира родното, нихилистично да го отрича за сметка на "ученото" (всъщност комплексарско) благоговеене пред съмнителни чужди авторитети.

Дори и Захари-Стояновите опоненти от "Н. Права", обаче, въпреки смайващото скудоумие и злостна тенденциозност на разсъжденията им, са усетили нещо особено в неговия авторски глас. Модерното разбиране за мемоара като първоличен (аз-)жанр впрочем откроява в него тъкмо гласа на наратора, особения поглед към и особения изказ на преживяното: "В мемоарния спомен интересното е не онова, което се е случило, а личността, на която то се е случило" - отбелязва по този повод с афористична интонационност Вирджиния Улф2.

По зла ирония на съдбата цитираният, омаловажаващ трудовете му, текст е може би последното, което Захари Стоянов ще прочете като публична обществена оценка за себе си - само след няколко месеца Летописеца ще бъде вече покойник. Както обикновено става с нашите големи творци - граждани и патриоти, и той приживе трябва да изтърпи хулите на посредствени оценители и да преглътне горчилката от опита да се дискредитира и отрече смисъла и значението на делото му. Само че Захари Стоянов умее и да отвръща на удара с удар; на неуместната ирония с далеч по-адекватна и впечатляваща ирония; на опита за сарказъм с истински, висококаратен сарказъм. Ето как в брой 240 от 1889 г. на "Свобода" под заглавие "Съвсем мек отговор до Н. Права", е изобличил късогледите си хулители:

"С хубавичка критика ни удостоили нашите интелигенти от "Н. П.". Едно влакънце не оставили от досегашните наши издания, биле собствени, биле чужди. С една чудна обективност, с едно дълбоко безпристрастие, с едно присърце откъм отечествената ни книжнина, с едно благоговение към правдата и истината, натоварили те някого си коче-будил ТЕНТЯВА, който ни оценява. Не си турил поне името, да си знаеме доброжелателите, но и това няма задни цели: не искал момокът да го знаем, за да не би куче уста да го уличат в подлизничество. Малко ли ги има тие последните, които са готови да заподозрат и най-невинните пориви на младото поколение.

Виновни сме, що да се чини, нека времето ни тегли греха, хора сме, които се заблуждават от много работи. Например, ние мислехме, че ако опишем една работа, в която са паднали хиляди хора, в която са исклани цели села, която е предизвикала война, правим частица заслуга. А всичко това било мор, спекула, безергянство, алчност, подлост и пр. още кусури. А бе, пиле шарено, че защо не ни обади тия истини, малко по-напред? Белки не направяхме тоя аджимлък, белки си намерихме някоя друга работица, като например: адвокатството на ваш Вълчева, сарафлъка и предприемачеството на Калъпова, вестникарството на Т. Иванчева и пр. и пр. други народни работи? Пуста лудория и наша и хорска, да се описват минали работи. Руско-турската война, която стана вчера, има стотина описания, Германската - хиляди и пр. Те зели та описали още и нашето съединение и Сръбско-Българската война, която стана пред очите ни. Гледайте безиргянство, гледайте подлост."

Защитата си Захари Стоянов подплатява със солидни аргументи, доказващи несъстоятелността на обвиненията от гледна точка на здравия разум и патриотичния морал. Дешифрирал е тесногръдието на идеологическата им подплата, преходността на модната им политизираност.

Злополучните Захари-Стоянови критици са из средите на сътрудничещите в "Народни права" възпитаници на чужди университети. Те всички са новопокръстени в начеващата своята международна експанзия утопична идея. Космополитизмът на техния социализъм писателят иронизира като отвлечено, вредно за българската историческа памет безродничество:

"Съчиненията на Каравелова и Ботйова, които ние събрахме по тавани и кюшета, пак е подлост според новата идейка, ако не и разбойничество още. Нямало от тях нужда, никому не трябвали те. А ние? Ние сме ги предали на бял свят, писали сме биографиите им от такива низки обуждения, пред които би потреперал и най-безнравствений човек. И това е право. Нека френците, немците, русите и пр. издават съчиненията на своите приятели по стотици. Те имат нужда от това, а ние българите, що ни трябва? Нима, "Н. Права" не ни стигат? Въобразяваме си колко трябва да бъде пък хайдушко онова предприятие, да се събират народни песни, гатанки, обичаи и пр., просяците ги пеят по улиците. Тук се треба друго нещо, ново и съвременно, което да научи българите на разум, например да се превеждат брошури издавани в Женева и Лондон, да се съживи интернационала, да се подаде ръка на работниците, да се смажат буржуите, да се освободи трудът, с една реч, млада България да побие върх. Всичко друго е глупост и безиргянство.

Любен Каравелов и Ботйов долу! Кому са те потребни, дордето имаме младо и съвременно, дордето пораснаха такива идейни борци като Олчева, Гани Христова, Пекарски, Аджелето, Божил Райнов и пр. Ето кому трябва да се пише биографията, а нашите герои са мухул."

Отговорът на Захари Стоянов атакува левичарските стереотипи на общественото мислене и обществено поведение, подхода на противопоставяне на старото и новото, догматизма в тезата за задължителния сблъсък помежду им. Опитът да се издига една идея, като се отрича всичко друго преди нея, отключва огромната саркастична мисловна енергия на писателя. По неконвенционален път, със средствата на една необичайна, силно експресивна логичност (повече като воюващ публицист отколкото като овладян теоретик) в цитираните вестникарски текстове той доказва какви огромни културни ресурси - исторически, историософски и социално-действени - са заключени в мемоара и биографичния разказ.

 


1 Кирова, Милена. "Овчарчето" в българската литература". В. "Литературен форум", бр. 15, 2001 г. горе

2 Цит. по: The Literary Memoir. Mary Lynch Kennedy. English Department, State University of New York College. http://orchard.cortland.edu/teachers/kennedy/eng502/Evaluation/Memoir/MemDef.html горе

Българската литература

© 2001 Литературен форум