Литературен форум  

Брой 32 (473), 9.10. - 15.10.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Орасио Кирога

Камъкът

 

Касим беше болнав човек, бижутер по професия, който имаше собствено ателие. Работеше за големите къщи и неговата специалност беше поставянето на скъпоценни камъни. Малко хора са способни да работят толкова фино. С редица лишения и търговска сръчност той успя да забогатее. Но на 35 години Касим продължаваше да работи в своята стаичка, разположена удобно в ателието под прозореца.

Касим, дребен на ръст, с бледо лице, покрито с рядка брада, имаше красива и пламенна жена. Тя, идваща от улицата, се бе стремяла, чрез красотата си, да си осигури по-добър живот. До двадесетата си годишнина тя провокираше мъжете и съседите със своето тяло. Уплашена най-накрая прие да се омъжи за Касим.

Обаче мечтите й за разкош не се осъществиха. Съпругът й, сръчен - направо майстор - се лишаваше от всичко само и само да натрупа състояние. Заради това си желание бижутерът дори работеше двойно повече. Тя заставаше на лакти до него и гледаше с вял и досаден поглед, след което се обръщаше рязко и продължаваше да наблюдава през прозореца някой минувач, който можеше да й бъде съпруг.

Каквото спечелеше Касим обаче беше за нея. Дори и в неделя работеше единствено за да може да й предложи нещо повече. Когато Мария желаеше бижу - и с каква страст го желаеше, - Касим работеше и нощем. След това кашляше и имаше болки в хълбоците, но Мария получаваше своите скъпоценности. Малко по малко всекидневното общуване с другите хора го накара да заобича работата си и да я върши с плам. Но когато бижуто вече беше завършено, трябваше да се раздели с него, защото не беше за нея, а тя изпадаше в дълбоко разочарование от брака си. Пробваше накита пред огледалото, после се отдръпваше от него и си отиваше в стаята. Касим се надигаше, когато чуеше нейните ридания, но я намираше вече в леглото, без да иска са го изслуша.

- Но аз правя за теб всичко каквото мога - казваше най-накрая той тъжно.

С това плачът й се засилваше, а бижутерът отново бавно се връщаше на мястото си.

Всичко това се повтаряше толкова често, че Касим не ставаше да я успокоява. Да я успокоява! За какво? Но това не му пречеше да продължава с нощната си работа до още по-късно.

Беше нерешителен, плах и мълчалив човек. Погледите на жена му сега се спираха с такава неприязън върху тази негова спокойна промяна.

- И си мислиш, че си мъж! - мърмореше тя.

Касим не спираше да работи, въпреки тези спорове.

- Не си щастлива с мен, Мария - накратко й казваше той.

- Щастлива! И имаш смелост да го кажеш! Че кой може да бъде щастлив с теб?... Нито дори последната жена на света!... Клетият той! - казваше тя с нервна усмивка, докато си отиваше.

Тази нощ Касим работи до три сутринта и след това жена му имаше нови бижута, които тя гледаше с пренебрежение.

- Да... не е някаква особена диадема... кога я направи?

- Правя я от вторник - погледна я той с бледа нежност - докато спеше, през нощта...

- О, можеше да си легнеш... Големички са брилянтите.

Страстта на Мария бяха големите камъни, които Кисим инкрустираше. Работеше като луд, за да можеше да свърши бързо и когато почти приключваше бижуто, Мария го взимаше и отиваше с него пред огледалото. След това отново се разплакваше.

- Всеки мъж, дори и последният на света, би направил жертви, за да достави удоволствие на жена си! А ти, ...а ти...! Дори една жалка рокля нямам, която да облека!

Когато уважението към мъжа вече е изчезнало, жената може да му каже всякакви невероятни неща.

Съпругата на Касим вече не изпитваше уважение към него, но го замести със страстта, която чувстваше към брилянтите. Една вечер, когато Касим прибираше бижутата, забеляза, че липсва една брошка - 5000 песос за 2 брилянта. Отново потърси в кутията.

- Виждала ли си брошката, Мария? Оставих я тук.

- Да, видях я.

- Къде е? - учуди се той.

- Тук.

Жена му, с изгарящи очи и с подигравателна усмивка, се изправи и на нея висеше окачена брошката.

- Много ти отива - каза Касим кратко. - Дай ми я.

Мария се изсмя.

- О, не! Тя е моя.

- Шегуваш се!

- Да, шегувам се! Да, шегувам се! Как можеш да си помислиш, че е моя!... Утре ще ти я дам. Сега отивам с нея на театър.

Касим онемя.

- Лошо правиш... може да те видят. Така всички ще загубят вяра в мен.

- О! - тя затръшна силно вратата с гневна досада.

След като се върна от театъра Мария постави бижуто върху нощната лампа, но Касим стана и го заключи в работилницата. Като се върна тя седеше на леглото.

- Тоест, страх те е да не ти я открадна! Аз да не съм крадла!

- Не ме гледай така... Беше неразумна, нищо повече.

- Аха, и на теб ти го поверяват? На теб, на теб! И когато жена ти те помоли за малко внимание и иска... ме наричаш крадла. Позор!

Най-накрая заспа, но не и Касим.

По-късно натовариха Касим със задачата да сложи камък, брилянт, най-възхитителния брилянт, който някога е минавал през ръцете му.

- Погледни, Мария, какъв камък. Не съм виждал друг подобен.

Жена му не каза нищо. Но Касим почувства дълбокото й възхищение от него.

- Боже Господи... - продължи той - ще струва 9 или 10 хиляди песос.

- Един камък - промърмори Мария.

- Не, за мъж е... игла.

Заради работата си над камъка Касим изпита на гърба си цялата ненавист и измамна досада на Мария. Десет пъти на ден тя го прекъсваше, за да отиде с камъка пред огледалото. След това го пробваше с различни тоалети.

- Ако искаш, направи го по-късно... осмели се да й каже един ден Касим. Работата е спешна.

Напразно очакваше отговор. Жена му отваряше прозореца.

- Мария, могат да те видят!

- Вземи! Ето ти камъка!

Камъкът се търкулна на пода.

Касим, смъртно блед, го дигна от земята като го огледа и хвърли поглед към жена си.

- Е добре, защо ме гледаш така? Стана ли му нещо на твоя камък?

- Не - отвърна Касим и отново възобнови работата си, въпреки че ръцете му трепереха и имаше жалък вид.

Трябваше да стане накрая, за да види жена си в спалнята, изпаднала в нервна криза. Косата й беше пусната, а очите й бяха изцъклени.

- Дай ми камъка - изкрещя - дай ми го! Ще избягаме! За мен! Дай ми го!

- Мария... - измърмори Касим като се опита да се измъкне.

- А - изръмжа жена му полудяла. Ти си крадец, мизерник. Ограби живота ми. Крадец, крадец! И мислиш, че няма да си върна загубеното... Рогоносец! Така, и двете й ръце обвиха гърлото задушаващо. Но когато Касим си отиде, стана от леглото и падна, докато се опитваше да го улови като жертва.

- Няма значение. Дай ми брилянта! Не искам нищо повече освен това. Той е мой, Касим, нещастнико!

Касим й помогна да се изправи, беше блед.

- Болна си, Мария. После ще говорим... легни си.

- Камъкът ми!

- Добре, ще видим дали е възможно... легни си.

- Дай ми го.

Отново изпадна в нервна криза.

Касим се върна към работата си по камъка. Работеше с такава математическа точност, че за малко време успя да го завърши.

Мария стана да яде и Касим се държа загрижено с нея, както винаги. В края на вечерята жена му го погледна в лицето.

- Лъжа е, Касим - му каза.

- О - отговори засмяно Касим, - нищо не е.

- Кълна ти се, че е лъжа - настоя тя.

Касим отново се усмихна като с несръчна нежност я докосна по ръката и след това стана, за да продължи работата си. Жена му, обвила с ръце лицето си, го проследи с поглед.

- И не ми говори повече за това... - промърмори. И с ненавист към отегчения, подпухнал и муден човек, който беше неин съпруг, си отиде в стаята.

Не спа добре. Когато се събуди, вече беше късно и видя светлина в ателието, съпругът й продължаваше да работи. Час по-късно Касим чу плач.

- Дай ми го.

- Да, той е за теб, остава още малко, Мария - отговори прибързано той, докато ставаше от мястото си. Но жена му, след този вледеняващ вик, заспа отново.

Към два часа сутринта Касим приключваше работа, а брилянтът сияеше уверено и смело на пръстена. С тихи стъпки отиде в спалнята и запали нощната лампа. Мария спеше по гръб в белите чаршафи, облечена в бялата си нощница.

Отиде в ателието и след това отново се върна. Погледна за миг почти непокритата гръд на Мария и с вяла усмивка разгърна още малко от щедрата й нощница.

Жена му не го усети.

Беше тъмно. Лицето на Касим изведнъж придоби твърдостта на камък и като положи за миг бижуто върху голата й гръд, заби, уверено и перпендикулярно като гвоздей, карфицата в сърцето на жена си.

Очите й рязко се отвориха, след което последва бавно затваряне на клепачите. Пръстите й се разтвориха и нищо повече.

Украшението потрепна за миг, заради последните конвулси на тялото й. Касим изчака малко и когато брилянтът остана изцяло неподвижен, се отпусна, след което затвори безшумно вратата след себе си.

 

Превод от испански: Биляна и Мирослава Тупавичарови

Българската литература

© 2001 Литературен форум