СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

Станчо Пенчев

Ден на въздаянията

Кажи ми, о Всемирно огледало,

какъв е моят лик небесен?

Нима ще припознаеш,

ти човече,

в смъртта безсмъртното

начало?

Жената е Луна и време, а ти си

дискът слънчев и тъгата...

Момичето отвори с усилие вратата на купето, а възрастната жена вътре се усмихна:

- Заповядайте, от два часа пътувам сама.

След момичето, превита от голяма пътна чанта, влезе стройна тъмнокоса жена.

Влакът потегли преди двете да наместят багажа си и старицата се надигна да им помогне. Те не се възпротивиха.

Момичето разкопча късото си кожено яке и извади от вътрешния му джоб сгънат на четири вестник.

- Дай ми двете вътрешни страници – каза със звънлив глас жената и съблече синьото си прилепнало манто. Наближаваше четиридесетте, но имаше запазено тяло и тясно, приятно лице с дълбоко поставени очи.

- Закъде пътувате? – попита старицата.

Момичето погледна към жената, имаше същия мек профил, но тя не вдигна очи.

- Аз съм за Г. – не изчака да отвърнат старицата.

- И ние сме за там – каза жената.

Момичето кимна в знак на съгласие.

Старицата придърпа внимателно вълнената си пола под бедрата и скръсти ръце. Имаше дребно, крехко тяло и лице с остри, живи черти.

В купето влезе едър запъхтян кондуктор. Момичето му подаде билетите. Той ги перфорира, после погледна към старицата.

- Вече ме проверихте – каза тя.

- А да, да – поклати глава кондукторът. – Нещо не съм добре и...

- Имате температура.

- Май, май... Целият горя.

- Седнете – рече старицата. – Нося термометър.

Кондукторът се отпусна послушно на празната седалка до нея и разкопча горното копче на униформата си.

- Лекарка ли сте? – попита жената.

- Бях – усмихна се старицата – селски фелдшер.

Изтръска термометъра и го подаде на кондуктора.

Той го сложи под мишницата си, загледан с омекнал поглед през прозореца на купето.

Влакът пресичаше посребрената от скреж равнина. Далечните планински очертания прозираха смътно през раздигащата се мъгла.

- Студено е – присви рамена момичето.

- Парното сигурно не работи – каза жената.

- Работи – обади се кондукторът, – но е слабо.

Погледна жената и добави:

- През март е така.

Старицата вдигна термометъра срещу светлината:

- Тридесет и осем градуса. Сега ще ти дам едно хапче, а като се прибереш ще накараш жена си да те разтрие...

- Нямам жена – каза кондукторът.

През стъклената врата на купето надникна другият кондуктор – нисък, с пълно кьосаво лице и извика:

- Мокрев, къде се изгуби!

Мокрев разклати едрото си тяло и се надигна от седалката.

- Как се казвате? – погледна старицата.

- Атанаска – отвърна тя.

- Да сте жива и здрава!

Придърпа неумело краищата на куртката си и каза:

- Като че ли ще ми поолекне...

Вагонът се разтресе, Мокрев залитна и опря длан в рамката на багажника над главата на момичето. То го погледна с любопитство:

- Наистина ли ви олекна?

Той се усмихна объркано.

- Като че ли... - повтори, млъкна и оправи припряно фуражката си.

Жената погледна строго момичето, после с извинителна усмивка старицата.

Мокрев направи две големи крачки и спря пред вратата на купето. Понечи да каже нещо, но само се усмихна.

Влакът премина над разлята в ливадите жълта река и удавена ябълкова градина.

Момичето се надигна.

- Къде отиваш? – попита жената.

- Мамо! – погледна я раздразнено момичето. Прекрачи нозете й и дръпна ядосано вратата на купето зад себе си.

Жената погледна боязливо старицата. Тя се усмихна разбиращо:

- Всички майки си приличаме...

- Отива да пуши – рече загрижено жената.

- На колко години е?

- Сега ще навърши седемнадесет...

- А се чувства на двадесет и седем...

Двете жени се усмихнаха. По коридора на вагона премина брадясал старец с огромни пъстри бохчи. Замириса на дим, ябълки и тютюн.

Разговориха се и когато момичето се върна, й се сториха разнежени и бъбриво оживени.

Влакът влезе в тунел.

Момичето премигна от плисналата отново светлина и сви присмехулно устни.

- Какво ще правите в Г.? – попита старицата.

- Ще...- жената се поколеба за миг - отиваме при роднини. Момичето я погледна кратко и отмести поглед към прозореца.

- Аз отивам при сина си – каза старицата – жена му се спомина.

- Сигурно... сигурно е била млада? – по лицето на жената премина тръпка.

- На вашите години – кимна старицата.

- От... какво почина?

- Не знам – вдигна рамена старицата. – Виждахме се... рядко.

Влакът навлезе в каменна клисура. Шумът от движението се усили и стана по-отчетлив. Жените се заслушаха в свистящия звук на колелата в релсите и отекващото като ехо потракване.

Мокрев се върна по коридора, дръпна вратата на купето и извика:

- По-добре ми е.

- Както дошло, така си отишло – усмихна се кротко старицата.

- Не, не...! Вие нещо ми направихте... - поклати едрата си глава кондукторът. – Цял живот от жени патя, а сега... - махна виновно с ръка и отмина.

Момичето се надигна.

- Пак ли излизаш? – погледна го жената.

То не отвърна, нацупено прекрачи в коридора и застана на прозореца.

- Затвори! – извика майка му, стана и дръпна вратата на купето.

Влакът навлезе в малка гара.

- Не се разбираме... - каза тихо жената.

Старицата я погледна и сведе очи.

- Не исках това дете... - продължи глухо жената – сигурно затова... - млъкна.

Старицата се размърда притеснено.

- Времето лекува... - рече след малко.

- Не вярвам – поклати унесено глава жената – понякога чувствата са... нелечими. Много обичах баща й, бях на седемнадесет, а той – на трийсет и пет, с успешен брак и... Не исках да му причинявам ... нищо.

Влакът усили рязко скорост и гледката през прозорците за миг се разми. Двете жени се вгледаха една в друга, после боязливо отместиха очи към момичето в коридора.

- Тя... познава ли го? – попита предпазливо старицата.

- ...Не го е виждала. Тогава напуснах града... След време се омъжих... Казах й преди две години...

- Как го прие?

- Сякаш не ми повярва..., много е привързана към втория си баща...

- А той?

- Той също. Нямаме други деца, а и... не се спогаждахме. На няколко пъти бяхме пред развод, но заради нея... Сега е следствен. Отиваме да го видим в ареста... Цяла нощ не е спала... тревожи се...

Жената млъкна и погледна през прозореца. Влакът премина над разлята река с цвят на сяра и удавени във вода овощни градини.

- Сякаш вече бяхме тук? – обърна се учудено към старицата.

Тя се усмихна замислено и каза:

- Реката прави голям завой и линията я пресича отново.

- Съвсем същата е... - рече шепнешком жената и опря глава на облегалката.

Лицето й остана в правоъгълника слънчева светлина, нахлуваща през стъклата. Тя примижа като дете, стисна клепки, но не се отмести.

Старицата се вгледа в нея, после потърси с поглед момичето, но на прозореца в коридора нямаше никой.