Литературен форум  

Брой 32 (473), 9.10. - 15.10.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Явор Милев

Пука ни, и още как!

Виновни сме за "Новото време"

 

Събитията от 11 септември и последствията от тях напоследък започнаха да отстъпват водещото място в новинарските емисии на други теми. И това е напълно в реда на нещата. Някак помежду другото българските управляващи решиха да сътрудничат на САЩ в новообявената война срещу тероризма. Може би и това би било нормално в една нормална държава, каквато нашата, обаче, за съжаление не е. Фрапиращ е контрастът между общественото настроение сега и преди две години, когато управляващите трябваше да вземат аналогично решение за сътрудничество с НАТО по повод войната с Югославия. Нещата се развиха абсолютно логично, като се замисли човек. А именно:

1. Терористите удрят САЩ. Президентът се изказва рязко срещу вандализма на атаките. Поданиците ликуват (САЩ си получиха заслуженото). От правителството - почти нищо. Единствената реакция е на външния министър Паси. Какво мисли Сакскобургготски - загадка.

2. Започва да се говори за американски отговор. Президентът Буш разговаря със съюзниците си и призовава всички да се включат в антитерористичните действия. Според външния министър България трябва активно да участва. Поданиците негодуват ("световният полицай" отново ще наказва невинни). От Сакскобургготски - мълчание.

3. Сакскобургготски е притиснат от медиите да каже нещо, каквото и да било. И почти сензационно той вади на бял свят тодорживковската философия за борба срещу "Перестройка"-та: ние да се снишим, и понеже сме малка държава и нищо не зависи от нас, няма да ни закачат много. Поданиците са объркани и мълчат. Мълчи и външният министър Паси.

4. Започват активни медийни изяви на политици от всякакъв цвят и калибър. Ще помагаме. Няма да помагаме, само ще подкрепяме. Няма и да подкрепяме. Ще пращаме войници. В никакъв случай няма да пращаме войници. Ще даваме коридори. Никакви коридори, да ни заобикалят милитаристите ниедни! Ще даваме, ако си поискат. Нищо не даваме. Дайте да дадем. Поданиците са още по-объркани.

5. Правителството решава все пак да помага. Обществена реакция де факто липсва.

6. САЩ обявяват, че ще атакуват до часове. Антивоенни демонстрации. В САЩ.

Първото нещо, което се набива в очи, е разликата както между съдържанието, така и между начина на провеждане на външната политика на страната от сегашното и предното правителство. Не по-малко смущаваща обаче е липсата на обществен дебат и на обществена реакция по отношение на българската позиция. Едва ли обществото ни би могло да бъде обвинено в пасивност по отношение на правителствената политика. Едва преди около 2 години и половина в София вреше и кипеше от позиции "за" и "против" сътрудничеството на България с НАТО по кризата в Косово. Вярно, че и позицията на някои водещи в миналото политически сили вече не е същата.

Тогава, например, Георги Първанов заяви, че предоставянето на въздушното ни пространство на НАТО е война. Според Кънчо Марангозов с това е "натиснато копчето на смъртта". Най-печелившата позиция за България е пълният неутралитет, тръбяха тогава от БСП. Драгомир Шопов каза: "Днес е един срамен ден за българската демокрация, всеки хуманист би бил дълбоко смутен от това, което днес извърши българският парламент". Според депутата Иво Атанасов в България има две партии - на мира и на войната. Веднага след ратифицирането на споразумението между България и НАТО парламентарната група на бившата комунистическа партия оповести декларация, в която заявяи, че напуска пленарната зала и отива при избирателите, за да им обясни, че със споразумението била погазена Конституцията, а правителството било доказало, че няма мъжество да води самостоятелна политика и било под чуждо влияние. Активисти от Социалистическия младежки съюз изгориха на митинг пред парламента сини знамена и скандираха "България - във война!". Любен Корнезов заяви от парламентарната трибуна, че "споразумението не е вербална нота, а ултиматум на НАТО, който е приет от Надежда Михайлова не в ролята на външен министър, а на жена, съгласяваща се на всички", разкъса Конституцията и добави, че споразумението с НАТО е политически и юридически позор. Горе-долу по същото време представители на Социалистическия младежки съюз след импровизиран "народен съд" изгориха пред сградата на бившия мавзолей на Георги Димитров чучело на британския министър-председател Тони Блеър. В съседство пък се провеждаше рок-концерт на български изпълнители, застанали зад позицията на мнозинството.

Както показва тази малка хроника, която в никакъв случай не претендира за изчерпателност, тогава у нас вреше и кипеше и всеки се бореше за позицията си. Липсата на борба днес може да означава няколко неща - или че всички имаме еднаква позиция, което е абсурдно, или че на никого не му пука. Чудно ми е къде се дяна антивоенната риторика на лидера на БСП Първанов и съпартийците му. Чудя се къде са хората от Съюза на пенсионерите в България, които тогава правеха стахановски митинги против външната политика на Костов и Михайлова. Чудя се къде са всички онези хора, които тогава се обявяваха "за" или "против". Трудно ми е да повярвам, че са спрели да бъдат "за" или са спрели да бъдат "против". Чудно ми е и защо единствената опозиционна сила в страната не настоява за една по-активна българска позиция, нещо, което би представлявало продължение на безспорно много успешната външна политика, провеждана от правителството на СДС. Къде ли са и тези български артисти, които тогава ясно подкрепиха атлантическата ориентация на страната?

Наивно би било да се заблуждаваме, че на политиците не им пука. Пука им, и още как!

На царските хора им е най-напечено. Така и би трябвало да бъде - щом са на власт, те би трябвало да изработят адекватна политика и да я проведат, както и да носят отговорност за това. Само че, както изглежда, сериозни опити да провежда адекватна политика прави само външният министър Паси. Останалите, с премиера начело, странят от проблема, защото ужасно ги е страх, че могат да кажат нещо не на място. И с право. Компетентността на правителствения екип е толкова съмнителна, че ако някой министър се изтърве (както, между другото, направи премиерът), дълго време ще бъде разнасян.

Коалиционните партньори от ДПС също са на кръстопът. Като партия на етническа и религиозна основа, тях, от една страна, ги е страх емоциите да не избият в някаква националистическа и антимюсюлманска посока. Все пак ДПС се ползва със солидната подкрепа, включително финансова, на много страни от арабския свят. От друга стана, обаче, е задължителната им лоялност към САЩ. Щатите са стратегически приятел на Турция, а за ДПС е естествено да провежда турската политика у нас. Политиката на лоялност едновременно и към арабските страни, и към САЩ, и към Турция, има освен финансов, така и чисто електорален аспект.

Другите коалиционни партньори - от БСП, са направо разтроени. Първо, предизборно лидерът на социалистите почти еднолично обяви, че партията му прегръща атлантическите ценности, а доста преди това бившите комунисти се обявиха за проевропейски настроени. Сегашната им позиция би била решаваща за членството им в Партията на европейските социалисти. За облекчение на БСП поне Москва, чиято външна политика им е много скъпа, засега е благосклонна към американските намерения. Но само засега. Третото неизвестно в социалистическото уравнение е твърдият червен електорат. Той понесе немалко удари под кръста от своята партия и едва ли ще преглътне много лесно и предлаганото сътрудничество с вековния империалистически враг.

Най-лесно би трябвало да бъде заявяването на позиция от единствената опозиционна сила в парламента - СДС. Те имат шанса, че току-що слизат от файтона на властта и успехът на външната им политика е безспорен. Залисани обаче във вътрешни борби, сините не се сещат да погледнат встрани. И така на практика се обезсмисля битността им на опозиция. Ако опозицията не е коректив на мнозинството, тя се превръща в едно раздиращо се от лай бясно куче - роля, в която наблюдавахме БСП в предишния парламент. Най-срамното е, че "кучето" СДС даже не желае и да изръмжи.

На част от така наречените "обикновени хора" обаче наистина не им пука. Става въпрос за поданиците. Това са хората, които доведоха анахронизма, наречен "Ново време", на власт. За тях всичко, което (не) вършат Сакскобургготски и клакьорите му, е добро. Добре е, че вече не се бъркаме в работата на големите. Добре е, че шефове на силови групировки взеха полицията. Супер е, че цените на тока и парното се вдигат (а мръсниците от СДС нарочно ни караха да плащаме по-малко). Направо е върхът, че предизборните обещания не означават нищо. Чудесно е, че една голяма част от управниците са очевадно некомпетентни хора. Още по-добре е, че широко прокламираните "бързо и несимволично увеличаване на заплатите и пенсиите", "безлихвени кредити от по 5000 лева за всеки", "намаляване на данъците" и други икономически и социални чудеса отдавна са захвърлени на боклука. Прекрасно е, че МВФ вече не ще и да чуе за нас. Неописуемо хубаво е, че премиерът без страх от линч може да заяви, че не може да издържи на поста си повече от 9-10 месеца, защото много се уморява… да ходи на работа. Чудя се защо на Кобурга не му се ще да властва - каквото и да (не) направи, все ще го славословят.

Все пак има една известна част българи, на които им пука. И, разбира се, както е традицията у нас, няма двама души на едно мнение. Тези хора условно могат да бъдат разделени на три групи: такива, които подкрепят отговора на САЩ на терористичните атаки, такива, които не са наясно подкрепят ли ги, и такива, които са против.

Мотивите на различните групи съвсем не са еднородни. Част от "подкрепящите" искрено вярват в ценностите на западната цивилизация. Друга част подкрепят по инерция - просто защото такава е позицията на президента. Трета част съвсем не харесват САЩ, но са склонни да изберат "по-малкото зло". Някои по националистически, други по съвсем прагматични причини. Такава прагматична позиция изрази в предния парламент ексдепутатът Венцеслав Димитров. Той заяви, че 100 години българската територия е била разкъсвана и завземана от съседни страни не защото българските войници и държавници са били слаби, а защото така са решавали Великите сили. "Искаме или не, сега се създава нов световен ред. Днес ние няма от кого да очакваме подкрепа освен от тези Велики сили", каза той.

Също прагматична е позицията и на част от тези, които не подкрепят военна акция на САЩ в отговор на терористичните атаки. Те се опасяват, че ответната реакция на терористите може да засегне и нас или наши сънародници на запад и в Америка. За цивилизационен избор тук не може да става въпрос. Други българи са против войната, защото са против САЩ. Някои са от отбора на така наречените "антиглобалисти", други са против по принцип.

По твърде спорен принцип. Някои от завист, други заради това, че просто американците не са като нас. Готови сме да им лепнем етикети като "тъпи", "овце", "егоисти", "скучни" и т.н. и т.н. Без да се замисляме, ако не дай си Боже на нас някой тръгне да ни слага етикети, колко страховити биха били те.

Тъкмо изброените етикети предпоставят обаче величието на американската нация (колкото и да звучи високопарно и проамерикански). Защото видяхме какво се случи след атаките от 11 септември. Американците просто се сплотиха около нещастието си. Политиците им моментално забравиха за различията си и застанаха зад президента. Страната застана зад лидера си и му се довери, въпреки че само месеци преди това демократите оспорваха законността на избора му за президент. Именно заради американците следяха с такова внимание пътя на Буш до Белия дом в деня на атентатите. Защото разчитаха на лидера си да ги спаси и поведе срещу новия враг. Не се намери нито един американец да каже: "Ами ние всъщност си го заслужавахме заради агресивната ни външна политика".

А сега, уважаеми читателю, се опитай да си представиш как бихме се представили ние, българите, в подобна ситуация (дано никога да не ни се случва). Въображението ти немее ли? Моето определено немее. Мога да си представя само какви обвинения бихме отправяли към всеки българин и за всичко, което се е случило. Пресен е споменът ми как българското правителство беше обвинено за това, че една психичноболна жена е убила детето си. Какво ли биха искали да направят с управниците си нашите сънародници, ако бомба беше срутила 5-6 сгради в София...

Българската литература

© 2001 Литературен форум