Литературен форум  

Брой 33 (474), 16.10. - 22.10.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Алек Попов

Поглед навътре

 

Петър Кръстев. "Погледът на персиеца". ИК "ПАН". С., 2001В края на предговора си към книгата на Петър Кръстев "Погледът на персиеца", политологът Иван Кръстев отбелязва, че това е книга, "която трябваше да бъде написана на български, турски, сръбски или албански, а се оказа написана на унгарски." Но ако тази книга бе написана на някои от изброените по-горе езици, тя едва ли щеше да се казва точно по-този начин, а рискът да се превърне в "Погледът на българина, албанеца, сърбина или турчина" щеше да бъде почти 100% . Когато пишеш на даден език, ти мислиш на него, или поне така се твърди. А когато започнеш да мислиш на даден език, неусетно се превръщаш в интерпретатор и на съответните наративи, от които е изтъкан. Само по себе си това не е толкова лошо, но в случая целта на автора е точно обратната. Той изследва гледните точки на различните балкански етноси, без да се отъждествява с никоя от тях. Оставайки еднакво отдалечен от всички, той съумява да прескочи бариерите на етническите предразсъдъци и да се приближи максимално до обекта на своя интерес.

Ключът към философията на тази книга според мен се крие в цитата, избран от автора за мото на встъпителното есе, "Ние персийците": Острата му наблюдателност, спокойната му жизнерадостност, забавният му стил свидетелстват, че познава из основи и хората, и животните, и въпреки това ги обича. Казаното се отнася за друг писател, Джералд Даръл, и фактът, че Кръстев го използва, за да илюстрира собствения си метод за познаване на света, свидетелства не толкова за прекомерно самочувствие, колкото за стремеж - заявка, обещание - да се следва този благороден модел. Едва когато отгърнем последната страница на "Погледът на персиеца" си даваме сметка, че авторът наистина е удържал на обещанието, дадено в началото. Петър Кръстев улавя света в движение - той не държи да го набута в академична клетка, а предпочита да тича редом с него. Затова успява да почувства ритъма му и да го предаде на своите читатели. Светоусещането му е по-скоро на писател и пътешественик, отколкото на университетски преподавател.

Изкушението да разчетем "Погледът на персиеца" като сборник с остроумни и проницателни пътеписи наистина е голямо, още повече книгата на Кръстев предлага и такъв прочит - убеден съм, че това не би засегнало автора. Ала тя предлага и нещо повече. Персиецът на Кръстев отправя поглед не само към ежедневието, но и към литературата и киното в Средна и Източна Европа, което на пръв поглед нарушава жанровата хомогенност - при положение, че сме възприели труда му като пътепис. Истината обаче е друга: отделните части на книгата са свързани органично, така както различните идентичности на автора се сливат в личността му.

Какво имам предвид?

Когато разсъждава за литературната ситуация, Кръстев съвсем естествено визира цялата Източна Европа като духовна територия, обединена от общи или поне твърде сходни процеси и обща чувствителност. Сякаш литературата е онова пространство, където най-отчетливо се забелязват контурите на нещо, което може да се нарече най-условно "източноевропейска идентичност". Корените на тази идентичност, според Кръстев, трябва да се търсят не само в изкуственото съвместно съществуване в рамките на комунистическата система, а по-далеч в миналото, в началото на ХХ век, когато се оформя и създава "модерният модел", който се противопоставя на концепцията за литературата като стълб на националната идеология и средство за патриотарска пропаганда. Начинът, по който Източна Европа интерпретира модерността - внушава Кръстев - създава усещане за духовно сходство между тези иначе различни нации, ситуирани в източната част на континента. Идеята за някаква обща идентичност обаче узрява значително по-късно. Едва в епохата на посткомунизма, когато процесите сублимират в конкретни литературни факти, които с безпощадна очевидност изваждат наяве това всъщност не чак дотам желано родство. Желано или не обаче, признавано открито или отминавано гнусливо, то ни обвързва с невидими нишки, които предопределят посоката на едно общо развитие, независимо от темповете на отделните участници в състезанието за Европа.

Но ако приемем, че литературата чертае рамката на някакво общо източноевропейско пространство, налага се също така да признаем, че ежедневието моделира други пространства, където различията надделяват над общите черти. Балканската идентичност по никакъв начин не се покрива с източноевропейската, макар Балканите да са част от Източна Европа. От своя страна съзнанието за национална идентичност също влиза в противоречие с идеята за някаква обща "балканска идентичност", особено като се има предвид колко често понятието "балканец" циркулира в публичното пространство, натоварено със силно негативен смисъл. Не, никой не иска да бъде балканец. Никой не иска да бъде и източноевропеец. А иска ли някой да бъде сърбин, албанец или българин?... Просто няма друг избор.

Българската литература

© 2001 Литературен форум