Литературен форум  

Брой 33 (474), 16.10. - 22.10.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Владислав Богоров

Как регионалните проблеми стават централни

Ню Йорк е едва началото, ако не се установи върховенство на правото в международните отношения

 

Така регионалните проблеми стават централни. Може да се очаква, че тероризмът ще има все по-голямо значение, защото тези, които го практикуват, имат все по-малко алтернативни възможности да постигнат целите си. Военно, с открити действия, е все по-трудно някой да се противопостави на държавната военна машина, още по-малко на високотехнологичната западна военна машина. Пример за последното е Югославия. В американската конституция пише, че въоръженият народ може да свали правителството, което нарушава конституцията. Тази норма може би е била работеща по времето на Американската революция. Поради ръста на технологиите вече е немислимо народът да направи това срещу една редовна войска. В наши дни оръжията решават всичко. Естетиката е безсилна. Както и ораторите. В открита съвременна война жертвоготовността, дисциплината и духът не са съществени. Докато при терористичните действия определящ е човешкият фактор. Фанатиците нямат "Стелтове", но имат фанатизъм. Така погледнато, тероризмът е оръжието на бедните в съвременния свят, колкото и ужасно да звучи това. (Едно време казваха, че химическите оръжия са атомната бомба на бедните.) Тероризмът еднозначно е зло, но такава е и войната. Някои казват, че станалото в Ню Йорк е по-ужасно от Босна, защото в Босна загиналите били във война. Първо, спорно е дали безредието в Босна можеше да се нарече война. Там нямаше противопоставяне на действащи войски, а избиване в домовете им на хора, които не вземаха участие в боевете. В Босна "воюваха" въоръжени с невъоръжени. Последните не разбираха какво става, нито участваха в ставащото. Те не разбираха защо умират, а не бяха глупави хора. Но главното е, че животът на един невинен човек (а невинен е този, който не се е намесил в ставащото) е точно толкова ценен, колкото живота на всеки друг. В тази връзка си струва да се припомни, че в Босна бяха убити 270 хиляди, докато в Манхатън - 7 хиляди души.

Както точно е забелязал Фукуяма, историята свърши. Идеологиите станаха незначими, поради което основните начини за използване на едни страни от други вече са стопански, а не военни. В тази обстановка не може да се случи друго, освен Западът да бъде отгоре. Занимаващите се с тероризъм стопански са немощни. Което напомня за споменатата в началото безизходица на безскрупулния.

Описаната насока ще се задълбочава, тоест изкушението за тероризиране ще нараства. В същото време технологиите се развиват все повече и - съответно - стават достъпни на все повече държави и частни лица. Така че главното не е настъпило със Световния търговски център. Главното предстои. Начинът, по който бе извършено, може - с проверки по летищата - да бъде предотвратен за в бъдеще. Но - щом Бин Ладен разполага със самоубийци - какво ще стане, ако изпрати в различни щати заразени с бактериологично оръжие? Рентгенът няма да ги "хване" на границата. Необходими са изследвания с вземане на кръв, които ще траят дни и ще струват много. Ако тероризмът успее да предизвика тези проверки, той ще е спечелил даже да не убие никого.

Втората причина за масовизирането на тероризма е глобализацията. Тя може да се определи и по следния начин: "всичко е свързано с всичко". Това означава, че в някои случаи ставащото в Банкок може да бъде повлияно повече от Ню Йорк, отколкото от самия Банкок. Така регионалните проблеми стават централни, понеже това е начин някои от противостоящите страни да станат силни по места.

Третата причина е, че не съществува инстанция над Запада. Колкото и да е неприятно, тероризмът има някои основания. Например войната на НАТО срещу Югославия бе беззаконие, но нямаше кой да спре нападателите. При това беззаконие вредно за балканските народи, пък и не само за тях, понеже посланието бе, че отцепничеството и тероризмът водят до независимост. Плодовете на Косово са укрепналите албански терористи. Поредната им спирка е Македония. Обаче нямаше кой да помогне на Югославия, понеже помощта е въпрос на текучество. На изгода, а не на задължение. Не съществува държава на държавите, към която нападнатата страна да се обърне така, както нападнатият гражданин се обръща към полицията. Поне ООН не е такава организация. Какво, освен износ на тероризъм, можеше да противопостави Югославия с нейната стопанска и технологична немощ? Впрочем тя не противопостави нищо, но при положение, че във военни действия тя не може да убие дори един американски войник, единствено чрез тероризъм би могла да повлияе върху западното обществено мнение и така да попречи на войната, която водеха срещу нея. Както това се случи в Сомалия.

Когато международният правов ред не действа, в сила е правото на силния. Малките играчи в такава обстановка не биха имали други козове, освен терористични.

Тероризмът всъщност не е рожба на съвремието. Напротив, той е древен правен институт, който се родее с родовото отмъщение. Той почива върху идеята за общността, а не за индивидуализма. Индивидът не е ценност, той е само актив на дадена държава, организация или фамилия. Като го убиваме всъщност удряме общността, чиято "собственост" е той. Пример за тези древни отношения е днешна Албания. Когато бъде убит един албанец, близките му отмъщават. Но го правят не от любов към него, а за да покажат, че техният род държи на своите и че може да хапе. Така предотвратяват нови посегателства срещу общността и - което в неразвитите общества е същото - срещу членовете на общността. Терористът не мрази тези, които убива. За него те са незабележими и несъществени. Той мрази държавата, чиито граждани са жертвите. Тази особеност е позната на преговарящите с престъпници, които са взели заложници. Необходимо е насилникът да разбере, че заложниците имат деца, имена и свои болки.

Като квазиправен институт, за да бъде в рамките на някакво обичайно право, тероризмът предполага уеднаквеност в светогледа на субектите. Понеже в традиционното общество отмъстителят е хем страна по спора, хем съдия, хем изпълнител на "наказанието". Тъкмо уеднаквеността обаче не съществува в съвременния свят. Ценностните системи нямат единен център, поради което няма нищо обективно в субективното. Няма единно мерило докъде може да се отиде в отмъщението. Образно казано, не е ясно колко очи следва да се извадят за един избит зъб! И по тази причина се оказва, че тероризмът вече няма нищо общо с никакво обичайно право.

Следствието на всеобщия субективизъм е, че тероризмът понякога е оръжие на слабия срещу силния, но понякога е оръжие на този, комуто не достигат доводите. Пример за последното е Ирландската републиканска армия. Тя се е хванала за бомбите не защото липсва демократичен път, по който да постигне независимост за Северна Ирландия, а тъкмо защото такъв е налице и нейните поддръжници са малцинство. По това тероризмът напомня самоуправството. При него някой осъществява едно оспорвано от другиго свое действително или предполагаемо право не по установения ред. Така го осъществява и терористът. В нормалното общество самоуправството е укоримо и единствено укоримо. Но е трудно да виним някого, че е изгонил наемателя от собствения си дом само защото съдебната система е невъзможно бавна. Извършил е самоуправство, но "установеният ред" не е работил. В примера с Югославия изобщо не съществуваше правосъдна система. Съдът в Хага по този случай нямаше задължителна юрисдикция по отношение на нито една страна-членка на НАТО.

Българската литература

© 2001 Литературен форум