Литературен форум  

Брой 33 (474), 16.10. - 22.10.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Елка Димитрова

По-скоро англичаните да научат български

Мартин Маккилън за глобализацията и национализма

 

С уговорката, че тези щрихи не покриват разнородната тематика на българо-шотландските литературни срещи, предлагам част от изказванията на шотландските литератори – не от пренебрежение към българското, а защото представят една друга гледна точка.

В разрез с масовата психоза на тема Ъ. Уелш ще започна с възгледите на друг участник, който за мене бе събитието на фестивала – Мартин Маккилън, преподавател по анализ и теория на културата в Университета в Лийдс.

 

- Какво е мястото на академичната критика в съвременното общество?1 

- Големите събития се случват сега. В момента имаме забележителен пример. От вас се очаква да кажете нещо, да говорите за това събитие. Хората се обръщат към онези, които през целия си живот четат книги, и очакват от вас да им кажете нещо. Парадоксът да бъдете философ или академичен човек е, че докато хората очакват от вас да говорите веднага, вие искате да кажете нещо разумно, нещо добре обмислено, но за това пък ви трябва време да помислите. Това е исторически проблем на философията, не е нова ситуация. Не мисля, че действително има тясна връзка между академичния живот и външния свят. Писането на академична монография или писането за философски списания има много малка аудитория. Хората, за които са предназначени текстовете ви, трябва да разбират този сложен лексикален багаж. Но цялата система – целият този апарат на мислене, на публикуване, на преподаване – фактически е хваната в примката на външния свят. В моето положение понякога се чувствам като Хорацио в "Хамлет", където Марцел вижда призрака и казва на Хорацио: "Ти си ученият, говори, просто обясни на мене това, което съм видял". Защото Марцел е видял духа, но иска Хорацио да му обясни какво е това. "Ти го видя, ти знаеш какво представлява това – няма нужда аз да ти го обяснявам."2 

- Как виждате отношението между критичното мислене и медиите?

- В една пазарна икономика, където публикациите и разпространението на пресата зависят изцяло от продаваемостта, неминуемо възниква тенденция да бъдат потушени мислите. Дайте си сметка кой говори, кой има възможност да говори на по-широката публика? Струва ми се, че това е нещо, от което трябва да се предпазите в България. В последните десетина години вие се устройвате, изграждате пазарна икономика. Запазете широко отворено пространство във вашите обществени вестници и списания за критичното мислене, за сериозните мисли, защото тези неща изчезват от британските вестници все повече и повече.

- Как според вас се отразяват процесите на глобализация в системата на университетите?

- Шотландските студенти фактически са обучавани от преподаватели, които са получили образованието си в Оксфорд или Кеймбридж. Не казвам, че това е така, защото шотландците са потиснати. Мисля, че просто е интересно като явление. От една страна, може да има трудни последствия за шотландското образование. А от друга – може би това обогатява шотландския опит, защото внася нови гласове, ново познание, нови хора.

Едно от нещата, за които исках да говоря днес, е национализмът. Литературата би трябвало да е неприязнено настроена към национализма. Литературата трябва да бъде нещо, което не може да се задържи в национално пространство, не може да бъде затворено. В същото време обаче самата структура на академичната критика е такава, че литературата трябва да бъде категоризирана и според националността. Ако погледнете факултетите в университетите, има факултет Английска литература, Шотландска литература, Френска литература, Руска литература и т. н. Но литературата би трябвало да експлодира. Именно това е един от парадоксите при изучаването на литература. Вие сте академичен човек и сте поставен в тези отделни кутийки, а изучаването на литературата трябва да излиза извън тези граници, да разчупи именно националните категории.

- Проблемът с идентичността на шотландците минава през едно напрежение към голямата империя. Вие като критик наемате ли се със задачата на медиатор между тези две култури?

- В момента работя върху книга, която се нарича "Постмодерна Шотландия". Шотландската култура се намира в изключително интересен исторически момент. Писанията, които са толкова успешни през последните години, са резултат от определени исторически обстоятелства, които са създали този опит на политическо разочарование, на обезправеност. И именно тази тревога сякаш се превръща в литературен ренесанс – (това се отнася и за филмите, визуалните изкуства, музиката). Но с откриването на Шотландския парламент причината за това културно възраждане вече не съществува. Вече няма тревога сред хората по отношение на шотландската идентичност. Именно шотландските творци ще решат какво ще се случи по-нататък. Може да се върви по един много градивен път – Шотландия да се свърже с останалия свят, да бъде повлияна от външния свят. От другата страна стои опасността след децентрализацията – Шотландия вече има определен контрол над своите дела и може би поради това ще започне да се занимава само със своята идентичност и да става все по-тясно националистична, тесногръда. Едно от нещата, които изкуството може да направи, е да отвори Шотландия, да посее семената на Шотландия по целия свят. Опасността обаче се състои в това, че "постмодерна Шотландия" не е същото като "постколониална Шотландия". Често се твърди, че англичаните са колонизирали шотландците, но това не е вярно. Шотландците с готовност са се съгласили да участват в създаването на проекта за Британската империя и са спечелили много от този съюз. Смятам, че през 80-те и 90-те години на ХХ в., когато Шотландия направи опит да изгради своя независим парламент, е трудно да твърдим "ние сме жертва на тази империя". Това е просто едно извинение, което използваме. В "Цивилизационните недоволства" Фройд описва отношенията между Шотландия и Англия като нарцисизъм на минималните различия. За да се преодолее тази тенденция към нарцисизъм, трябва да има самоомраза, която се прехвърля към този, който е отвън, към чуждия. Така че се осъществява трансфер на вътрешните различия, които съществуват в Шотландия, върху Англия.

А що се отнася до въпроса за езика, може би трябва да подходим по следния начин, следвайки Дельоз и Гатари. Три характеристики открояват "малката" литература: първо, тя се отличава с определен език; второ, тя винаги е политическа, защото тук става дума за интерпретации и доминиращ смисъл; трето, тя винаги се впуска в териториалност, тя не може да бъде задържана в една определена територия. В тази връзка ми идва на ум много интересна аналогия – между петдесетте хиляди българи, живеещи в Чикаго, и ситуацията на Кафка, който говори немски, живее в Чехия, а е евреин. По какъв начин българската литература може да се детериториализира, да разчупи националните граници, да се разпространи по цял свят? Това може да стане именно благодарение на опита, който ще се роди от факта, че има българска диаспора на други места по света.

Другото нещо е, че мисля, вие като българи не е необходимо толкова много да се тревожите за английския език. Необходимо е да се намери връзката примерно с американския пазар. Но така се изправяте пред опасността да изгубите онова, което всъщност прави от българската литература това, което тя е. Не би трябвало непременно да се чудите как да се отворите, как да се преведете на английски, за да можете да спечелите пазар с цената на самобитното, на типично българското. Не трябва да се отказвате от своя език. По-скоро англичаните трябва да научат български, да научат други езици, да обогатят своята култура.

Връщам се на основния въпрос – за глобализацията. В Шотландия има много други езици, които се говорят. Тук търсят политическо убежище хора от Чечня, Босна, Източна Европа и те ще пренесат своя интересен опит и културна информация. Очаквам да видя що за творби ще сътворят те. Струва ми се, че новото поколение писатели, новото поколение хора въобще, не бива да се извиняват, че са това, което са в момента. И не бива да се притесняват, ако гледат "Дискавъри": Олеле, това е много лошо, аз трябва да отида да си чета българската литература и да съхраня нашата традиция.

Що се отнася до Интернет – книгите са просто технология. Това, което няма да изчезне, е навикът да се чете и пише, няма значение в каква технологична среда се осъществява.

- Как виждате бъдещото тематично развитие на шотландската литература?

- Според мен теми като "раса", "сексуалност", "пол" са изключително важни в настоящия период. Шотландия трябва да се превърне в място, където конституцията и гражданското общество са отворени за неща, различни от монокултурата и шотландската самобитност (която се свързва по-конкретно с шотландския мъж от работническата класа).

 

Дискусията Литературна критика бе един от поводите за по-конкретно литературоведски разговори. Ето част от думите на Дейвид Кънингам (литературен журналист на свободна практика) и отново – някои мисли на Мaртин Маккилън.

- Как бихте формулирали същността на литературната критика и отношението критик - читател?

Д. К.: Това, което мога да кажа, е, че ако вие сте на свободна практика и сте критик, до известна степен сте в ролята на проститутка. Защото вие трябва да продължавате да вършите тази работа дори когато не ви се върши, да четете книги, които не ви харесват, за да си изкарвате прехраната. При това неизбежно ставате жертва на невъзможността творбата да бъде оценена по идеален начин, особено в поръчковите рецензии, които задължително са свързани с кратки срокове.

М. М.: Аз пък мисля, че първичната реакция би трябвало да бъде най-точната. Но аз ще тръгна в друга посока – имаше нещо много провокиращо в думите на Виргиния Захариева. Аз вярвам, че психоанализата едва ли може да ни доведе до оценка на литературата. И тук тя изтъкна интересната идея за любовта. Дали психоанализата и литературната теория могат да се справят с любовта към литературата? Защо обичаме литературата? Фройд, който е добре познат на всички тук, твърди: ние се впускаме в любовта, защото сме недооценени и чрез любовта си към някой друг се опитваме да заявим притежание над този, от когото очакваме да ни направи пълноценни. И винаги бъркаме. Ние никога не можем да оценим напълно този друг човек и във всички взаимоотношения, в които има любов, неизбежно се стига до процес на договаряне на крайния провал.

Същото става и когато четем литература. Ние се опитваме да станем пълноценни, завършени чрез литературата и неизбежно се проваляме при четенето. Може би затова продължаваме да четем. Ако не смятахме, че ще открием в литературата всички наши болежки, всички наши страдания, ние бихме спрели. Така че постоянно се влюбваме и разлюбваме с литературата. И оценката е безкрайна, тя никога не спира. Може ли критикът да каже: "това е абсолютната истина за тази книга, други неща не могат да бъдат казани за нея"? Но това би означавало край на четенето, какъв смисъл има да продължаваме да четем? Хората трябва да се отнасят критично към това, което четат, да мислят критично при всеки свой сблъсък със света. Ние трябва да сме читатели на социалната обстановка, на другите хора, читатели на всички събития по света и никога да не сме самодоволни в своето отношение. Да бъдем не съдници, а добри читатели. Не се страхувайте да кажете, че тази книга е пълен боклук. Така трябва да кажете, когато тя няма отношение към живота ви или просто не ви харесва. И това не означава, че сте лош човек.

 


1 Позволявам си да сведа въпросите до максимална краткост. горе

2 Умишлено цитирам перифразата на Маккилън, а не българския превод на "Хамлет". горе

Българската литература

© 2001 Литературен форум