Литературен форум  

Брой 33 (474), 16.10. - 22.10.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Пирин Бояджиев

Бегли спомени за бегли срещи

Като ученик в Силистра (зад граница, в Румъния) през 1930 г. някои съученици от по-горните класове ми дадоха да прочета някои излезли в списания стихотворения от младия, още неизвестен Атанас Далчев. През лятото на 1932 г., вече студент в Букурещ, отидох в София. Посещавах често дома на семейство Акрабови. Г-жа Люба Акрабова е била състудентка на баща ми. Там заварих Атанас Далчев, който по това време ухажваше дъщерята, археоложката Иванка Акрабова-Жандова. Въпреки че двамата бяхме мълчаливи, поприказвахме си доста на литературни теми.

За голяма моя изненада след месец получих в Букурещ колет с трите първи сбирки на поета с авторско посвещение. Бях възхитен от неочаквания ценен подарък. Писах веднага благодарствено писмо на Далчев с коментарии и впечатления от поезията му. Той беше така любезен да ми отговори с писмо от три листа. Понеже ставаше дума и за песимизма и оптимизма като мироглед и отношение на поета към живота и света, той беше така увлечен, че ми изпрати свои преводи, които илюстрираха светоусещането на оптимиста и на песимиста. Това бяха "Към себе си" от Леопарди и "Мартенска песен" от Кардучи. Тава са първите преводи на Атанас Далчев - от лятото на 1932 г.

А писмото му е изповедно, пълно със знаменателни разсъждения. "Днешният човек е болен от много съзнание"... Тогава (на 28.Х.1932 г.) той се готвел усилено за държавен изпит и отдавна не се бил занимавал с литература, даже като читател. Тревожел се, че философът у него ще убие поета Далчев. "Чини ми се, че няма нищо по-противоположно на поезията от философията. Философията е едно отпътуване". В този дух той привлича думите на Андре Сюарес: "...трябва изкуството да ни примамва към живота".

Ще цитирам някои откъслеци от писмото: "По-добре е едно малко, но изпълнено добре, отколкото великите големи мисли... Иска се голямо мъжество да обикнеш малкото.

Сега вие няма защо да се учудвате как е възникнало нашето приятелство. Вие виждате, че ни занимават едни и същи интереси, едни и същи въпроси посещават ума ни... Това родство трябва да сме почувствали още от първата среща. Ние, както казват, "сме се подушили".

Приятелството ни продължи цял живот. Но аз живеех в Румъния - в Силистра, Букурещ, а от 1954 - в България, в Силистра. Виждахме се почти при всяко идване за повече от няколко дни в София - през 1941, 1942, а от 1944 - всяка година. Срещахме се в градината, в редакцията на едно детско списание, веднъж в дома му. Пишехме си всяка година.

Но приятелството ни се задълбочи.

Четях го често като любим поет. Превеждах го на румънски (в неиздадена сбирка).

Проучвах поезията му. Търсех френските му извори. Намерих великолепно единство на светоусещане и хуманизъм с душевността на Франсис Жам, френски постсимволист. Писал съм за неговото въздействие вълху лириката на Димчо Дебелянов, за неговото присъствие в "На Острова на блажените", където той се появява като Секул Скъта. За мене Атанас Далчев и Франсис Жам са двама велики поети на състраданието.

Джозуе Кардучи

Мартенска песен

Като бременна жена, върху която слиза посърнала,
посърнала сянката на дрямката и я обзема,
лежи освободена върху брачното ложе,
въздишки и сломени възгласи идват на устните й
и внезапни руменини заливат нейното лице -
такава е земята; сянката на облаците минава,
минава на вълни върху зеленчуците през бледното
    слънце;
мокрият вятър разтърсва прасковите и
                                                   бадемите,
цъфнали бяло и червено, и цветовете падат;
от порите на пръстта излъхва песен.
И възлизащи из мирските пасбища крави на
                                                      небето,
сиви и бели облаци, лейте мляко от подутите
                                                      вимета
върху равнината и хълма, засмени и разлюлени,
върху гората обхваната от първите тръпки.
Така пеят цветята, които се събуждат,
така пеят семената, които се раздвижват,
и корените, които страстно се протягат,
така от костите на гробниците пеят
за зачатието на живота и на духовете.
Ето, водата ромони и гърлено буботи:
подава глава телето от мократа кошара,
кокошката маха крила, дълбоко в градината
въздиша кукувицата и децата скачат.
Приведете се за труда, о, могъщи рамене;
отворете се за любовта, о, млади сърца;
покрийте се с пера за бленовете, криле на
                                                     душата;
втурнете се за война, о, млади желания;
Това, що е било, се връща и ще се връща вовек.

Джакомо Леопарди

Към себе си

Ти сега ще си отдъхнеш завинаги,
уморено мое сърце.
Загина последната измама,
която мислех вечна.
Загина. Чувствам, че за скъпите измами в нас
не само надеждата, но и желанието е угаснало.
Отдъхни си завинаги. Стига се мами.
Нищо не заслужава твоите трепети,
нито за въздишки е достойна земята.
Горчивини и досада е животът.
Никога нищо друго, и кал е светът.
Успокой се вече. Опитай се за последен път.
На нашия род съдбата е дала само смъртта.
Отсега презри себе си, природата,
грубата власт, която нещастна
владее за общо нещастие
в безкрайната суета на всичко.

Превод от италиански: Атанас Далчев

Българската литература

© 2001 Литературен форум