Литературен форум  

Брой 33 (474), 16.10. - 22.10.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Петър Кръстев

Кючюк чекмедже

 

Вече не за пръв път отивах в разрушения лагер в "Кючюк чекмедже". Предната вечер, препъвайки се, минах по осветените от луната бетонни отломки на фона на шума на близкия прибой - малко нетрадиционна романтика, и това не се вписва в road movie, по-скоро предизвиква асоциация с филм за катастрофа с мизерен бюджет.

Светлина се вижда само в колибата на Мехмет - кой знае от къде е прокарал електричество. Едното дете е болнаво, казва, заради него жената не могла да намери работа, най-голямата дъщеря току-що започнала работа като секретарка. Двете малки деца вече спяха, голямата дъщеря седеше на края на леглото, гримирана, и изглеждаше добре за условията, в които живее. Направиха ми място. В кюмбето горяха събрани от морския бряг трески. "Не можахме да се преместим от лагера, макар и преди половин година да ни предупредиха, че ще го разрушават. И ние имаме вноска за апартамент, но не ни дадоха, а роднини в Турция нямаме. Ако имахме, при тях щяхме да идем още през 1989-а." Вятърът духаше през процепите на колибата, Мехмет опита да напъха парче вестник в един от отворите на ламаринения покрив. "Когато дойдоха с булдозерите, никой не вярваше, че ще го сринат ей-така, както си живеехме в него. Ама на. Заповядаха да излезем, всеки си взе каквото можеше да изнесе в ръце. Мебелите и друга покъщнина останаха вътре." След половин час заваля силно, водата се стичаше по стената. Повече нямаше как да се уплътни. "По-късно събрахме няколко врати, изправихме няколко ламарини и на един по-запазен бетонен блок вдигнахме къщата. Ние с децата не можем да живеем като Мустафа, който си ляга в кревата под голо небе и се завива с няколко картона. Ей го там, можеш да видиш." Погледнах нататък. Мустафа спеше сред разбитите бетонни блокове на някакъв матрак, дъждът го валеше, но постланият върху картоните найлон му пазеше сушинка. "Казват, че трябвало да го разрушат заради градското благоустройство, знаеш, кемпът е бил казарма и не беше хубава гледка тук, на брега на морето. На нас ни беше добре, имахме една стая, отопление и вода."

 

На другия ден, в деня на моето дълго пътуване, се срещнах и лично с Мустафа и с кума му Юзер. Юзер беше по-прибран човек, направил колибата си по-близо до морето, в нея беше сложил и портрет на Ататюрк. Тъкмо се връщаха от пазара, където пробрали не толкоз изгнилите плодове и зеленчуци и взели от месаря това, което не става и за кучета. "Стари сме за тях, не ни взеха на никаква работа. Като разрушиха кемпа, казаха да вървим на майната си." Сред руините продължаваха да се ровичкат седем-осем души, дано изровят още нещо. На стотина метра по-нататък бяха забили шатри и две цигански семейства, надявайки се, че все ще се намери и за тях нещо изпод парчетата панел. "Не очакваме да получим квартира - казва - Юзер, - нямахме пари да направим дори първата вноска. Разбира се (хили се), който плати, и той не е по-добре."

Приближи Шабан (при него прекарах следобеда) с кофа, пълна с гъби. "Сега ги набрах, след вчерашния дъжд са станали бая големи." На висок пилон до колибата му се вееше турското знаме. Отначало смесваше в българския много руски думи, призна си, че от години не е говорил езика. По специалност бил електромеханик, но станал търговец на кожа, имал два магазина в града, обаче неговият приятел и партньор в бизнеса, който пък бил кюрд, без да иска го довел до крах: един ден дошли въоръжени хора и казали, че пред очите му ще застрелят приятеля му, защото избягал от тяхната терористична групировка. Шабан подписал чек, с който откупил човека, но за да има чекът покритие, трябвало за един следобед да продаде магазините заедно със стоката в тях. Междувременно жена му го оставила и се преместила с детето в друг кемп. Получил на вересия нови кожи и тръгнал да ги продава в Грузия, но едва минал границата и две банди се сбили за стоката му, държали го почти месец затворен, после след безброй приключения и с помощта на едно грузинско момиче избягал и се върнал в Турция. "Всичко стана като по сценарий за "екшън", понякога сам не вярвам, че по света има такива неща. Само че това ми докара нервна криза. Докато бях в болницата, момичето, което там на няколко пъти ми спаси живота, стана курва, още работи около Аксарай." Отишъл да търси работа в някакъв завод, изпитали го по схеми, по каквито бил изпитван за последен път, когато бил петнадесетгодишен, и въпреки това всичко щяло да бъде наред, но като разбрали, че е гьочмен, последвало "съжалявам, но не отговаряте на условията." Сигурно не е запознат с местния работен жаргон, обяснили. "Разбира се, засега се радвам, че съм жив, все едно че животът ми е подарък" - каза и ме покани да си взема от сварилите се през това време гъби, но аз вече бързах.

Шабан ме изпрати до пътя, притесняваше се дали няма да е прекалено скъпо с микробуса, прегърна ме и каза, че ще ми телефонира, щом има откъде. Вече е осем вечерта: един час, докато микробусът се пребори със задръстването - пресмятам наум, - още половин с трамвай до "Енимьоню", после оттам още поне един час с автобус до "Арнауткьой", където ще си намеря някоя кръчма, за да гледам второто полувреме на мача "Валенсия" - "Бешикташ"...

 

Амнезия и солидарност

 

Според Ричард Рорти видението на Оруел се отнася за свят, в който човешката солидарност - нарочно и прецизно - запланирано е направена невъзможна (Рорти, 1989, 209). Събеседниците ми без изключение си спомняха, че след прекръстването никой от бившите им приятели не изразил съчувствие или ако го е направил, то е било без думи, само с поглед. Въпреки това, дори и най-радикалните не говореха с омраза за бившите си съседи, приятели и колеги, по-скоро се отнасяха с разбиране към страха им, опитваха се да ги оправдаят за предателството им.

Това беше политика на партията, защото турското население беше изостанало. Във всички отношения. Когато видеха, че някой е Ахмед, Хасан Мехмет, хич не му обръщаха внимание, но с българско име не се забелязваше дали си турчин. Това беше партийна политика - да не се чувстваме пренебрегнати.

(Кевсер, Анкара, октомври, 1996 г.)

 

Преселниците подсъзнателно бяха почувствали това, което Рорти се опитва да докаже на неколкостотин страници - че хората са такива, каквито ги направи "множеството от малки, случайни факти". В кризисния момент наистина липсвали онези "колективообразуващи фактори", както би казал американският моралист, които да подтикнат отделните индивиди да се застъпят за тях. Всъщност, винаги са искали да се различават, ако и да не е било съзнателно ("и без това след няколко години щяхме да се претопим" - твърдяха почти всички), поне неосъзнато - както онзи железничар, който след прекръстването започнал да вярва в Аллаха.

 

Искаш ли да напреднеш тук, забрави какво е било там.

(Сабахатин, Анкара, октомври, 1996 г.)

 

Типичен пример за обществена амнезия е това, че преселниците несъзнателно се противопоставят на мисълта за постоянно отнемане на правата им и идеализират положението преди 84-а, а промяната на имената считат за внезапна лудост, за "събитие извън системата". Обикновено такова състояние настъпва след някой съдбовен трус: спомените, които могат достоверно да се разкажат, започват със стресово състояние, а всичко, което е било преди това, е вече "спомен от спомена", реконструиран впоследствие образ, в който миналото е разкрасено - така се създава оправдание за онези, които са претърпели удара, без да са могли да се възпротивят. Същевременно, без тази амнезия е невъзможен процесът на промяната на малцинствената идентичност в гьочменско самосъзнание: границата между "ние" и "те" се определя вече не според етнически принципи, а от едно предполагаемо "равнище на цивилизованост". Разграничаването между "ние - европейците" и "те - тъмните азиатци" неволно ги кара да се считат за една общност (дори в някои изключителни случаи да се отъждествяват) с българите, в чието обкръжение са "израснали като европейци". За тази цел обаче трябва да изтрият от паметта си онези достойни за съжаление моменти, когато българите не са показали никаква солидарност с тях в трудните времена.

Попитах всеки свой събеседник, посещавал родните си места след събитията, какво е чувствал, когато е видял първия български полицай на границата или е срещнал в селото си онзи бивш началник, който е провеждал навремето акцията за прекръстване. Леко притеснение признаха само онези, които са се връщали много скоро след изселването си, останалите само вдигаха рамене. Много истории чух обаче за някогашните пазачи в затвори, партийни секретари и пропагандисти, при неочаквана среща с които и двете страни не се разминавали, а мило се шегували за това колко добро без да искат са направили на турците с тяхното изгонване - сега живеят много по-добре от тукашните хора. Никой нито говори за привличане към отговорност, нито проявява жажда за мъст, колкото и да би било разбираемо това за един външен свидетел. Само че тези хора се връщат със съвсем друго самосъзнание: вече не са малцинство, жалки потомци на една презряна азиатска орда, а авангардът на европейската мисъл в тъмна Азия. Спасителният рефлекс на желанието да се различават е намерил нови референции.

И тъкмо тук запъва "моралното развитие", за което бленува Рорти. В този случай чувството за солидарност не расте по права линия, а като нивото на водата в скачен съд: за да се вдигне от едната страна, трябва да спадне от другата. Най-потресаващият пример за това е как не забелязват паралела между безправието на кюрдите в новата си родина и своята някогашна съдба: ако има общност, която без изключение и всеобщо мразят, това е точно борещото се за правата си - днес вече и с позорни средства - кюрдско малцинство, а презрението към местните до голяма степен произтича от факта, че неволно отъждествяват анадолските турци с кюрдите.

Дали има политик, който да не изпита изкушение (със съзнанието за мисионерство) да вземе под свое покровителство тези разграничаващи се от другите гласоподаватели? Кой ататюркист няма на драго сърце да раздухва суетата на гьочмените с това, че те са призвани да изпълнят учението на Вожда? И кой може да обясни в същото време на тези намиращи се в непрекъснат конфликт с външния свят хора, че следват жестоката идея за държава от миналия век, чиято принципна основа е точно противопоставянето, а не солидарността?

Високо е закачил Шабан знамето с полумесеца, толкова високо, че не знам откъде е намерил такъв пилон из развалините на лагера. Той не обвинява българите - случилото се е грях на комунистите; няма проблеми и с кюрдите - не те са го ограбили, а терористите; не се кара и с местните - не са виновни, че ислямистите стоварват върху гьочмените проблемите на собственото си раздвоено съзнание; а и с грузинците всичко е наред, поне толкова хора са рискували живота си за него, колкото са искали да го убият; и разни там Дернек, гьочменско съзнание - какво е това? за какво е? в тази колиба? "Казвам ти, вдигнах това знаме, за да не забравят: тук всички сме в Турция."

Българската литература

© 2001 Литературен форум