Литературен форум  

Брой 33 (474), 16.10. - 22.10.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Силвия Дончева

Търсачът

 

Често когато пътувам вечер, ме изпълва чувството за загубеност. В купетата - топло до задушност, светлини - приглушени, колкото да улучиш премереното до сантиметър пространство за седалището ти.

Клоните - еленови рога. Сякаш престарелите от мъдрост животни бяха положили там величествените си глави. Напук на ловците. Стотици рога, извити и говорещи. Знаех, че всъщност са влажни и неприятни на допир. Сменяха се, защото влакът бързаше (доколкото му бе възможно), но неизменно присъстваха. Просто местността бе гориста.

Аз не бързах. Убеден бях, че всички пътници копнеят да се приберат. На топло, на уютно. На спокойно, на свое. Мен ми оставаше само последното. Твърде свое - фамилната къща от векове. И прекалено спокойно - стаи, стаи самота и тишина, в които дори и едно полудяване е спокойно и постепенно.

Копнеех за понятието дом. А именно него, въпреки заможността си, не притежавах. Защото домът е онова място, където са хората, които те обичат и които се грижат за теб. Безрезервно. Необятно. Топло.

Уютно - смисъл на търсенията ми. (Освен когато не съм спокойно и постепенно полудял. Звяр без красавица, автоагресивен.)

Постоянно срещах хората. Те са навсякъде - по улиците, в магазините и къде ли още не. Какво ли не са открили, къде ли не са ходили, какво ли не са измислили и правили?! (Горкото ми поколение, нищо не му оставиха да открие. Някои - опитват, аз не. Имам си мои лични проблеми.) Конкретно за тях, хората, никога не съм ги търсел. Те са категория даденост от рождение. Но чрез тази даденост трябваше да намеря уютното. В себе си. За мен, но чрез тях. Дали всеки го носеше в себе си, с ясното съзнание, че е заложено видово - уютното - във всеки индивид? Може би неосъзнато?

Всеки търсач има опити. Те са средството. Така придобива и опит. Оптималният вариант е късмет от пръв опит, но това е изнасилване на природните закономерности. За да бъде по-трудно - т.е. по-истинско. Аз не исках да изнасилвам закономерностите, пък и явно не ми било писано, затова започвам подред. Доколкото се справя.

Имам четири брака. А незаконно записаните ми съжителства (като всеки учен и аз си водя записки върху наблюденията), или опити, са дванадесет. Не съм излишно сексуален тип: във всяка връзка търсех онова разкошно постоянство, което мирише на кафе всяка сутрин и на станал ми любим парфюм вечер. Още - онзи особен навик, носещ ми "най-сладката сигурност", и естествено страстта, присъща и на постоянството, и на навика. Но ако обектът има моите търсения, и други по-физиологични копнежи, не можеше да ми осигури постановката за появата на уюта, не се занимавах. Интересуваше ме дълга връзка - постепенно силно уютна. Кратките (в смисъл мононощни) сексуални мероприятия не ме вълнуваха. Бях над тях. Бях друг тип ловец, по-преднамерен, по-обоснован. Защото търсех онова отвътре, което се обладава не отдолу, а отгоре, и то постепенно. Изследователски.

Първият ми брак беше чаровно изпълнение. Пълно с ентусиазъм и благонадеждност. Аз бях първият й любовник, тя на мен - не. Сватбата беше традиционна. Тогава настоявах да бъде такава, защото не подозирах, че няма да е единствената. Не че другите бяха лоши. Не! То всяка сватба е събитие, но все пак когато едно събитие се случи многократно (било то и цяла сватба), се превръща в прозаичен факт. Просто сватба. Все същите роднини, все същите приятели.

Роди ми се прекрасна дъщеря с име на цвете. Не знам дали се роди направо с името, жените ги разбират тези неща с имената. Скоро след това жена ми забягна с градинаря. Иронично е, вероятно. Тогава не го намирах за такова.

Направих си мой личен извод: да си първият мъж на една жена означава, че тя ще те напусне, когато най-малко очакваш и обезателно заради друг и че първобрачната ти жена няма да е единствената, която ще любиш.

А точно бях свикнал с нея. И тя с мен. Отбелязвам отново, че за мен навикът е нещо прекрасно, защото в началната си степен той носи само и единствено "най-сладката сигурност". За навик тежка степен не мога да говоря от опит, но вероятно тогава остава единствено сигурност. Ни по-сладка, ни по-малко. Аз съм просто вманиачен почитател на сигурността.

Нормално зле, нормално депресиран (както по статистика е половин човечество), преживях го. Тя изтръгна от мен и от дома ни уюта. Колко жалко, че точно моята първа съпруга, от милиони първи съпруги, не разви заложения й видово уют. Дали беше от изключенията? Сигурно... (Като си вярвам, дишам по-леко. Така е при някои хора. И при някои търсачи.) Тя всъщност се оказа една крадла. Открадна ми уюта. А да, и дъщеря ми.

Продължавах да търся. Исках го до безумие. Да го усещам, да го притежавам. Развит вътре в мен, изпълнил къщата ми.

Когато се запознаеш с някоя жена и узнал името й се вгледаш в очите й, не виждаш докъде ще стигнеш. Това е минус за мъжа. За мен беше до време. Разпознавах жените с потенциално развит уют. Те са странна порода. Но са склонни към изменчивост и изненадват. Другите ми жени бяха не по-малко красиви. Може би нямам други деца. Останалите три брака не ги помня. Защото не искам. Затова понякога работя. Каквото намеря. Само тогава, когато ми е скучно и много невъзможно без уюта. Създавали сме едни псевдосемейства, а вярвах, че поредната ми жена е последната. А всъщност всяка последна извикваше поредната.Така до истинската и единствена последна.

Сега съм открил уюта.

Тя беше и сигурно още е привлекателна до невероятност. Някак естествено по-млада от мен. Походката, ръцете й са ми незабравими. Устните й, тялото й са мой символ на страстта. (Влюбеният мъж, намерил частицата, която му липсва, е и поет, и плебей. При животните е по-лесно.) Тя превърна моя дом в крепост. Винаги бързах да се прибера вкъщи. Излизах навън само за да мога после да се прибера. Чувствах се обичан, очакван. Тя се грижеше за мен. Аз за нея. Вкъщи. Даваше ми всичко, което бях търсил през всичките тези години. (Откакто се помнех, все търсех уюта. Защото имах играчките, за които мечтаеха малчуганите на моята възраст.) Изпитвах топлина, доволство. Всяка сутрин се разнасяше ароматът на кафе, точно когато усетех липсата на разкошното й тяло. Обикнах парфюма й. Чрез всичко това придобих навика. Онзи, който ми носи "най-сладката сигурност". Бях най-сигурно щастливият човек на земята. На последно място - не полудявах вече. Имах своята красавица. Зарязах записките. (Разбрах, че не съм учен. Просто съм си въобразявал.)

Нищо не било сигурно. Е, вярно е. Това ми е друг извод.

Моята мила вълшебница полудя.

За мое най-искрено съжаление. Още не мога да свикна с това. Започнала тайно да чете записките ми. Да знаех! Можех да предотвратя полудяването й. Било е бавно, но сигурно. Трайно и сигурно. А аз през цялото време мислех, че тя ме разбира, че споделя душата ми, че е моята частица. Тя ме лъгала. Четяла и полудявала. Но така е, лоши последствия може да има, когато се ровиш във вещите на другите. ("Писмата и дневниците на другите никога не се четат!" - това го знам от мама. Затова е вярно. И е закон за мен. Аз никога не съм чел нейните. Нито тези на дядо. Всеки си има личните записки.)

Историята по прибирането й е неприятна. Настаних я в най-реномираното за подобни случаи заведение в града. Оттогава не съм я виждал. Работя в друго такова заведение и се информирам за състоянието й служебно. Все същото било. В кризите си крещяла, че е "търсач". (Тя пък какво ли може да търси?!) Не питам дали още е красива. Не искам да се дразня излишно.

Работя в заведението за удоволствие. Пък и за да помагам на хората. (Лудите сигурно са повече хора от хората.) Не исках вече да бъда богат. А и след тази трагична "загуба" отново ми беше скучно. Затова започнах тази работа. Казват, че се справям отлично, но не искам да правя кариера. (Мама мразеше кариеристите, независимо от областта и степента на кариеризъм. И това ми е наследствено, сигурно.) Чувствам се божествено. Разбрах, че съм си въобразявал, че не съм учен. Учен съм. Водя нови записки. Пак съм търсач. За новите записки, никога няма да ги чета. Крия ги добре. По-добре от дядо. По-добре от мама. По-добре от себе си.

Българската литература

© 2001 Литературен форум