Литературен форум  

Брой 35 (476), 30.10. - 5.11.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Елка Димитрова

Парадоксализмът на битието в криза

"Гъбата или обратното на обратното" от Цветан Марангозов - текст за българските страхове и свободи1

 

Предстои да излезе сборникът "Битие и идентичност", съдържащ критически интерпретации на творчеството на Цветан Марангозов. Книгата е резултат от кръгла маса, посветена на писателя по инициатива на Института за литература при БАН. Изданието ще бъде официално представено в Дом "Витгенщайн", Виена, на 15 ноември 2001.

 

"... страх от човека, който се оказва способен на всяко престъпление."2 

 

Цветан МарангозовСмущаващ "екзистенциализъм на страха", който се протяга към спокойствието на псевдосвободата, на псевдопросперитета, на псевдоживота. Цинична доброта. Цинизъм, който обаче е несамодостатъчен, тъй като е осенен от тягата да преформулира живота, да го направи "различен" - въпреки спекулативната мимикрия, кодирана във формулата "обратното на обратното". Нали парадоксализмът е може би най-устойчивият симптом в ситуации на криза.

"Гъбата" въпреки надеждите се оказва един перманентно своевременен български текст. Действителността на "Обратното на обратното" е коварно заредена със своите антидействителности. Кризата ражда парадокси, защото е несмилаема от хомогенното съзнание от патетичен тип. Страхът се разпада на много страхчета и подстрахчета (подобно рефренно изчезващите без упойка органи на малката Тони), за да се окаже тоталното означаемо на битието. А свободата тук е едно екзистенциално пропадане - някаква агресивна идентификация или комедия дел арте на поразените от липсата й.

Искаше ми се да напиша нещо за тази книга. Искаше ми се да я "анализирам". Но се препънах не в друго, а в самата конституция на творбата. Това е една самообясняваща се творба, толкова плътно вглъбена в парадоксите си и в същото време - толкова "естествена", толкова изказваща себе си, че породи у мен желание по-скоро за метатекстуално споделяне, отколкото за критическа спекулация.

Текстът ме изкуши не толкова като "събирателен" за творчеството на Марангозов (какъвто той до голяма степен е), колкото като образец за невротичното застъпване на поетично, драматургично и критическо изразяване, в който тематичният "принцип" на повечето (ако не и на всички) негови творби е пределно оголен.

"Гъбата или обратното на обратното", при все силната си интелектуална фрагментираност, трудно понася чуждото критическо вмешателство. До такава степен този текст се "самоанализира" - изказва ключовете си, включва ги в себе си, не им позволява дискретното оставане в сянка, а с това и - използването на собствено "литературния" модел като такъв. Това постижение до голяма степен се дължи на авторовия избор на едно конкретно отношение с времето. Изборът на зрящата близост - пагубен за мнозина - не поради тривиалното вчувстване, а поради комичното недовиждане, тук, оказва се, работи безотказно. Цветан Марангозов преди всичко чете критично действителността, чете критично действителностите с една парадоксалистка отдаденост.

Това, разбира се, не е само негов приоритет - чрез този избор той безусловно се вписва и в една важна българска "традиция". Тук бих споменала името на Константин Павлов. Но това са реплики от един много по-голям разговор - той сякаш най-успешно може да бъде разчетен през напрежението между авангардите и хуманизма в класическия му вид. В този разговор отзвучават гласове като този на Гео Милев, на Николай Марангозов (без, поне според мен, да може да става дума за приемственост от типа "баща ми в мен"), на Ламар... - на целия онзи български авангард от "20-те години", който провокира да бъде разчетен, освен всичко друго, и през екзистенциалистката си текстура. Нещо повече, което в настоящия случай е особено съществено - провокира да бъдат търсени продълженията-развития на тази текстура. Тази тема ще остане отворена, тъй като изисква понякога тотални преосмисляния на утвърдени типологии. Но така или иначе тя опира до генералното съотношение именно на авангардите и "хуманизма". Ос на това съизмерване (независимо от разнородността на интерпретациите) си остава фактът, че въпреки гротескната деформация на човешкото, въпреки радикалното скъсване с естетиката на "красивото и доброто", явно насилие е авангардите да бъдат поставяни извън големия въпрос за хуманизма. Всъщност те се оказват в по-голяма степен човешки, сравнени с традиционалистичните текстове, тъй като запазват свойството си да бъдат реакции и рефлексии именно на кризата на хуманизма, на онова в световния порядък, което застрашава човека в неговия човешки образ и битие. Т. е., когато се появяват, тези реакции са в по-голяма степен хуманни в "нечовешките" си образи и сюжети в сравнение с носещата ги среда на различните естетически системи, обичайно формулирани в понятията на "хармоничното". Все едно дали ще става дума за позитивизма спрямо декаданса, за символизма спрямо авангардизма от началото на ХХ век, за "неокласицистичните" или пък за идеологичните поезии от 40-те години насам (чисто прагматично свивам проблемната територия до поезията). В крайна сметка стига се до въпроса за системата и нейното деструктиране - един процес, започнал в модерната епоха с Ницше, за да бъде перифразиран за неопределимо кой път от постмодернизма.

Част от този своеобразен патос на "разбиване на системата" е проблемът за дегероизирането, за "анти-Героя", формулиран от Лиотар в полето между ницшеанството и екзистенциализма3. Споменавам това, защото, предполагам, всички с лекота бихме могли да си представим "героичните" варианти на "Гъбата" - доблестният българин, който убива предателя, шпионина и т. н., с една дума - добрия убиец. Или (нещо, което би било още по-пагубно за Марангозовата "отровна противоотрова") - добрият неубиец - смелият, праволинеен инакомислещ, който например се отказва да убие онзи емблематичен "Георги Марков", или пък го убива, притиснат от обстоятелствата, след което съзнателно слага край на собствения си живот. Защо не - в литературата всичко става. Но (и тук именно е заявена спънката в евентуалния патетичен прочит на "случая Марков", на случая "България" въобще) Марангозов избира да говори за "обратното на обратното".

В този смисъл ще припомня, че в едно свое интервю той сам оголва моралния принцип на творчеството си, привличайки термина, изкован от Радой Ралин - "ХУМАНИЗОСТ"4, в контекста на разминаването между практика-живот и абстракция-морал.

И така, "Гъбата" разказва една история за убийството на убиеца, за убийството и доубиването на убиеца - съответно - преди и след той самият да убие, за траещото убийство.

Но (и затова текстът не може да се развие като някакво психологизирано криминале например) "Гъбата" разказва и една история за ужасната протяжност на лъжата -

Синко

Кажи на майка истината

Оса ли беше или змия

Змия беше майко -

Така започва лъжата, за да стане най-голямата истина, да се окаже единственото място, в което субектът удържа себе си.

Фелдшерът се съмнява

Пита

Змия ли беше или беше оса

Обяснява ми

Ако е оса противоотровата ще действа

като смъртоносна отрова

....................................................

Змия беше

Змия ме ухапа

И митът лека-полека всмуква в себе си реалния живот, хората престават да имат реален живот без свободата си. Историята започва от стомните, които детето мъкне всеки ден, които "забавят растежа му" (защото заедно със стомните то носи своите неопределени патриархално-неприлични желания - вдигнатото сукманче на Ружето, бедърцата, между които Ружето "стиска ален мак"). По-късно стомните биват заменени от следващи окови, които все по-сигурно го включват към социалния мит на "усъвършенстваното" общество - въпреки желанията му, но и въпреки съпротивите му. Неговите едновременно тотални и незначителни съпротиви - защото системата се оказва принципно несъизмерима с битието на човека-чарк. Паралелно с това сукманчето на Ружето бива заменено с "топлата прегръдка" на "Бриджит Бардоооо"; със "свободната любов" на Дончето... - нали в крайна сметка чаркът трябва да има и "личен" живот.

В така очертаната апория за системата и нейния елемент отровата встъпва в ролята на своеобразен медиатор. Тя избива постоянно в материята на творбата, става нейната метафора - отровата на онази измислена змия, която се оказва по-реална от всяко битие извън нея - змията, в чието ухапване героят се кълне пред смъртния одър на майка си. И единствената свобода, която може да постигне, е, че в края на текста/живота си все още може да изкрещи (макар и умирайки, за беда - именно умирайки, иначе - едва ли):

Оса бе...бе...беееееешшшше...

Текстът е парадоксален, но и неумолимо подреден в своята парадоксалност. Противоотровата може да бъде отрова. Но това е логическият план. Той обаче не съвпада с битийния. Индивидът не умира от (противо)отровата, както би било логично. Той умира едва когато в действителност сам възжелава смъртта си. Когато е изгубил една по една илюзиите си за пробив от митичната ритуалност, в която всеки нов образ е идентичен на предишния "противник" в хода на едно безкрайно репродуциране на заплахата.

Отровата е в гъбата -

Гъбата в мазето на тази глава

Тук

В мазето на мозъка

Расте на тъмно

Не

На тъмно - да

Но не расте

Нито расте

Нито вехне

Присъства

Сиво-синкава гъбка

Пет-шест сантиметра

Покрита с лигава ципа

Опиташ ли я

Само лекичко да я лизнеш и олеле майчице...

Около тази невинна лъжа се навързват майчината жертва, майчината смърт, убийството в Лондон, целият живот на героя, в крайна сметка битието на българите - страхът на българите, съвестта на българите, несвободата на българите. (И най-печалното е, че тези три съществителни биха звучали по-достоверно в своите форми за множествено число.)

(Но какво е моята малка лъжа

В сравнение с всепризнатата истина че ние

българите

сме били освободени за втори път

Че всеки ден бил по-разумен от предишния

По богат

По-светъл

По-радостен...)

Четейки "Гъбата или обратното на обратното", не мога да не отбележа - този наистина чудесен текст припомня, че има нещо недоправено в българската авангардност - недоправено в най-добрия смисъл. Тя е премного публицистична, премного обобщаваща, премного наша. Не само емблематичният в последните десетилетия сюжет за убийството на Г. Марков. Не само обобщенията за "ние българите". Има една недопрекъсната чувствителност на добротата, която не допуска авангардността в чистия й вид (при цялата пропукваемост в понятийния план на това твърдение).

И това е съществена скрита тема в посланието на Цветан Марангозов - аз не съм тук, но не съм и там. Когато съм тук, аз нося нещо тамошно, когато съм там, аз нося нещо тукашно. Аз нося драмата на битието-никъде, което обаче не се отказва да бъде битие, което отказва да се превърне в небитие.

 


 1 Статията е включена в сборника "Битие и идентичност" в чест на Цв. Марангозов. горе

 2 Марангозов, Цв. "Да създаваш реалност..."(интервю) - "Литературен вестник", 13. 12. 1993. И в: Марангозов, Цв. "Интимна дистанция. Интервюта", изд. ателие "Аб", С., 1999, с. 20.горе

 3 Лиотар, Ж.-Фр. "Постмодерната ситуация", изд. "Наука и изкуство", С., 1996, с. 12.горе

 4 Вж. Марангозов, Цв. "Хуманоид". Разговор с Енчо Мутафов, май 1991, Мюнхен. - В: Марангозов, Цв. "Интимна дистанция. Интервюта", изд. ателие "Аб", С., 1999, с. 22. горе

Българската литература

© 2001 Литературен форум