СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

Мария Станкова

Писателката вамп, майсторката на фикционални перфидни убийства има какво още да каже. При това - нещо съвсем ново.

***
Седни.
Мълчи.
Не мърляй с думи.
Да изпушим по цигара.
Стани.
Дишай.
Да изтанцуваме жига.
Да изпием по бира.
Да си отиваме.
Докато сме същите.

***
Мирише лошо.
Горят най-скъпите ми спомени.

***
Небето виси
като скумрия в комина.
Топло пушено.
Тлъсто.
Зима е.

***
Пръстта лепне по обувките.
И още ходя по земята.

***
- Така ли?
- Как?
- Тихо.
- Не толкова тихо.
- Така ли?
- Как?
- Болезнено.
- Толкова?
- Може и още.
- Още?
- Още.
- Роди се стрък трева.

***
Оставила ръцете си
на скута,
приклекнала върху годините,
отмерва равни промеждутъци
тревога.
Изтрила погледа до скърцане
и не е тука.
И е тука.
Напява.

***
Онези петна по тавана
стават все по-кафяви
зейват,
не зарастват,
сърбят
лющят се,
варовити корички
ми падат в очите.
Как ли изглеждам от горе?

***
Градът е цялата природа.
Излизам.
Екскурзия до бакалията.
Преплувам локва,
сядам на зелена пейка.
Счупена.
И гледам, гледам
залезът в отсрещните прозорци.
Няма пчели.
Няма жужащи и пърхащи.
Забравих да вдигна очи.
Вдигам ги.
Небето се е цивилизовало.
Прибирам се.
Уморена.

***
Между заспалите ми пръсти
се изплъзва молитва.
Утринна.

***
Мога много неща.
Най-обичам да правя Нищо.
Предпочитам Нищо да е Никъде.
Добре е там да няма Никой.

***
В косата ми се е заплела мисъл.
Излишно е да се реша.
Така съм по-женствена.