Литературен форум  

Брой 35 (476), 30.10. - 5.11.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

 

 Провинциите на Петър Чухов

С Петър Чухов разговаря Мария Липискова

 

Мaрия Липискова: Как Чешо Пухов би представил Петър Чухов?

Петър Чухов: Сигурно Чешо Пухов би казал: "Зарежи го, този се взема много на сериозно. Почна да издава много книги напоследък и да публикува насам-натам. Обаче то така не става тази работа, трябва да има купон. А той пише много сериозни неща и затова не става за купон". Обаче Петър Чухов би се защитил, като би казал: "Не е вярно това, защото нещата не са толкова сериозни. И спасителната ирония съществува навсякъде. Така че, ако нещата се възприемат едно към едно, може и да изглеждат сериозни, но едва ли е така всъщност".

М. Л.: А сега Петър Чухов би ли се представил?

П. Ч.: След драматичен двубой в личностното ми пространство пишещият победи музициращия. И аз започнах да гледам на света само с очите на пишещ. И така станах сякаш по-промислен, като че ли и по-малко спонтанен. Реално за мене беше по-важно да си спечеля именно време, защото музиката явно е някаква по-външна моя страна.

Поезия съм писал, естествено по хлапашки начин, още в махленските времена, като така си бях извоювал авторитет сред големите с едни леко цинични стихчета. И това беше горе-долу първата ми съзнателна поетична позиция. Ако я бях провел "правилно", сега щях да съм доста изтъкнат автор на текстове на чалги. "За съжаление" не успях да удържа тази позиция и дълго време писах почти само за себе си. Всъщност може да се каже, че аз съм поет на деветдесетте или, както е модерно да се казва, случването ми се състоя през деветдесет и трета, когато започнах да публикувам в периодичния печат. За първата си книга - "Градината на слабата реалност" (1995) получих наградата "Иван Николов" на конкурса "Южна пролет". Това всъщност е почти антология, защото включва неща, писани шест-седем години - всичко, зад което заставам. Втората книга, "Руни (1998), е писана за два-три месеца. Това е пар екселанс проект, тоест по двадесет и пет скандинавски руни да напиша по едно стихотворение. Тази книга може да се разглежда като някаква цялост, макар че всеки неин елемент е самостоятелен. Направена е на принципа на калейдоскопа. Както гадателят хвърля руните и вижда какво се пада, по този начин можем да вземем коя да е руна. Третата книга, "Мулето на Педро", е книга с миниатюри, които се опитах да пробутам като проза, но ми беше казано от теоретизиращите и критиците, че това е поезия. На места наистина съм писал в мерена реч, въпреки че нещата графично са оформени като прозаични миниатюри. "Мулето на Педро" е опит за сбъдване на мечтата ми да пиша проза. И тъй като аз съм много мързелив и не мога да пиша дълго, заглавието на последната миниатюра - "Мулето на Педро" всъщност изразява носталгия по повествованието. Цялата миниатюра е заигравка с един повествователен маниер, който се движи бавно и мудно, както Педро на своето муле. Това са много фикционални историйки, които минават просто за секунди, докато на мене ми се изчерпи търпението и гледам да приключа с тях.

Тази книга е носталгия по текста, който може да бъде четен, четен, четен... Месеци наред. Както Библията, от която са чели всяка вечер по нещо в семейството. Много от моите текстове заявяват намерението си да разказват и тази заявка, разбира се, остава неосъществена. Увяхва по някакъв начин, в самото начало. Или по някакъв парадоксален начин преминава в нещо друго, за да свърши много бързо. Но това е една посока, в която аз ще продължа да се занимавам. Сега почти съм събрал материал за още една подобна книга. Продължих да пиша миниатюри. А "Провинции" са стихотворения, писани през последните пет години. В тази книга има три ясно различими посоки на писане, защото ми се струва, че ако човек прекалено дълго използва една форма, той рискува да започне да повтаря и идеите си. Мисля, че те взаимно се провокират.

М. Л.: Ако визираме книгите ти като личности със собствени имена, как би определил отношенията си с четирите свои книги?

П. Ч.: В най-хладни отношения съм с "Руни". То така и трябва, защото руните са хладни, носят хладни смисли. Това е и книгата, която ми се струва най-спорна измежду моите книги, може би защото е писана набързо и не успя да отлежи, както се казва. Разбира се, колкото ми е по-нова една книга, толкова тя ми е по-близка, защото аз все още изразявам този тип виждане и писане. Когато сега чета първата си книга, кой знае дали изобщо бих запазил някое стихотворение, ако сега я правех. Отнасям се към нея като към старо гадже примерно, почти ученическа любов или от ранните университетски години. Като го видиш след време... Ние сега виждаме старите си гаджета и се учудваме какво сме могли да си говорим, как сме могли да прекарваме толкова време заедно. "Руни"-те е като една много инцидентна връзка, малко на пияна глава, след която човек си задава въпроса: "Беше ли нужно?" Към "Мулето на Педро" отношението ми определено е съвсем различно. То е като към близначка, която много съм обичал. Или хайде да е момиче, което много съм харесвал, и сега установявам, че има сестра, която е също толкова привлекателна. И ми се ще да опозная и нея. Тя не живее със сестра си и смятам скоро да я потърся. А последната, "Провинции", бих оприличил на една леко скептична интелектуалка. Хладна, но по особен начин добра любовница. Без екстатични темпераментности - но именно този тип отстраненост на еротиката придава особен чар и особен нюанс. Така най-общо бих видял книгите си - като жени и любовници.

М. Л.: Нека поговорим и за "Провинции"-те на Петър Чухов. Кое се оказа определящо за избора на заглавието на последната ти стихосбирка?

П. Ч.: "Провинции" не трябва да се разбира в географски смисъл. За мене това е пътуване извън ясния център, около който гравитира личността - центъра, видим за всички. Основните параметри, роли, изяви на дадена личност, чрез които тя е най-лесно разпознаваема. Всъщност мисля, че тези стихотворения са като някакво пътешествие - почивки, излизания извън този център в някакви по-идилични, диви и енигматични пространства, където човек остава съвсем изненадан от себе си вследствие на други срещи...

 

Българската литература

© 2001 Литературен форум