Литературен форум  

Брой 35 (476), 30.10. - 5.11.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Владимир Донев

Скиталчества в познанието

 

Снежана Иванова. "Праг зад вратата". Изд. РАЛ - КОЛОБЪР, С., 2001.Стихосбирката на поетесата Снежана Иванова "Праг зад вратата" със самото си заглавие внушава усещане за граничност, отвъдност, трансценденталност. Пределна е концентрацията на трагическа енергия в тази книга, изключително силно е чувството за скръбна обреченост.

Изворът на това светоусещане има своите исторически основания, но безспорно то се корени в личния духовен опит на авторката, натрупан в напрегнатото самопознание, в скиталчествата отвъд границите на собствената телесност и времепространство. Личната драматичност и проблематичност на съществуването са предопределени от мистичната устроеност на поетическото изживяване, което преодолява вечните метафизични противопоставяния между телесност и духовност, пространство и време, живот и смърт, крайност и безкрайност на аза. Метаморфозите на духа преминават в самопознанието през човешкия духовен опит, натрупан в древните религиозни вярвания на индийските философски учения (ведите, брахма), старозаветни и новозаветни библейски митове, през корените на българската народна митология.

Поезията на Снежана Иванова е трудна в най-хубавия смисъл на думата - дълбока, качествена поезия. Тя акумулира силна митологична памет, но не за да я разиграе в постмодерен аспект, а за да съгради личния мит за собствените духовни скиталчества. За читателя е необходим определен усет за богатата културна символика, споена в гравитацията на личния разказ, една своеобразна археология на тълкуването. Този митопоетичен стил, създаден в предишните книги на авторката, в "Праг зад вратата" е отворен в рецепцията, защото е пропусклив по един нов начин към трагиката на българската съдба (имам предвид актуалната трета част на стихосбирката, изградена чрез преобръщане на кода на народната митология, част - кулминация в градацията на трагическото внушение).

Тази поезия е трудна, защото не поднася на читателя еднозначна рецепта за Спасение. Тя го внушава надредно, въпреки личното усещане на поетесата за света в настоящия момент. Ако се долавя светло начало, то не искри, а просветва в мрака на апокалиптичните усещания, то е в сложното преодоляване на метафизичните граници в художествения текст. Не в плодовете на познанието се долавя надеждата, тя не е изведена като светогледен лъч, а в органиката, която тази сериозна поезия притежава.

Ако трябва да характеризираме същността на лирическата героиня, бихме могли да използваме стандартния литературоведски термин "деперсонализация" на лирическия аз, на целостта на човешката личност. Разкъсани са ординерните психологически координати за лично време и пространство, а човешкият живот се разбягва и оцелостява едновременно в много силно собствено гравитационно поле на изстрадания и незавършващ духовен опит, в скиталчеството на познаващия дух. Този дух преодолява метафизичните граници, но блуждае обречен в силата и безсилието на своето съществуване. Книгата изгражда усещане за човешко пребиваване в едно тотално Никога и Никъде.

 

КОЙ ВИДЯ че ослепях

докато прочитам живота

във всичките му гласове

бях стигнала средината на

битието

началото на отвъдността

бях слязла

в надземието на тревата

корените лумваха като зрак

бях после сега отдавна

във времето

което не е

Черната дупка на личното скиталчество отвежда поетесата до трагични прозрения за българското краехилядолетно безпътие в третата част на стихосбирката. Личният разказ прераства в пророчество за съдбата на националния телос в стихотворения като "Нова година", "Трифон Зарезан", "Великден", "Петдесетница", особено "Радуша" и "България". Тук чрез кода на зловещата гротеска народната митология и усещане са представени като вечна апокалиптична реалност.

Императивният пророчески тон преминава в страшна жестова сила на словото, което събира енергията на три речеви акта - плач, заклинание, молитва. Езикът в третата част на стихосбирката черпи сили от македонското наречие (особено в "Радуша") и подчертава и несбъднатата езикова цялост на българското битие, което е "чужбинско тяло", с души "безпътни и безкостни". Напрежението се нагнетява до рядко припомняни измерения в нашата съвременна поезия.

Личният разказ съществува и не съществува, явява се, но и изгубва своите очертания. На пръв поглед бихме могли да реконструираме етапи от духовните скиталчества на лирическата героиня. Дарбата и ориста да преодоляваш собственото тяло в детството, за да слееш своя микрокосмос с тайната на макрокосмоса в мистичен допир с природата в стихотворения като "В красивите уста на гладиола", "Защото съм малка"; тежестта на познанието за себе си и обречеността в "Кой видя" от първата част. Срещата с Мъжа - олицетворение на земното начало, което обрича съществуването в "Наспореди ни той"; любовта като смърт, Любимият като съдбовен, въобразен, постижим и непостижим Друг в сливането с неговото тяло в творбите "Не мога да измисля" и "Тялото ти ридаещо"; Спасението, което дарява жената за Любимия, за да преодолее страха, ужаса и лудостта, заложени в мъжкия свят в "Бесовете ти" от втората част до пророчествата за България в третия дял.

Личният митопоетически разказ оформя контурите си, но и потъва в културната памет, която е кодирана и може да бъде реставрирана от читателя със съответната нагласа, с необходимия археологически подход към дълбинните послания. Пулсацията между зримост и незримост на поетическото внушение е само част от сложната текстова направа на стихосбирката.

В силата на тази лирика можем да усетим странността на представата да я разбираме единствено като картина на безутешната трагичност, защото сериозното изкуство с нееднозначните си внушения надмогва и себе си. Лично аз усещам сила и надежда в многозначната противоречивост на богатия художествен свят, в интуицията, ако можем да я персонифицираме, за Жената-спасителка, образ, който неусетно се извайва от книгата въпреки скръбта.

 

Прегърбих се да скрия нозете си.

Забулих се, за да скрия тялото.

Заплаках - да скрия гласа.

Въпреки внушителната си апокалиптична тоналност, книгата се превръща и в терапевтична зона за изначалните човешки страхове и ужаса в безвремието, в което живеем.

Българската литература

© 2001 Литературен форум