Литературен форум  

Брой 35 (476), 30.10. - 5.11.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Веселин Касчиев

Валери, рускинята и белгиецът

 

Валери е домакин. Белгиецът - точно обратното. По-вярно не би могло и да бъде. За любителите на дървени философии последното е абсолютна истина, освен ако в духа на играта разменим ролите, но все пак ние предпочитаме да оставим тази абстракция някъде в границите на скуката и затова съзерцаваме точката на белгиеца - той гостува на българин. Противното едва ли има изгледи да бъде истина, защото, както и се досещате: Валери е беден, при това ни най-малко не сме склонни да го измисляме.

Но-о-о... да започваме. В такива случаи всичко се свежда до масата и ако искаме да бъдем в нормите, най-напред ще сложим масата. Ето, слагаме масата. Пред всеки - чиния със салата, а пред белгиеца - чиния с луканка. Учуден от въпросното устройство на нещата, превръщам видното в нормално питане. В очите ми блещука тайна странна мисъл:

- Я виж ти, загадка? Само пред белгиеца - луканка, а пред нас - салата!

Валери е пределно ясен. В яснотата му навярно ще разкрием не по-малко ясно огорчение:

- Той салата не яде! С месото пъпната си връв е вързал!

Повторно не питам. Та има ли смисъл от питане. Храносмилането на белгиеца едва ли трябва да бъде разисквано, ала все пак поглеждам към корема му. Коремът му търбух - голям и закръглен, внушителен. Помислям си: ето, балкански корем, макар и с подкладка от Белгия. Остава да се удари в гърдите и да каже: "Белгиум!... Белгиум!..." - като подлюти с наслада луканката, а после избърше сълзите си, умилително отдаден на наше истинско въплъщение, викайки: "Българин да се наричам, първа радост е за мене!" - и накрая: "Булгар!... Булгар!..." - като при това позата му премине всички граници на белгийското благоприличие и се окаже българска.

Белгиецът не го прави. Той е чувствителен. Случи ли се натясно, лицето му цялото се изчервява, макар че навярно би се провикнал, без да е вкусил от лютото: "Белгиум!... Белгиум!..." ...Ако наистина го поискаше.

Ала в миг на прозрение казах си: стига с плебеите, не са ли достатъчно нашите, та ще правим компания на белгийските, макар че всеки би ни навикал: "Ваша си работа!"

И така: "наша си работа". Белгиецът, тоест Жоел - няма да бъда дискретен - едва ли издържа на пиене. Аз предполагам, а той не забравя собственото си потвърждение - след час се оттегля в покоите, след още един идва насреща ни. В ръцете му чанта - дълбока и пълна, сякаш в нея са скрити късметите. Да, късметите са изпитани. Белгийски, добри, превъзходни - иска ли питане - шоколади от Белгия. Белгиецът ги подава. Да, това е подаръкът. Всеки си получава колкото е предвидено, но се явяват излишъци и Жоел ги оставя в средата на масата. Обаче след малко, използвал гълчавата, Валери ги премества някъде зад себе си. Дали имаше смисъл? Едва ли се нуждаем от подсещане. Оттук нататък следите им щяха да бъдат загубени. Те просто безследно изчезнаха. А Жоел, пресушавайки еди-коя си от чашите, се оттегля в покоите. Странно - той пие по час и спи още по толкова. Само като си помисля, че изпитото му количество не е по-малко от нашето, дори може би повече, ме обземат съмнения: прословутата ни издръжливост при запоите би могла да се окаже внесена, може би ние само си я измисляме. Но все пак нека да бъдем на себе си - броим почивките на белгиеца, а можем ли да броим неспирното си запиване?

Завърнал се, белгиецът държи отново чантата. Бъркайки в нея, той иска нещо да каже, но очевидно главата му е толкова замътена, че думите му се изплъзват и Жоел прави беззвучни движения. Забелязал напразните му усилия, Валери казва на преводача ни:

- Гънт, Гънт, той иска нещо да каже!

Но Гънта е увлечен в разговор, тъй че думите не стигат до ушите му, а Валери е все така настоятелен:

- Гънт, Гънт, той иска нещо да каже!

В това време Жоел измъква дузина кибрити от Белгия - чувствително по-тънки от нашите - и ги подарява. Валери отваря един, изважда клечките - чувствително по-малко от нашите - и ги отброява. Пръстът му си играе с тях около минута, след което той се обръща към масата:

- Клечките са дванадесет!... Клечките са дванадесет!... - надява се да го чуят и това може би става, но слава Богу - единствено аз разбирам случилото се и замълчавам. Всъщност тогава мълчах, сега съм в житейското заиграване. Вие разбрахте ли?

Не след дълго белгиецът вдига отново глава и слага ръката си в чантата, а Валери го наблюдава внимателно, сякаш той е ключът на съдбата ни, и повтаря:

- Гънт, Гънт, той иска нещо да каже!

Но и този път Гънта не му отделя внимание - той също е във фазата на известното заиграване. А белгиецът изважда цяла шепа ключодържатели, гледа ги тъпо, върти ги в ръцете си и ги връща обратно, отправяйки се към спалнята, за да спи непробудно до утрото, когато ги изхвърля в кофата за отпадъци и въздиша на български:

- Гънт, Гънт, той иска нещо да каже!

Сами подразбирате - въпросният белгиец не е нито толкова умен, за да научи светкавично български, нито толкова умен, за да разбере станалото, дори ако познаваше езика ни, и все пак той го казва почти несъзнателно, не - с пълно съзнание.

За по-нататъшната съдба на Жоел разбрах в близкото бъдеще. Някъде по лазурния бряг баща му срещнал рускиня с дете, преспал с нея и я забравил. После преспал и синът, без да знае за бащината си история. Харесало му и независимо от съпротивата на узналите за случая приятели, той се свързал с нея безпаметно. Старият я приел. Какво ли друго можел да направи? Станал примирен, неутешим и тъжен. На някои им отива, ако някога са преспали с жените на синовете си. Или нямат друг избор.

А ако питате мене - налягат ме мисли. Какво ли прави рускинята вечер? Може би слага глава на корема на белгиеца, вслушва се в шумовете и чува: "Булгар!... Булгар!..." И й отговарят: "Белгиум!... Белгиум!..." ...Макар че, прощавайте, отново няма да бъда дискретен, затова задавам въпроса си: дали това е блудният син, тъжният му баща, отдал се на радости, или някой съвсем неизвестен от силния пол на белгийците?

След казаното се чудя дали историята е белгийска, българска или и двете заедно, а може би е напълно безсмислено да разказвам подобни истории? Вие ще отговорите! Потънали сте в мълчание? Е, мълчете тогава! Аз нямам какво повече да ви кажа!

 

25.VII.1995 г.

Шумен

Българската литература

© 2001 Литературен форум