Литературен форум  

Брой 36 (477), 6.11. - 12.11.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Божидар Богданов

Фрагменти върху пясък

 

С каквито и древни текстове да са пълни мощехранителниците на библиотеки и музеи, няма да намерите сред тях по-стар от палимпсеста на пясъка. Неговата памет е забравата, готова винаги да се отлива в нови форми. Незабравено остава движещото усилие.

 

Напънът на днешната литература да се позовава на предхождащото я писане не е нищо друго освен страх (или "културна аглосия" по Пл. Антов) да се изправиш сам срещу природата, срещу естествения език, срещу безумието на собственото си желание за власт, която неизбежно получаваш в акта на писането и която губиш, полагайки се (полягайки да починеш) в ролята на четящ.

 

Част от блясъка на българския постмодернизъм в поезията е отразен. Яркостта му идва от лъчите на традицията, която по необходимост приемаме като слънце. Комбинаториката от рефлектиращи умения и призмиращи контексти усилва ефекта. Доскоро това беше много интересно. Но докога любовната ирония към езика на деди и бащи ще прави авторите мрачни самовлюбени ипохондрици? Незадоволени естети на библиотечния прах.

 

Мумифицираната от трафаретни прочити класика, изложена на показ пред скучаещия като ученик читател, беше извадена от учебникарската витрина. Смениха формалина в стъклениците и вкочанените екземпляри се поразмърдаха. Опитът беше сполучлив, аудиторията дори изръкопляска.

 

По литературни податки бе възстановен зародишът на българското национално тяло и демистифициран (чрез скалпела на иронията) българският дух. Тялото изяде духа си и стана по-силно от всякога.

 

Безкрайните препратки и цитати прекомерно усложниха възприятието, появиха се обяснителни бележки, предговори и пр. Първичността, отдавна загърбена, стана технология. Всичко получи рационално обяснение, тръгващо от някой книжен извор. Силата на таланта беше заменена от отместващите се хоризонти на интелекта. Тежестта на познанието като аргумент измести тежестта на художественото като бляскав детайл.

Коварството на ума избоде очите на съзерцанието.

 

Поезията от текст "израсна" до метатекст, самокоментар и самокритика. Природа и култура се отчуждиха. А от академичните бастиони ръкоплещеха.

 

Новите дискурсивни практики създадоха свой "жаргон" благодарение на бързата възприемчивост на университетските среди към най-актуалното в науката и се опитаха да го ашладисат по всички сфери на социално недорасли фиданки. Това доведе до отчуждаване на четящата аудитория към стратегиите им, заплодени от слонове, а раждащи гризачи. Безпринципният роден конформизъм си измисли автори и авторитети. Маргиналия и център си размениха местата. Добре котиращата се суетност демаскира самодостатъчността на пишещия.

 

Новите симулакруми – възпроизводство на идеи и образи под похлупака на постмодерното. Авторитетно търсене на изгубения авторитет. Нова авторитарност на словото, рушащо имперски сенки, за да въздигне нови, слабо уверени в себе си владетели ерудити, изгубени в книжни войни.

 

Постмодернизмът (постмодерността) – суетна дама, кокетираща с трупове (книжни тела) на велики мъже и ласкаещи пудрата й медии. Щастлив компромис на минало и настояще.

 

Картините на българския модернизъм и постмодернизъм си приличат: модернизмът (условно казано) ницшеанства, постмодернизмът (условно казано) деридианства, фукоанства и пр. Позлатените рамки от майсторите на западната мисъл не ни дават възможност да видим картините или просто платната остават в сянката на рамките си. Когато ги разкъсват, виждаме реалния обем на поезията.

 

Културата винаги е била убежище срещу реалността. Дори гротесково изкривеното лице на съвременната литература се крие в надоблачните кули на обожествявани текстове. Може би по това ми напомня за символизма, но без романтичния му ореол.

 

Думите в най-младата българска поезия – играещи риби, пълни с фосфор на свободни валенции, който може да влиза във всякакви неочаквани конфигурации. Но ядрото на нещата мълчи. Нещастна немота на поискалите глас чрез всичкостта на изказа, която се разбягва в предсътворителни гримаси. Разкапваща се при прочита словесна плът. Добър тор (както в култовите времена) за нови култури.

 

На фона на опитите за ново писане каква безпомощност на някои "бивши" поети. Като не могат да заровят перата си, ги превръщат в сатъри.

 

Цял предживот в утробата мислиш, че думите светят, топлят и кърмят. На младини се влюбваш в идеи, обичаш ги като любовници. После ти стават навик, но с усърдието на старик ги пазиш от чужди погледи. Или пък ги продаваш на безценица, заменяш ги за други идеи и други думи, които ще ти робуват, за да улеснят господстващия интелектуален уют. Ще ти зидат тържествени надгробни пирамиди за оцеляване, за спасение отвъд смъртта. Или, дотам увлечен в релативизма на битието, ще редиш в окото си огледала, разчитащи знаците му. Огледалата се вглеждат едно в друго, знаците четат други знаци. А всъщност какво вижда празното в празното? По-голямата празнота разпознава рамката на по-малката. И поема в себе си всички отложени изображения. Така светът се сгъстява в непрозрачна мъгла. Материите се събират в едно хаотично флиртуване на странстващи атоми. В лоното на един блуждаещ език космосът на словото се разпада в редовете на травмиращата граматика.

И всички думи стават синоними. Иронията е вече апология, а апологията ирония и не само това. Дифузията на нещата се разстила в главата ти и обезсилва мисълта. Желанието за писане и сътворение. Космосът не е разбрал себе си, но знае произхода си, обърнал историята към ретроутопията на разпада. И ти вече не чуваш реч, гласове. Някакви непонятни природи като змии те оголват до кости. И черепът ти е идеалната симулация на познание без посредници.

 

Неможещият да пише върху камък, пише върху пясък. Никоя каменна плоча не приляга на човешките форми, а песъчинките знаят ритъма на рушенето и създаването. Какво от това, че пясъкът изтича между пръстите, както поводите за това писане се разплискват в мастилото.

 


Б. а. Не изключвам и себе си от процесите, за които вече стана дума. Спрях се повече на отрицателните страни, защото позитивното бездруго вече беше казано по различни поводи.

Българската литература

© 2001 Литературен форум