Литературен форум  

Брой 36 (477), 6.11. - 12.11.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Мария Тороманова
Ню Йорк

Между двете войни

 

Прибирам се вкъщи, свършвам туй-онуй, приготвям си вечерята и сядам пред телевизора. Пускам си любимия канал с новините, вече и не гледам нищо друго, и започвам да дъвча. Усещам как очите ми се навлажняват, сълзи се търкулват по бузите ми и падат в чинията с макароните. Не мога да преглътна, отпускам се назад, чакам да отмине вълнението и след малко започвам отново с вилицата. Това се повтаря почти всяка вечер вече 45 дена. Знам със сигурност, че няма да е завинаги, но не знам кога ще свърши. Ходих вече два пъти да гледам руините с надеждата да проумея, да осъзная, да обхвана случилото се. Американците го наричат "closure", което значи да приключиш с нещо, един вид, каквото било, било. Спомням си едва ли не с умиление за войната преди десет години. Тогава беше къде-къде по-добре, не толкова трагично и най вече не разбирах нищо. Давам си сметка, че моят живот в Америка дотук премина между две войни, между две хилядолетия. Само десет години, ще кажете вие, а толкова много разлики.

Беше в ранната сутрин на 4 февруари 1991 година. Беше кучешки студ, а толкова рано сутринта и такси не се виждаше. Баща ми мъкнеше двете ми чанти, а аз и майка ми къде крачехме, къде се пързаляхме в поледицата след него. На "Патриарх Евтимий" успяхме да намерим такси и се успокоих, че няма да изпусна самолета. Само аз си знаех колко усилия ми костваше този билет и тази американска виза.

Зад вратата на летището стои полицай и не пуска изпращачите, само пътуващите, защото имало война и трябвало да се вземат предпазни мерки, т.е. родителите ми да останат навън на студа, както и всичките там приказки и целувки.

Майка ми, с решителността на всяка майка, която изпраща дъщеря си в емиграция, се шмугва с мен, но баща ми, който все още има някакви илюзии, че отивам само да видя Ню Йорк, не успява. Спомням си, че преди месец, в разгара на разговорите около моето заминаване, когато вече стисках в ръка визата за Съединените щати, той ме погалваше и казваше: "Иди, разгледай, пък си се върни. Защо и ти не й кажеш нещо?", се обръщаше към майка ми. "Знам, че няма смисъл," казваше мама, докато прибираше чиниите от вечерята, "тя така и така ще направи това, което си е наумила."

Казвам две-три думи на мама, но поглеждам към вратата и виждам погледа на татко. Тръгвам и на него да кажа нещо и да го целуна, но сега пък мама остава сама. Така не става и поглеждам към полицая. "Защо не пуснете и баща ми, вижте, майка ми и без туй се вмъкна. Поне за пет минути да им кажа довиждане и на двамата заедно." "Какво толкова, ми казва бдящият за опасности и врагове служител на реда, нали ще се върнеш!" Поглеждам към баща ми и ми се иска да му извикам: "Съжалявам, татко, ама не позна. Няма само да се разхождам аз в Ню Йорк".

Пристигам на летище "Кенеди" в Ню Йорк, убедена, че след като Съединените щати водят Войната в Залива, моите лели също ще чакат навън и сигурно ще зъзнат на студа, докато се оправя с митничарите и властите. Залата за посрещачи е препълнена с народ, огромна и топла. Лелите ми махат и развълнувана, така и не се огледах да потърся има ли или няма полиция, която да се грижи за безопасността. По пътя в таксито обаче вече си дадох сметка, че нищо не ми е ясно, че не знам точно къде съм и какво точно представлява Америка.

Неразбирането продължи месеци наред, дори години. Първо, защото не знаех и две думи на английски. През последния месец преди да замина, ходих на езиков курс, но там се бяхме събрали все такива като мене и разговорите се въртяха около визите, къде е най-добре да се "бяга" и други подобни, и то на чист български.

Така че стоях си аз вечери наред пред големия телевизор на моите лели и следях новините и развоя на войната. Красиви говорители разказваха с подробности събитията от деня, но това го схващах само защото течеше много снимков материал. Често виждах Саддам Хюсеин да говори разпалено, американски войници сред пустинни места, плачещи кувейтци, протестиращи иракци и Джордж Буш-старши на пресконференции и делови срещи. Понякога показваха ковчег, покрит с американското знаме и разплакано семейство. Лелите ми казваха с две думи какво точно става и аз си мислех, че съм наясно със световната политическа обстановка. След време президентът пожела да продължи докрай, до свалянето на Саддам Хюсеин, но мнозина бяха против и войната свърши, войниците се прибраха по къщите.

Минаха десет години, през които виждах все така доволни и весели хора, които пълнят заведенията, кината и театрите, рецесията отдавна е преодоляна, Уол Стрийт върви блестящо. Неусетно аз започнах да разбирам всичко по телевизията, не всичко на улицата, да чета книги на английски. Преживях много емоционално избухването на бомбата през 1993 г. под Двата Близнака. Вече бях екскурзовод в Ню Йорк и това беше едно от любимите ми места. Чуваше се и за други терористични актове срещу Америка, някои политици говореха за взимането на по-специални предпазни мерки, но това беше в новините по телевизията. Американците бяха спокойни, чувстваха се сигурни и аз - заедно с тях.

Сега бих нарекла тези години "наивният стадий на демокрацията". Но този стадий отмина. Сега вече разбирам и не гледам безразлично новините. Разбирам добре, че това е погребение, а ковчег няма. Разбирам, когато кметът Джулиани обяснява, че ако близките на изчезналите донесат нещо от вещите им, като например четката им за зъби, чрез специално изследване на ДНК, ще могат да им дадат евентуално по нещо. Тоест, ще могат да имат погребение с ковчег и в него някаква част от тялото на любимия човек. По улиците погледът ми все се спира да чете "некролозите". Добре знаем, че в Америка няма такава практика да слагат некролози, но какво тогава са тези залепени навсякъде хартии, на които пише "missing", т.е. "изчезнали". Бяха "изчезнали" първите десет дена след 11 септември, а какво са сега - "некролози". Били останали 11 000 сираци. Казват, че сред загиналите, повече от 5 000, има хора от около 80 народности. 300 англичани, което значело най -голямата атака срещу Англия след Втората световна война. Сега рядко, но все пак понякога, се вижда лицето на Саддам Хюсеин на екрана, но затова пък добре знаем биографията на Осама бин Ладен и някои от приближените му. Добре се запознахме с близката история на Афганистан, макар че доскоро мнозина не знаеха къде точно се намира. Военните подробно обсъждат обстоятелствата по някои грешки при бомбардировките, говорят за цивилни жертви. Следя с интерес дискусиите за гражданските ни права и колко от тях би трябвало да жертваме за сметка на безопасността. Това става ясно с всеки нов случай на антракс.

Моят личен избор е да си карам живота както преди и да не се страхувам да ходя на големи мероприятия. Дори и на концерт на "U2" бях в Медисън Скуер Гардън с още 20 000, които предпочетоха да слушат Боно, отколкото гласа на страха. Е, преглеждам си пощата за подозрителен прах, разговорите за заплахата от едра шарка са ми неприятни. Защо ли ми трябваше да уча английски! "Прост, та му лесно" - казвахме едно време в България. Сега обаче знам всичко на този език и знам, че нищо не е като преди десет години. Ето защо вечерям и си подсмърчам. Телевизията излъчва панихидата за 45 дена от смъртта на загиналите под Двата Близнака. Състои се на самото място, където всяка прашинка може би е частица от тялото на някой загинал. Любимият ми туристически обект днес е един голям общ гроб. Присъстват около 5 000. Много от близките на загиналите не са дошли. Всички плачат. Мъжки се държат само политиците. Пее Андреа Бочели. Сълзите ми капят в макароните. Преглъщам и си ги дояждам.

Българската литература

© 2001 Литературен форум