Литературен форум  

Брой 36 (477), 6.11. - 12.11.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Маргарит Жеков

Безбожни ли са българите?

 

Една от причините за ширещото се практически и до днес безбожие на българите се корени може би в начина, по който княз Борис Първи е християнизирал държавата. Насилственото налагане на едно съкровено по своята същност убеждение довежда в случая не само до обезкръвяване на знатното и управляващо държавата съсловие, но и до отчуждение на обществото спрямо една верска приложност, противоречаща на учението, на което се позовава. В този смисъл отблъскващо за здравомислещите умове е несъмнено и възприетото от Византия служение и поклонение пред рисувани изображения, както и пред духовни кумири (печалба, власт и всеки дар, който обичаме повече от Дарителя), за чиито почитатели Христос с право е казал: "Тия люде Ме почитат с устните си, но сърцето им далеч отстои от Мене".

Без съмнение старите българи, известни със своята хитроумност, са съзнавали святото зачитане, проявявано от Христос спрямо свободната човешка воля и изразено с думите от Откровението на Йоан (3:20) – "Ето, стоя на вратата и хлопам; ако чуе някой гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене".

Вярно е също, че в преносния смисъл тук, както казват богословите, става дума за "вратата на сърцето", за всеотдайното желание на човешката воля за извършване на Божията, чиято символика е разкрита от Христос в Евангелието на Йоан: "Моята храна е да върша волята на Оногова, Който ме е пратил, и да върша Неговата работа" (Йоан 4:34). От друга страна обаче, чрез случката с двамата Свои ученици по пътя към Емаус Христос доказа, че и в буквалния смисъл зачитането на свободната воля и самоопределението на човека е върховна ценност в Неговото учение.

Не бива да забравяме, че самата същност на християнската вяра е обич и копнеж към характера, изявен от Христос, и проявата му в нас поради присъствието на Бога, на Отца и на Сина, в нас чрез Духа: "Ако Ме люби някой, ще пази учението Ми; и Отец Ми ще го люби; и ние ще дойдем при него и ще направим обиталище у него" (Йоан 14:23).

Друга причина за съществуващото сред българите безбожие е и занемаряването на християнската молитва, насърчено може би и от поговорката "Лозето не ще молитва, а мотика", където двете понятия, от чието единение зависи успехът – повикът за Божие съучастие и човешкото усърдие, са иронично противопоставени.

Съвсем друг обаче е примерът, засвидетелстван в живота на Спасителя, за който ние, макар и наричащи себе си християни, не си даваме ясна сметка: "И като беше на мъка, молеше се по-усърдно; и потта Му стана като големи капки кръв, които капеха на земята" (Лука 22:44).

Много често ние се втурваме в припряна и самовнушена добротворност, стремейки се сякаш по езически да заслужим своето спасение и забравяйки, че християнинът не върши добри дела, за да се спаси (да получи дара на опрощението и надмогваането на греховете), а е спасен (простен и освободен от вината и зависимостта от греха), за да върши добри дела. Знаменателни в този смисъл са думите на самия Христос относно упованието и доверието в Бога: "Това е Божието дело, да повярвате в Тогова, Когото Той е изпратил" (Йоан 6:29).

Ние не сме в състояние сами да надмогнем своите греховни навици и страсти и да очистим съвестта си, но можем, подобно на прокажения просяк в Евангелието, да отправим с упование кратката молитва към Спасителя: Ако искаш, можеш да ме очистиш. И тогава ще преживеем чудото на целебните думи: Искам, бъди очистен.

Българската литература

© 2001 Литературен форум