Литературен форум  

Брой 36 (477), 6.11. - 12.11.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Николай Кънчев

В памет на Григор Ленков

 

В края на 1958 г. тъкмо се бях уволнил и след казармените условия се чудех накъде по-нататък в живота, разбира се, по пътя на поезията чрез неопределено писане на стихове и спорадично публикуване в малкото възможни за тогава литературни издания.

Останал през зимата в родното си крайдунавско село Бяла вода, търсех или поддържах бегли познанства, запълвах времето си с писане на писма до различни адреси, за да получа представата, че не съм извън това, което става в света на пишещите братя. Чувствах се като най-малкия брат от прословутата приказка за "Тримата братя и златната ябълка", който накрая пада надолу и се пита върху черния или върху белия овен ще падне?

Така е, изглежда, с всеки юноша, който все още вярва на приказката и не знае, че самата ябълка може да не е златна, а е ябълка на раздора, както е при човешките отношения в царството на кесаря. Царство, което поставя трънен венец дори върху главата на Божия син, защо пък не трънени храсталаци около окаяната глава на селското чедо, завряло се там да чете мерена реч, за да си премери по-късно силите с другите чрез нея.

Защото въпросът кой е по-добър е изначален, а отговорът идва чак когато няма кой да го получи. Точно по това време получих отговор на писмото си до позната студентка по българска филология, която пишеше, че е била на литературно четене в Софийския университет и че най-много й харесала поемата на Пеньо Пенев "Сто възела" и стиховете на непознато за мен име на млад поет-студент Григор Ленков.

Списание "Родна реч", където той е бил вече известен на своите връстници, започна да излиза след като бях завършил средното си образование и не знаех, че на следващата есен ми предстои запознаване с въпросния млад поет и по-късно кратко, но съдбовно важно за мен съжителство с разпределения учител в съседното на родния му Опицвет село Петърч, според тогавашните правила за завършилите висше образование.

Избързвам да спомена за това, защото дори пишещите не знаят какво им е писано и на младини си пилеят дните за какви ли не безсмислия на дребно... Следващата есен дойде и аз дойдох в София като студент по българска филология. Казах като студент, защото не бях никакъв студент, не ми се слушаха идеологически лекции по диалектически материализъм и по какви ли не подобни дисциплини, и на два пъти напусках още в края на първия семестър.

От една страна, това ми струваше много, защото оставах без временно софийско жителство, а от друга страна, макар и смътно, следвах посоката, която ми подсказваше вътрешният пътеводител на съдбата. Но дотук, колкото до мене, и ако бях малко по-подробен, то бе, за да очертая социолитературното положение, в което се намираше значителна част от най-младата поезия тогава.

Освен новообразувания литературен кръжок "Димчо Дебелянов" в заварено положение се намираше подобен кръжок - "Васил Воденичарски", където се приемаха нови членове по установения отпреди това ред и като че ли съществуваше негласно, а понякога и гласно непонасяне между двата кръжока.

Това го забелязах още на гара Роман, когато на завръщане от студентска бригада различните курсове от българска филология очакваха да пристигне влакът. Въпреки естественото ужким желание за известност публичността винаги ме е напрягала. Имаше някои по-особено пристъпващи колеги и се чуваше кой е този, кой е онзи, но не чувах името на Григор Ленков.

Въпросът, повдигнат от споменатото вече писмо оставаше. Запознаха ни в току-що започналия да излиза вестник "Софийски университет". Първото ми впечатление беше за среден на ръст симпатичен колега, който не издаваше външните белези на останалите и по това се открояваше още по-положително сред тях.

Бяхме в различни курсове, и не само това, бяхме, изглежда, твърде различни, за да се получи някакво непринудено сближаване. Той беше вътрешно прибран, видимо спретнат и добронамерено учтив, докато може да се каже, че при мене някаква вътрешна неустановеност ме правеше доста напрегнат и не винаги добре премерен във външните си изяви.

Приятната му външност ме накара за малко да допусна, че моята позната е харесала на литературното четене не само стиховете му, а и самия него. Без да съм държал толкова на познанството си с нея, бях все пак доволен, че той не е знаел и не знае за нейното предполагаемо отношение. Откакто свят светува, такива работи се случват на младини, а и не само на младини, стига да сме живи и здрави.

И по-късно, когато отблизо сме общували, не съм забелязвал някакво недоброжелателно отношение към другите. По-скоро умееше да се възхищава или с умерен хумор да отбелязва някое свое впечатление върху нечия постъпка. Никаква натрапчива изява на обсъждания в кръжока или при рецитиране на стихотворение в претрупаните аудитории. Може би това беше самоопределяне от само себе си, докато наоколо бушуваха отрано нездрави страсти кой кой е и кой не е еди-какво си... В това отношение Гришата, както го наричаха по-близките му колеги, беше в завидно душевно здраве.

Виждал съм го само веднъж огорчен, когато трябваше да постъпи на работа в радиото и на кадровия въпрос за него тогавашният секретар на Съюза на писателите отговорил отрицателно, понеже много пиел и нямало да си гледа добре работата. Възможно е, наистина, да е станало грешка, ако въпросът е бил зададен по телефона, защото само една гласна пред фамилното име на Григор отнасяше въпроса до друг колега, който имаше по-леконравно поведение, според тогавашното така наречено обществено мнение.

Но аз отново избързах, преди да изясня как се стигна до нашето съжителство в Петърч, откъдето Григор понякога идваше в "Млечния бар" на площад "Славейков", където пък наминаваше или се събираше част от по-отбраната софийска светска и артистична младеж. През последните две-три години, колкото и мимоходом да си разменяхме по някоя и друга добра дума, си личеше негласно установяване на взаимно уважение.

След малко закъснялото излизане на първата ми книга положението ми на полуотритнат от официалната литературна критика млад поет започна да се влошава все повече поради липсата на работа, поради липсата на жителство и поради липсата на жителство липсата на работа.

Няма изразна грешка, такъв беше омагьосаният кръг и той все повече се стесняваше, докато един ден Григор дойде в "Млечния бар" и каза, че помолил директора на училището Василев, един много добър човек, да говори с председателя на селсъвета, за да получа жителство в Петърч, откъдето на четиридесет и няколко километра от София ще мога през ден-два-три да идвам до редакции и компании по кафенетата, които обичах да посещавам.

А колкото до битовото настаняване, той допълни, че можел съм да му стана съквартирант, което и стана. Не знаех как и с какво да му се отблагодаря в случая на масата в бара. С едно кафе, разбира се. От него ден започна нашето година и половина съжителство, след което срокът на неговото разпределение изтече и той постъпи на работа в литературната редакция на радиото.

Дотогава той си бе създал име и на млад талантлив преводач, благодарение на далновидното внушение на професор Светомир Иванчев, който го насочваше и насърчаваше в това благородно и оказало се не толкова благодарно поприще. Спомням си прецизната и с дни продължителна работа над превода на "Едисон" от Незвал. Накрая засия неугасващата светлина на шедьовъра, пред който запремигах покорно, тъй като моите преводни опити си оставаха все още незавършени опити.

Навярно от някаква забравена едисонова електрическа крушка в Чехословакия започна да просветва светлина към изоставените човешки ценности, литературните списания започваха да публикуват по-истинска литература, изказванията и статиите на писателите ставаха по-естествени. Все още беше Пражка предпролет, но първите кокичета вече поникваха като привидно накацали снежинки на отиващата си зима.

Казах, че Григор умееше да се възхищава и го правеше с примижаваща цялото му лице усмивка. Както биха казали логиците, субектът се прониква от обекта. Субективното при него винаги някак си се обективираше. Когато започна превода на "Евгений Онегин", той насъбра преводи на различни езици и с подобна усмивка четеше превода на македонски, например, където стихът: Так думал молодой повеса, беше предаден нещо като Така си мисли синот майчин. Не беше от неодобрение, а от удивление, че така се е получило!

Освен въпросната спонтанност, имаше вродена склонност за дълъг и методичен труд, което е рядко качество за преводач, особено у нас. През цялото време на пребиваването в Петърч си пишеше с приятелката си Цвета, която беше на разпределение другаде, но това другаде, изглежда, беше по-друго за него, отколкото за другите. Имаше си свои представи и свои определения за нещата, оцветени според мен от местната психология на родното му село Опицвет.

Твърде точни и твърде земни бяха тези представи и тези определения, за да свърши като самооткъснало се от земята цвете. Той беше по-скоро от рода на грудковите цветисти и все още е живо опровержение на своите ботаници.

Веднъж, по време на обичайна утринна разходка в Парка на свободата със съседа и младия тогава литературен критик Светлозар Игов, срещнахме Григор с работна книга подръка. Поседнахме да си поговорим, беше през август 1968 г., Пражката пролет беше прецъфтяла и завързалите плодове бяха обрулени недоузрели, а на литературния пазар се продаваше вече само продажна литература. Драматичната развръзка на кратката лирическа пиеса предвещаваше трагедии и, може би, жертви. На първо време в средствата за масова информация се провеждаха уволнения и масови кадрови чистки. Исторически и морално пред всекиго стоеше въпросът: а оттук нататък накъде?...

Отново трябваше да се върна в Петърч, в убежището, което дължах на Григор. Иначе нямаше никъде къде да отида, а в статии и доклади се казваше, че точно там трябва да се отиде. Там, в тъмното неведение за огромна част от населението, където светлината на истинската едисоновска лампа не свети. И където по думите на Никола Фурнаджиев в нощната позорна светлина/ строят си къщи всичките поети.

Това беше и времето на пълното разгръщане на Григор Ленков като известен преводач и заместник-главен редактор на "Родна реч", списанието, откъдето бе започнал творческият му път. Виждали сме се по-скоро пътем или когато съм имал път към редакцията, за да занеса някой мой превод. Само това можех да публикувам, и стихотворения за деца, разбира се.

Григор намираше време за работа в списанието, време за превод, за разговори върху превода и за по-незабележими неща от живота. Време, което черпеше от живота и по нищо не личеше, че животът му се изчерпва. По външния му вид можеше да се каже, че негово е и следващото столетие.

Светлината на просветналата едисонова електрическа крушка обаче беше помръкнала. Всеки трябваше да се осланя на макар мъждукащата своя вътрешна светлина. Спомням си, че срещнах Григор посред бял ден на площад "Гарибалди" пред някакво министерство - на външната или вътрешната търговия, не съм се вглеждал какво е било, бях извън институциите и институциите бях извън мене.

Каза, че ще пътува за Пушкиновите тържества в Съветския съюз, за да получи награда за превода на "Евгений Онегин" и тича, за да събере от хонорарите си пари за пътуването заедно с жена си. Изглеждаше също така естествен, както откакто го помнех, и след разменените думи всеки продължи по пътя си. Аз отидох в кафенето на Съюза на писателите, където след няколко дни дойде новината за края на пътя му.

Не дойде, а някой я донасяше - всеки ден все по-различна, за да се питат глупавите и отгатват умните какво наистина е станало. Вечерта след обичайното дълго пиене, според възрастовото и социално време тогава, се прибрах разплакан към квартирата, която обитавахме под наем с жена ми. Разказах й какво се е случило, беше за страх всичко, каквото се случваше.

Попита ме веднъж, след излязлата книга за Григор Ленков, защо в нея няма спомен от мене. Повдигнах рамене и нищо не казах. Никой друг не ме е попитал, нито поискал да кажа нещо за него. Животът си течеше по мътните посоки на времето и сякаш никога нямаше да се избистри. От време на време с някои на маса уж предпазливо бистрехме политиката на силните на деня и знаехме, че чрез повечето от събеседниците си по лермонтовски не можехме да се скрием от их всевидящего глаза, от их всеслышащих ушей...

Понякога в разговорите изплуваше силуетът на Григор Ленков и винаги предизвикваше тревога и почит към паметта на човека, който е бил редом с нас като пример на почтеност и жертвеност, или саможертвеност, Бог знае. Затова ми се сториха странно неуместни по-късните изяви в литературния печат на негов съпреводач-колега, защото бяха най-малкото неколегиални и защото най-многото беше вече сътворено.

Бог ми е свидетел, че всичко, което написах дотука, е вярно. То впрочем е споделяно с жена ми. Тя все още не познаваше жената на Григор, която самият аз бегло знаех, без някога да бях разговарял с нея. Години по-късно ще се запознаят и ще се окаже, че бащите на двете са били отколешни приятели. Това стана повод един ден да се съберем всичките заедно. Като на семейна проверка. Така приятелският кръг се затвори. Липсваше само Григор!

Българската литература

© 2001 Литературен форум