Литературен форум  

Брой 36 (477), 6.11. - 12.11.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

 

Песента свърши...

С варненския художник Владимир Иванов разговаря Свилен Стефанов

 

- Вие сте един от първите художници, които въведоха в България изразните средства и духа на концептуализма. Доколкото ми е известно, става въпрос за времето от средата на 70-те и началото на 80-те години. Разкажете ми за процесите и творбите, които смятате за важни от това време.

- За мен приключението започна във френската гимназия във Варна през 1960-а година. Учебниците ни по литература (френско издание) ни запознаваха твърде задълбочено с ХХ век – литература, музика, изобразително изкуство. Илюстрациите им представяха цялата класика на модернизма, а учителите ни французи окачваха по стените на класните стаи постери на Ван Гог, Миро и Пикасо. За разлика от показаното във филма "Вчера", ние танцувахме туист и рокендрол, слушахме Елвис, "Бийтълс" и "Шадоуз", а в киносалона можехме да гледаме Жан Реноар, Ален Рене и Ж. Л. Годар. Даже издавахме стенвестник с преводи на статии за модерната живопис. В казармата не спряхме да слушаме Top 20 на BBC, а следващите три години френска филология в Софийския университет само прибавиха към този букет. Когато в графичното ателие на академията направих първата си свободна литография, умдрукерът ми каза, че ако повторя, професорът ще ме изгони от заведението. Бях кандидатствал четири пъти и не повторих, но моите свободни работи наистина се различаваха от тези на колегите ми. Можех да чета свободно френски и по-малко свободно английски и в Народната библшотека, тази на Академията и на Института по изкуствознание на БАН поглъщах множеството списания, монографии и други книги за съвременно изкуство, които можех да намеря там.

Всичко това, разбира се, повлия изключително върху моята работа – "поп" отношението, естетиката на минимализма, използването на фотографията и видеото, иронията, позитивното мислене и парадоксалният пластичен гег – всичко това, малко или повече, стана част от моя език като художник. От това време датират и първите ми серии "пейзажи", експериментите ми с копирното /ксерокс/ изображение, въвеждането на текст в композицията. Някои от тези работи представих на първата си самостоятелна изложба в София и след това във Варна през 1978 г. Разбира се, едва ли някой имаше желанието /пък и възможността/ да ги прочете като концептуални, но те станаха основа на моя по-нататъшен път. Бях вече прочел "Философските основи на древнокитайската живопис" от Е. Завадская и бях чул първите глави /по същото това ВВС/ на "Архипелаг Гулаг". Междувременно: Гагарин беше летял в космоса, докато долу бяха начертали плана на Стената, убиха Кенеди, брат му и Мартин Лутър Кинг. Хунвейбините громяха вековни будистки светилища, а Сартр размахваше червената им книжка на пацифистки манифестации в Париж. Брежнев върна сталинизма, изложбите на московските художници-графици бяха разпилени с булдозери. В същото време Гугенхайм направи за пръв път ретроспектива на жив творец – Йозеф Бойс. А Тодор Живков на два пъти предложи България да стане член на нерушимия Съюз. Пражката пролет беше разстреляна от съветските танкове, американците стъпиха на луната и се изтеглиха позорно от Виетнам, Солженицин бе принуден да напусне Съветския съюз заради своето творчество, а нашите служби, за да не останат по-назад, неутрализираха Георги Марков. Две години по-късно в Ню Йорк неутрализираха и Джон Ленън. Песента свърши…

Аз съм продукт на всичко това. През 1979 г. видях Венеция и Париж (за пръв път отвъд "Желязната завеса"!) и това затвърди увереността ми в избрания от мене път. Но светът се беше поизменил. Взривът на енергията на следвоенното поколение беше заглъхнал в мъчно определимия хаос на постмодернизма. В началото на 80-те години направих серия концептуални графики, с някои от тях се представих на Първото международно биенале – Варна. През 1982 г. направих фотоинсталацията "Вътрешни измерения", а през 1984 г. инсталацията "Диалектика". Един любопитен факт: бях нарисувал силуета си за фотоинсталацията върху стена на фабриката "Вулкан". Щеше да се състои височайше посещение на Милко Балев. Колегите ми заличиха прилежно моя силует и "разкрасиха" стените на фабриката със спонтанно сътворени графити. Милко Балев остана много доволен от нестандартните творци във "Вулкан". През 1985 г. направих втората си самостоятелна изложба в театър "София", мои работи бяха представени на Варненското биенале, на триеналето в Гренхен в Швейцария и на Европейското биенале на графиката в Баден-Баден. Въпреки това, на поредния конгрес на СБХ неговите врати останаха затворени за моя милост.

- Как един художник като вас се чувстваше (и се чувства) в културния живот на България, когато ясно е осъзнавал, че се занимава с изкуство, което в тукашната среда трудно може да бъде разпознато като такова? Сигурно всичко това е било свързано с ред неприятности.

- Днес се говори за новия повей, който е обагрил 80-те години – нямаше такова нещо. През 1988 г. в галерия "Хемус" в София се състоя изложбата "Вулкан" гостува на "Хемус". В съответната статия за изложбата във вестник "Народна култура" един сега напорист концептуалист говори за новите концептуални моменти, които носела варненската експозиция – и изброява поименно всички други участници, с изключение на автора на концептуалната творба в "Хемус". Да не говорим за комисията, чийто шеф беше един друг наш изтъкнат художник, който не благоволи да оцени работата ми във валута с думите: "Това за мен не е произведение на изкуството". Десет години по-късно въпросното произведение беше включено в представителна изложба на българското изкуство в Амстердам под егидата на президента на републиката.

През 1987 г. бях един от основателите на художническа група във "Вулкан". Целта ни беше да дебатираме върху съвременното изкуство и нашето място в него. През следващата година издадохме в 13 екземпляра първата книга на художници (арт-книга) в България, за която и досега не се споменава нищо в историята. През 1989 г. "Десет художници във Варна" направихме едноименната изложба в салона на варненската група. Шегувахме се, че тя е повлияла на политическите събития – открихме я в края на октомври и я закрихме след небезизвестния преврат. На извънредния конгрес на СБХ бях най-после приет за негов член.

- Вероятно престоят ви в Холандия е бил важен за вашето развитие. Интересуват ме работите от този период – например, знам за една работа с участието на цял ферибот.

- Отиването ми в Холандия бе логично продължение на усилията ми да се впиша в процесите на съвременното изкуство по по-директен начин. Неоценим опит! Видях много и значителни изложби (Дюшан в Антверпен, Макс Ернст и Бойс в Дюселдорф, Кунелис, Гари Хил, Тътл и много други в Амстердам, както и "Документа IХ" в Касел).

Бях член на две дружества на художници – в Додрехт и Амстердам, направих десет самостоятелни изложби (Ротердам, Лайден, Ландграф, Амстердам). Работих усилено, мога да спомена сред всичко друго и инсталацията ми "Приключенията на един танграм в Амстердам". Творбата се състоеше от шест елемента на танграма (геометричен китайски пъзел), композирани около голяма карта на Амстердам /3Х5 м/. Тя се намираше в изложбената зала в Амстердам-Север, а седмата част на пъзела сновеше 24 часа между Централна гара и Амстердам-Север на борда на ферибот, обслужващ съответната линия. Танграмът за мен се оказа находка. Философия, математиика и поезия едновременно, той трябваше да бъде моторът на моя преход от творчеството ми в България към това в Холандия. Парадоксално този пластически логаритъм ми помогна и в обратния преход – от холандския период към по-малко динамичната среда на българската действителност. През 1994 г. бях отново в България. Заварих изложбата "N-форми" и останах неприятно изненадан, че никой от колегите ми не е споменал за моята работа - по стар български обичай.

- В последните пет години сте свързан с Варненския клуб "Вар(т)на". Какво обединява тази група и какви са целите ви?

- Холандската кампания ме бе заредила достатъчно и през 1996 г. заедно с Веселин Димов и Цветан Кръстев основахме клуб "Вар(т)на". На това място ще си позволя да цитирам себе си: "Като че ли тясната пътечка встрани от модния социален активизъм и виртуалните подвизи на милионите терминатори, където вглъбеният в движението на мирозданието творец се опитва да долови деликатния ритъм на кореспонденцията Изток – Запад, тук и отвъд, сега и винаги, се оказва крехкото основание за нашите действия и тези на съмишлениците ни. Безспорно спорна теза, но нима са по-малко спорни Лао Дзъ, Марсел Дюшан, Алберт Айнщайн или извънземните?" Клубът се намира в специфична ситуация – като немалко съвременни български художници. Вън от пазара, вън от вниманието на медиите, вън от финансовите трансфери, вън от историята, вън от съвременното изкуство – независими от всички и от всичко ние продължаваме нашата работа, стремейки се да превърнем недостатъците в предимства. Тук и сега.

- Каква е вашата визия за днешната ситуация в българското изкуство?

- Много ми е мъчно за съвременното българско изкуство. Що е то? Това на омръзналите на всички "класици", украсяващи банки и частни замъци, това ли на клиентите на "Сорос" и "Про Хелвеция", това ли на многобройните бакалнички-галерии, това ли на колегите от летните курорти по Черноморието, на "корифеите" от парка "Заимов" или това на учениците на Бешков, които представят поредната фиеста под крилото на своя вечен учител. Или това, което се мъчат да правят шепа ентусиасти, тук-там, в няколко града на България? Мъчно е да се говори за съвременно българско изкуство. Нас ни няма на картата. Нито в Европейския съюз, нито в НАТО, нито на Венецианското биенале. Мъчно ми е. И надали скоро ще ми олекне... 

1. Х. 2001
Варна

Българската литература

© 2001 Литературен форум