Литературен форум  

Брой 36 (477), 6.11. - 12.11.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Палми Ранчев

"Нашите" срещу "техните"или защо З. З. не стана Ъ. У.

 

Предполагам не само на мене ми е направило впечатление колко добре се представиха по-голямата част от българските писатели по време на скорошната среща с шотландците. Ако пропуснем някои начални моменти, в които част от българския отбор временно беше в стрес от чуждите авторитети, "нашите" бързо се окопитиха и започнаха да вземат връх в диалога. Това беше следствие не само от по-добрата им тактика или подготовка конкретно за случая, а просто голяма част от българските участници бяха университетски преподаватели. Свикнали да говорят пред студенти и на други подобни форуми, излагаха тезите си достатъчно убедително.

В разговорите с тях дори Ървин Уелш някак си избледня. Лаещият му глас беше интересен сам по себе си, тоест подхождаше на едно общо очакване, но словесните му послания съвсем скоро вече не впечатляваха.

Но сега искам да погледна по-внимателно не само към явлението Уелш, а и към явлението, което представлява всеки талантлив писател, към интересното приключение, а понякога и опасната авантюра, каквато е създаването на оригинално творчество. Не го правя вместо оправдание, че всъщност не желая да противопоставям Ъ. Уелш на когото и да било от местните авторитети. Подобен преход ще ми помогне да изоставя за известно време участниците в българо-шотландската среща. И по-естествено да премина към намерението си да направя паралел между Ървин Уелш и българския писател Златомир Златанов (който е най-подходящ в случая, според мене) и с реални шансове да потърся известни прилики, без никой от двамата да бъде засегнат съществено. За да се разберат по-ясно мотивите ми (защо точно той, а не друг?), ще се върна петнайсетина или малко повече години назад, когато се появи "Екзитус". След продължителни перипетии разказът беше публикуван в най-авторитетното тогава литературно списание. И за определен кръг от ценители се превърна в събитие. Беше като живо същество сред огромното количество литературни мъртъвци. Ще спомена и филма с Румен Трайков в главната роля, който също беше интересен. Не само защото не беше филм за светлото бъдеще и героят му не се катереше по скелетата на все по-високите строежи. Беше по-различен от всичко друго, което се правеше до момента.

Целта на връщането в близкото литературно минало и хипотетичното сравняване на двама напълно различни по творчески натюрел писатели съвсем не е да подчертая литературните достойнства на Златомир-Златановата проза. Сигурен съм, че при успех на филма не само у нас, а и на Запад (или поне на Балканите), и при един навременен превод на книгите му развитието на З.З. като писател тематично щеше да продължи "Екзитус". В тази посока най-вероятно щяха да са следващите му успехи. И ако всичко въображаемо беше се случило, най-вероятно вече щяхме да имаме "световен" или поне "европейски" бестселър (продължавам, след като вече съм дал воля на фантазията си), който обикновено събира "високото" и "ниското", и в живота, и в литературата. И вероятно заради органичното свързване на необичайни и противоположни стойности привлича интереса на по-многобройна публика. Тогава съвсем различно, с по-малко злоба и патетично отрицание, щеше да се приеме успехът на "вулгарните" Христо-Калчеви романи, заедно с по-късно появилите се "рязани" на Хр. Стоянов. Да речем - само като сравнително невинен опит за създаване на книги, които се четат във влака или самолета и после остават по седалките, - книги, каквито дотогава у нас не се издаваха.

Съвсем произволно продължавам с едно от следващите заглавия на З.З. - "Езикът и неговата сянка". Колко души прочетоха блестящите му есета? В един тесен кръг на верни почитатели книгата със сигурност бе оценена. И по-късно по парадоксален начин предизвика появата на оригиналната си поетическа сянка – "Островът на копрофилите". Знам, че е прекалено елементарно да се разчитат само в една посока усилията, на който и да е писател. Още по-сложен е случаят със З.З. Но смятам, че истинският адресат на "Езикът…" не бяха верните почитатели, нито случайните ценители, а академично занимаващите се с литература, които бяха сменили доскорошните литературни корифеи-огняроинтелигенти и - с поизпрани биографии, вече даваха тон на литературната мода. Не беше трудно да забележат колко успешно З.З. интерпретира чужди произведения, свободно цитира световни философи, разчита оригинално посланията им, и накрая, че създава текстове, в значителна степен подобни и по-добри от техните.

Но в някакъв по-късно издаден сборник, въпреки несъмнените й достойнства, най-неочаквано не беше включена негова студия за Яворов. И той, спомням си, при една наша случайна среща изрази огорчението си от този пропуск. Същите хора го пропускаха не за първи път. Изглежда, З.З. не разбираше защо след "Езикът…" и всичките му предишни книги (още една с есета и литературоведски текстове) академичните среди още го държаха в изолация и не го допускаха в кръга си. Беше пропуснал да проумее, че с есеистиката, с философските и литературнокритическите си опуси посяга към високата порта на тяхната институционалност, към територията, която смятаха за своя собственост, към перспективните вътрешни програми и богатите международни проекти, чрез които вече властваха на литературното поле. В този случай, дори когато става дума само за писане, или защото обикновено не става дума само за това, не допускат никого единствено заради таланта и книгите.

Естествено че едва ли някой друг ще напише стиховете и разказите на З.З., или романите му. Най-малко тези, които някога се правеха, а и още се правят, че не го забелязват. Още по-естествено е, че не мога, а и всъщност не искам да сравнявам Ъ. У. и З. З., нито правя повече от условен паралел между произведения в СИФ "Бояна" филм "Екзитус" и прожектирания по цял свят "Трейнспотинг". Става дума само, както предполагам вече е ясно, за посоката, в която се развива един писател. Защото съм убеден, че липсата на реално търсене и предлагане, на пазар и публика за българските книги и филмите, които се правят по тях, понякога категорично променя писателските стратегии.

Отдавна критическата оценка, а това най-често означава мнението и терминологичните каскади на шепа литератори-журналисти и преподаватели-теоретици, често са единственото или поне най-важното поле, върху което се осъществяват успехът или провалът на едно заглавие. Оттам и популярността на седмичните писачи на рецензии, членовете на различни журита и комисии, заедно с представителите на новосъздадени или възстановени от времето на развития социализъм литературно-властови структури. Анархията на издателската практика в края на 80-те и началото на 90-те само за кратко разклати установяващото се статукво. И не е случайно, че все по-често се появяват познати от близкото минало имена и физиономии. Дори вече се шегуват, че сред младите писатели лесно се различават характерните профили на нови Николай-Петевци и Любомир-Левчевци, доколкото тези имена очертават границите на цяла бездна от комбинативни възможности за възход и падение.

Литературният живот, след като продължително време не съществува в нормален вид (може да се спори точно колко години), тоест определян главно от пазара и от читателите, напоследък се измества от писателските организации, които отдавна са загубили някогашните си нормативни и централизиращи функции, към литературните издания и университетските катедри. Сигурно тази промяна е напълно естествена. Защото къде другаде се събират толкова много хора със сходни интереси. Но сега говоря за една доминираща от години тенденция в литературата ни (колкото и тя привидно да изглежда многообразна и толерантна към различни почерци и стилове). Налагат я, освен споменатите вече критици, и авторите на "коментарна" и "лингвистична" поезия, на "литературни проекти" и преразкази по наскоро прочетени книги, а това означава - и всички онези, които масово представяха компилации, имитации на чужди почерци и интонации за най-съществената част от така наречената постмодерна ситуация. Превръщаха писането в продължение и допълнение на университетското говорене, на обговарянето, колкото и издевателски вече да звучи актуалният доскоро литературен жаргон.

Спомням си как при представянето във Военния клуб почти всички български участници срамежливо споменаваха заглавията на своите творения. Продължаваха по-уверено с длъжностите си в списания, катедри, институти, вестници. Изглежда смятаха, че подходящата работа им осигурява не само средства за съществуване, но и по-убедително литературно алиби. Пренебрегваха факта, че след толкова години постмодерно писане малцина от "новите" писатели могат да застанат като равностойни дори срещу стария литературен котарак Дончо Цончев. Тоест поне с десетина разказа да покажат, че са достигнали или надминали равнището на най-хубавото написано от него. В поезията, благодарение на литературните журита, в които от години участват едни и същи хора и налагат единствено своя вкус, дебютните сборници често са като написани от един човек. Независимо от това подозрително лесно някои книги се обявяват за "талантливи", "явления", "много важни".

Никой дори не споменава, че "новото" писане не е само постмодерно, а и пост-социалистическо. Неистовият стремеж на писателите да бъдат различни от предходниците си и от доскорошните си учители най-често изразява известна гузност. Защото в литературата влязоха последните организирано създадени писатели. Гравитирали около официозните някога "Пламък" и "Родна реч", кръжока "Димчо Дебелянов", завършили Московския литературен институт, участвали в семинари за идеологическо и друго дисциплиниране. Всъщност по време на катаклизмите около "перестройката" и после, след 1989-а, те се оказаха най-адаптивни и пробивни. Подготвяни доскоро за комсомолски и партийни активисти, бързо влязоха в ролята само на активисти. Накрая повечето се озоваха на места, които сякаш бяха запазени специално за тях.

В тази ситуация беше почти невъзможно писателите да запазят дори привидна независимост. Можеше да им я осигури единствено пазарът, какъвто реално не съществуваше, или някои специфични особености на характера, което вече е съвсем друга тема. А всъщност и у нас се печели от книги. Не е случайно, предполагам, че се нароиха толкова много издателства. Обикновено печелят само търговците и издателите, които са добре приети в богатите фондации. Писателите пишат и благодарят, ако ги публикуват. Много са причините за липсата на интерес към българските книги. Най-главната трябва да се търси в тези около петдесет години, в които соцреалистите режеха, добавяха и подменяха - кой по-сръчно, кой не толкова. Накрая хората се почувстваха излъгани, като след поредното гласуване за парламент. Позволявам си да използвам сравнение от по-ново време.

Заради десетилетията проточила се лъжа никой отдавна не поглежда български книги. И не се знае дали някога, поне в близко време, масовият читател ще ги погледне. Сегашните незначителни тиражи определят броя на наивниците, които още вярват в българското, без да съм напълно сигурен в случая какво точно означава то. По-големи са тиражите само на автори, които са създавали своята публика в продължение на десетилетия. Дълго време се харчеха и "полудисидентите". Публика и на двата изчезващи вида са също така изчезващи носталгици, обикновено на някогашна съпротива - колкото пасивна, толкова и въображаема - своя и на любимите им писатели.

Що се отнася до случая със З. З., убеден съм, че не само заради вътрешната му склонност и интереси, а и заради една мода, настъпателно завладяла литературни територии, в които при наличието на истинско търсене и предлагане щяха да виреят други автори, нямаме нещо като български "Трейнспотинг". Наш международен литературен и филмов бестселър. Което означава, че въпреки безспорния му талант, едва ли скоро ще поканят З. З. в чужбина. Още повече, че той не само не беше включен в писателската среща, която споменавам през цялото време, но и по известни само на него причини дори не се появи в залите на Военния дом. Гостува ли някога в Шотландия, ще бъде само като член на делегация, съставът на която ще бъде определен – вече смятам, че е ясно от кого. И ако запазвам към всичко дистанцията на един умерен оптимизъм, то е, защото дори и сега се надявам, че сравнително иронично изразявам само едно напрежение или временно усещане за тежест, колкото и основно поне в този момент да ми изглежда то.

Българската литература

© 2001 Литературен форум