Литературен форум  

Брой 36 (477), 6.11. - 12.11.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Сашо Серафимов

 

Всеки ден с нещо се сбогуваме

На Иван Ставрев

тъй както се сбогува лятото
с блестящото си тяло по водата.

Сбогувам се със тази улица,
която вдъхновено крачи към морето
и днес е приютила мимоходом
момчето с пуканките, старецът с теглилката...
Сбогувам се с дърветата, които
като антени свързват улицата с други
и разговарят си по морза на листата –
къде и как ще пренощуват птиците.

Всеки ден със нещо се сбогуваме,
тъй както се сбогува светлината
с божествения си произход нощем...

Нима не помниш оная тиха вечер
на кея сред седефа на вълните –
приказвахме и бавно се сбогувахме
с баладите на Девня и с мечтите,
които там затрупахме с бетона.
Нима не помниш вечерта на кея,
как виното разтваряше вратата
на времето, погълнало внезапно
оня източен мъдрец – Фикри.
Как неговите чудеса накацаха
край печената риба и запяха
мелодията на земята.
А после се обесиха на фара.

Всеки ден със нещо се сбогуваме,
тъй както се сбогува самотата
с парещото тяло на съня...

Нима не помниш вечерята на кея
със печените миди върху камъка,
полети със стиха на Наско Коев,
как бисерите светеха във тъмното
и как го чакахме да се завърне
от нощните си срещи с боговете,
а той надуваше тромпета на нощта
по-ясно да усетим тишината...

Всеки ден със нещо се сбогуваме,
тъй както се сбогува вятърът,
погалвайки невидимо живота.



Помен за живите

Не страдам за мъртвите,
нито за убитите вчера,
страдам за живите, които някога наричаха плебс,
днес наричат народ, маса, електорат
и са го разпънали на кръст,
и му квасят устните с оцет
и му пеят осанна...

Страдам за тези, които знаят, че утре е техният ред
да бъдат удушени, удавени, застреляни.
Страдам за тези, които живеят като животни,
а ги употребяват като човеци...

Бих предпочел да съм цвете или облак,
да живея в мирните пространства на природата
и ако ме откъсне някой, да знам, че му трябвам,
или безмоторно да прелитам над жестоките
градове на хората.

Вижте как игриво подскача погледът
на онова куцо момиче.
Защо не го оставите да плува в реката на любовта,
а трябва точно в два часа в полунощ
някой да го върже, да го изнасили,
а после с теслата по главата.
Затова ли е държавата - с теслата по главата,
в два полунощ
и по реката да плува мъртва мечта.
Това ли е държавата... А този, който бърка в
кофата за смет,
той влиза ли в графата на човеците. Ами той
също иска да
погали някого, да му постеле легло, да го целуне по
челото
и да му каже, "чедо".

Аз не страдам за мъртвите,
нито за убитите вчера,
страдам за живите, които някога наричаха плебс,
днес наричат народ, маса, електорат
и са го разпънали на кръст
и му квасят устните с оцет,
и му пеят осанна...



Първо послание до Нострадамус

Певците и за нас ще пеят песни,
че безименни сме били,
макар и с къщи, и с деца, и с чувства;
че виждали сме в падащия лист
смъртта,
която не можехме да обясним.

Певците!
Ако все пак някога ги има,
ще кажат, че сме тръгнали към свободата,
с тела сме защитавали родината
и още много героични стъпки
с песни на уста сме извървели,
докато всъщност,
поливайки пред къщите цветята
и галейки децата си усмихнати,
сме си издъхнали в последната война.

Певците ще възпеят победителя
(с чалма или с костюм и вратовръзка),
как там от хълма на победата
(във бункера, сто метра под земята)
е взел освободителни решения,
когато ние сме кипели
в казана на земята
и сме миришели без памет, без помръдване...
Нямало е даже лешояди!




Приказка за дървото

Каквото можеше да ви разкаже то,
ще го разкажа аз,
защото бях приятел с него.

Наясно съм, че времето е скрило
във гънките си много от нещата,
а детството е прекалено неучтиво,
когато става дума за реалност.

Живееше на двора във средата.
През лятото бе дом за птиците
и бойница невидима
за първите сражения в живота ми.
Хванеше ли вятъра за ризата
разхождахме се двама по небето,
забили копия в сърцето на нощта.

Дървото си измисляше река,
когато беше жадно
и двамата наведени над нея
се чудехме какво е под водата
и как се движи времето световно.

Безсмъртни бяхме –
слушахме листата,
запели своите езически хорали:
аз – мургав, градски бог
със златна перушина по главата,
летях по клоните и гонех всеки застаряващ миг,
То – източен мъдрец в мига на просветление,
общуваше със цялата природа.

Съседът днес ми казва сериозно –
Защо не отсечеш дървото,
отдавна е изсъхнало и счупените клони
ми натрошават керемидите.

Така и ще направя,
защото зная как изтича времето в реката,
как хората не могат да летят
и колко непосилно е да гледаш
с очите на съседа мъртвите неща.

Българската литература

© 2001 Литературен форум