Литературен форум  

Брой 37 (478), 13.11. - 19.11.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Атила Яс

Собственпортрет

 

[фотографията]

Има една фотография, моя е. Не съм я правил аз, само дето аз съм на нея. Мен изобразява, би казал приятелят ми фотоестет. Мен очертава на тъмната й повърхност светлината. Аз съм образът върху нея. Поне така казват, аз много-много не познавам това "аз", понякога го зървам в огледалото. Но и тогава не с кой знай какво удоволствие. При липса на по-добро приемам, че имам един огледален образ, който ме имитира, когато си мия зъбите или се бръсна. Затова, когато си мия зъбите, по-скоро му обръщам гръб. Когато се бръсна, това много-много не минава. За тази снимка някои ми казват, колко добре съм изглеждал на нея, разбирай, колко съм красив. Разбира се, жена го казва, омъжена вече, има почти порасло дете, не ми е съпруга, мога почти да й повярвам. На жена си не бих повярвал, тя си го и знае, не говори такива глупости. (Приятелят ми винаги ме успокоява, макар това спокойствие да наранява суетността ми, дъщеря ми колко красива била и/еrgo за късмет не приличала на мен...) Тази фотография, на която съм, впрочем е само едната половина.

 

[другата половина на фотографията]

На другата половина е един много по-известен от мене писател, на някаква литературна проява седим един до друг, сякаш слушаме внимателно, аз поне в знак на съсредоточеност пошляпвам, разтривам брадичката си. Това е знак на силна съсредоточеност, внимание или размисъл. А с компанията на известния писател мога да бъда даже и горд, обвит е в мъдрата си, нещо повече, характерна усмивка, която много обичам - и наяве, и в текстовете му. Освен усмивката ръката му, лявата, сякаш приятелски, до лакътя се намира на рамото ми, почива си, не го притиска, само като нехаен жест се е озовала там. Аз, разбира се, знам, че не е така, всичко е оптическа измама, шегичка на ракурса, понеже ръката му е отпусната на облегалката на един от многобройните неудобни сгъваеми столове от реда, а съвсем е сигурно, седеше на най-предния стол, кръстосал щръкналите си крака, за да се побере, но това вече не си го спомням, само си го мисля, защото така обикновено прави.

 

[едната половина на фотографията]

Човек, чиято работа е литературата, извинете, литературата е неговото хоби, но най-вече тя е странна смесица от двете, понякога не може да избегне, репродуциран като собственото си лице, да не приложи към текстовете си, тоест към стихотворенията си или към прозата, своя Аз, който от време на време зърва в огледалото и носи като лице. Сякаш така общата представа е по-цялостна. Едни това доста ги фрустрира, имат чувството, че лицето от снимката не е достатъчно красиво, разваля текстовете. Други обаче печелят, ясно се вижда съзвучието между вътрешно и външно. Аз съм в странни отношения с всичко това, което явно вече си е проличало, щом първо представих другата част на фотографията. Когато е възможно, винаги избягвам версията със снимка, но може би защото винаги съм недоволен от отпечатания мой лик.

 

[Наложи ли се]

Всичко започва с това, че мразя да ми присветкват, а зная ли, че след малко ще въврат обектива в лицето ми и ще поискат да влязат и в главата ми, правя такава физиономия, че едва ли не се четат мислите ми, спускам кепенците, затварям дюкяна, няма мърдане, ни навътре, ни навън и така изопвам лице, както (само аз) си знам. Това нещо обикновено въздейства, но фоторепортерите трудно се предават. Аз още по-трудно капитулирам, обикновено фоторепортерите губят. Тази снимка, моята половина, я обичам, защото гледам с едно такова безизразно лице, някак си тъповато, макар да не съм го искал, въобще не знаех, че ме снимат. Харесва ми тъповатостта ми, чувствам я някак си автентична. Налага ли се да давам снимка на онзи някой, който в спомените си най-вече мога да приема за себе си, то тогава с най-голямо удоволствие избирам тази срязана наполовина фотография.

 

Собственчадър

[Един чадър]

Имало едно време един чадър. Бил такъв, какъвто трябва да си е един чадър. От Лондон, защото всяко нещо в света си има място, където са се сдобили с него, откъдето само... Та значи този чадър бил истински, лондонски, желан чадър. С безупречна автоматика, с малко зелено копче, с масивен скелет и със здраво на вид платно. С практично-елегантна калъфка. С фина дървена дръжка, махагонов цвят. Имайки всичко това предвид, явно е бил доста скъп, защото подобни могат да бъдат закупени само в Harrod’s. Такъв бе значи чадърът, който моят стар приятел ми подари на тридесет и петия ми рожден ден, тоест на жизненото поприще в средата. Сякаш тогава вече се полага на човек чадър, такъв, какъвто желае... И той знаеше какъв желая.

 

[Още един чадър]

Въпреки че много се радвах на желания си лондонски чадър – всички сме малко нещо сноби, нали?, и в добрия му смисъл нямам нищо против това – то аз си имам още един чадър, за който, вземайки под внимание вниманието на стария си приятел, не (му) говорих, можех да (му) говоря. Впоследствие е някак неловко. А и другия не мога да го изхвърля или подаря с лека ръка на някой бездомен, защото го получих от баща си. Не го получих, а съдбовно го "наследих". Когато баща ми беше за последен път у нас – за съжаление не мога другояче да го кажа, напразно се опитвам да пазя дистанция – той го забрави в стойката за чадъри. Неведнъж ми се искаше да го подсетя по време на телефонните ни разговори, че си го е забравил в стойката, впрочем явно знаеше, можеше да си го помисли, но някак винаги пропусках... Както толкова много неща в живота ни, който не можем да наречем тъкмо общ. Този чадър е прост унгарски, с кратък срок на годност, но новичък, защото баща ми си пазеше нещата, трудно се отваря, дръжката му е черна, пластмасова.

 

[Един въпрос, сетне въпроси]

Значи чадърите могат да се превърнат в много важни предмети, извикващи спомени, независимо от функцията им. През цялата зима пред мене винаги стоеше въпросът, когато завалеше, през пролетта, в сезона на дъждовете, кой от тях да използвам. Стана въпрос на суета, реших, отивам ли на сериозно място, където е важна външността, сако, тъмен панталон, някаква светла риза, то тогава лондонския. Препъни-камъкът обаче е това, че ако ми предстои всекидневен дъжд, то тогава обикновено си слагам шапката (срещу дъжд) или я натиквам в джоба. Какво да правя значи с другия чадър? Да остане спомен, измежду малкото неща - на равнището на предметите може би най-важното, - някога принадлежали на баща ми. Но действителността отново се намеси в крехката ми концепция, създадена след задълбочена преценка на идеите ми, и промени, пренареди парчетата мозайка. Загубих лондонския чадър, когато го ползвах за пръв път. Напразно го притисках до себе си по време на едно спускане в пъкъла, в едно шумно-задимено-баровско място, все пак успях... Макар че почти никога нищо не губя.

 

[Възможности за решение на проблема]

Дни наред не мога да се освободя от комплекса си за загубването на чадъра и днес по време на сутрешната ми разходка, слънцето като че ли окончателно се показа изпод облаците, тоест дъждовният период – така ми се струва – свърши, изреченията – навярно/вероятно избликващи от подсъзнанието ми – не ме оставиха на мира. Че имало едно време един лондонски чадър и разни такива... Не че ме гризеше съвестта (поне не бях склонен да си го призная), според мен – относително мъжествено търпях загубата на следващия ден, защото още на мига, когато се събудих, когато полека почнах да се окопитвам, проблясна една странно вибрираща дума, "чадърът". След като не го намерих, си направих заключението, колкото и да беше болезнено, поне това дължах на онази нощ на разходки из пъкъла. Правейки се на умен пред самия себе си, все си повтарях, всичко си има цена, макар още тогава, на мига, това да изглеждаше евтина утеха... Сега, след като успях да се сдобия със Си Ди уредба, което си пожелах за рождения ден, многократно изслушаните песни на джазовата певица с мъжки глас се стичат като майски дъжд по мен (през април). Без да са изчистени от шумове, на тях тя фино си акомпанира на пиано. На тази музика едва й виждаш края, отново трябва да я слушаш, отначало. Като чадър, който, още ненасладил се, че е в употреба, и вече е принуден меко да отцежда от себе си - в стойката за чадъри – дъждовната вода. Под нея – невидимо – се стича локвичка, напоследък това съм аз. Сетне... Но да престана, защото певицата безпощадно продължава да пее-свири, междувременно настройвам Си Ди-то да се върти безкрайно. Отгоре на всичко тази жена с мъжко-негърски глас е руса, синеока европейка с млечнобяла кожа.

Превод от унгарски: Николай П.Бойков

 

Не намираме думите.

За пръв път видях Атила Яс на писателския лагер на JAK, в Сиглигет, в замъка на Естерхази, който сега принадлежи на Съюза на унгарските писатели и е, как ли го казват на български, творчески дом?, база? Сутрин ставам рано, писателите обикновено спяха, четях или се разхождах в парка, това e един чутовен парк с небрежната си неподдържаност и избуялост, или слушах музика в библиотеката, или пеех на лелките по някоя народна песен в кухнята, после, едва ли не примрял от глад, цъфвах на закуска (де се е чуло и видяло в 9.00 да закусвам), още на първата сутрин заварих в трапезарията един късо подстриган русоляв, възгрозничък младеж, с голяма глава, изглеждаше да е висок и възслабичък, бях учуден, когато по-късно една приятелка унгаристка, като го видя каза, че имал типичните благородни унгарски черти. Седнах при него, оказа се, че се казвал Атила Яс, съобщих му новината, че и него съм го превеждал в подстрочник за българо-унгарската антология на Сонди и Пламен Дойнов, разказах няколко вица, тогава още въобще не предполагах, че той пише тайния дневник на лагера, където успях да попадна като забавен другар, разказващ вицове, превел половината млада унгарска литература и почти разобличил го като тайнодневникописец (всяко нещо си има и цена, славността да попаднеш в дневника беше платена с няколко мазнозавистливи изречения, колко би трябвало да се радвам, че..., които бяха придружени със злобно присвяткащи очи), на този лагер се чувствах доста неуютно, разни хора услужливо снасяха всякаква информация, бил съм бил кукувичето яйце в JAK, после, последния ден, беше си купил сухо бяло вино, пихме по чаша, преди да излезе да чете, после след четенето изчакахме Иринго, която не се появи, и тръгнахме към Балатон, вървяхме по пътя успоредно един на друг и си приказвахме, над нас звезди блещукаха и ни обгръщаше топлината на света, после се прибрахме, изпратих го на другия ден до автобуса, аз отидох в Преводаческата къща. Записахме си мейли, гостувах му един ден в Тата (забравих във влака фотоапарата на Наско и Петя, все пак се намери в Дьор, а от там с връзки (Вилани бил съсед на заместник-началник гарата) си го получих по влака), това беше един от щастливите ми дни, разхождахме Шани, карахме колело, рисувахме с Анна (седем-?, осем-? годишната му дъщеря), ядохме шомлои, обиколихме книжарниците, напичаше есенното слънце, дъжд не валеше, мечка не се женеше, вълк не се развеждаше, мълчахме на пейката, от слънцето огряна, говорехме си на пейката, от слънцето огряна. Атила Яс е един от малкото човеци, с когото мога да мълча.

После в "ЕШ", това е литературният им вестник, прочетох тази сглобка, чиято история е следната: Яс трябвало да праща снимка за някакъв лексикон, не намирал подходяща, докато не попаднал на една, където се виждал кракът?, краката? май на Кукорели, известен на български с книга, чието заглавие май би трябвало да бъде "Брегът на Паметта", а не на спомените, та изрязал крака?, краката? не собственоръчно, а на компютъра, имал чувството за липса, после всичко забравил, докато веднъж не му попаднала тази снимка, и взел, че написал историята, която прочел в Татабаня на Деня на поезията в присъствието на Вилани, който бил седял по начина, описан в текста, и това се било харесало както на публиката, така и на Вилани, който пък, предизвестен все пак, че това не се отнася за него, взел, че и той сътворил текста си, после били ги предлагали на "ЕШ" - всеки поотделно, първи бил Яс, после Вилани, после ги били приели, после ги били публикували, пишещият тези редове ги бил прочел, после, когато Елка Димитрова го била попитала нямало ли да даде някакъв си превод за ЛФ, ги бил превел, като си били поделили авторите с Мина Цонева, после бил написал тази бележка.

Познавайки българските и унгарските литературни нрави, ще перифразирам един латински?, старогръцки? автор: обвинявате ме, че го превеждам, защото ми е приятел, не, той ми е приятел, защото мога да го преведа.

Макар някой да ми е приятел не защото мога да го преведа.

НПБ

Българската литература

© 2001 Литературен форум