Литературен форум  

Брой 37 (478), 13.11. - 19.11.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Божидар Богданов

Из цикъла "Нови хекзаметри"

 

***
Пак тътне приливът на прииждащо вълнение.
Надигат петльов гребен думите в речта ми преди залез
и викат слънцето да блесне в този стих,
да разпилее глъчката на сенките.
Как ярко свети пълноводието днес!
Знамения опъва хоризонтът във платната си.
И колко тонове житейска сол под сиви мълнии.
И колко пот и път, удавени във скуката
под палмите и тъмните наречия.
Калта по калките на огъня и глетчера
изглежда си очите по стихиите.
И блъска се прибоят откъм черепа в едно разяждащо примирие.
Тъй разлюляват бордове езиците,
обрасли със черупки от еха прославящи
едно лирическо говорене.
Какви огледала се взират в тази реч?
Какви подмоли разсичат тласъка на паузи?
Когато си кова гласа под кикота на прилива.
Когато вледенявам отлива в къс мраморен.
Когато ослепявам пещерите си
с прокрустовата глеч на изгрева.


***
Корабът - лира на безсмъртните.
Жертвен камък на стихиите
за приношения под Зевсовия нож
със откровенията на светкавица,
чието ехо - хрип на срязани гърла -
дочува от кръвта ни страх и трепет.
О, как ще свърши този трус
на палубата - осветявана от факли сцена.
С богоподобна музика или свистящи пипала.
Когато битието се люлее от олимпийска мощ,
калява се несигурният глас в свиреп възторг.
И трюмът е отдавна празен за по-добра акустика.
И ние сме отдавна мъртви, за да понесем
несекващото химнопение на боговете.


***
Няма ги стихиите, няма го епоса
с алфа витите кораби.
Едно окаменяло дъно на музей
с отломки от велики статуи.
Неонов похлупак над тях и времето,
което не тече наникъде.
Прекрасна симулация на минало
отваря сетивата на туристите,
които влизат, стъпват с найкове
сред разказа за хекзаметъра.
И чезнат във епохите, годините,
тъй както Зевс - бащата на безсмъртните,
поглъщат го циклопите на Кодак.


***
На трагически стазими разстояние, далече от морето,
намирам родовите връзки на природата
с желанието ми за писане. Как неусетно
синьото ме вкарва в аналогии:
подплясващи вълни с налитащи в ума ми думи.
И тези стари гласове - подмамващи мълви на раковини,
крайбрежни пещери с гърла, продрани от вълнения.
Имперска реч, копнееща за власт, жест на ръката
поискала да поведе фалангите на прилива.
Божествен напор на безумие, обзел поета
сред океаните в разляната мастилница.


Хронос

В пясъчния часовник оазис няма
как да спре мигът да пие
от извора на времената
и песъчинките
изтичат
малки слюдени огледала
в обратната страна на светлината
размахват се невидими криле
грабливият пустинен вятър
се вкопчва с нокти
в разпиляното летоброене


***
О, тази суета да бъдем разгадани, да бъдат изброени
наште приноси към стъпките в мастиления бяг.
Коват вълни високи бордове за път,
ръката със длето подрежда имената на отплавалите.
Изчезването казва повече от дневника, пропит със сол.
И нивата на тази реч не ще роди, нападната
от скакалци, непогрешими като всеядни мелници.
Какво ще търсиш тук и ти, гостилничарю услужлив,
в прохождащите думи като уморени пътници?
Мастиленият маг пиянства тази нощ,
за да затъкне със ръжда до мълния кованото си гърло.
За да продъни ритъма със гръм
в езика на пелтечещата слава.


***
Какво да пиша за дъжда - сълзите Андромахини
или за слънцето - циклопа с власт над светлината.
За вятъра - пътуващ Одисей
или за уязвената от тлен пета,
която стъпва на земята.
С упорството на вол да се зажегля
в бразди от дълги фрази,
които нямат край - истории без име,
но с потекло по-старо от летоброенето.
Между главите на убитите,
между главите на историята
израстват плевели, ръждясват брони.
До края на мита, до края на света -
куп кости на герои и горгони.


***
След скандал със своята любима Итака
("Защо пиеш толкова!"),
Одисей се оттегли в покоите си.
Мрачен и сам, той се грееше
на съзвездията в чашата си.
Морето шумеше в главата му.
Нервите опъваха платна за раздяла.
Но това е друга история.
Трийсет века по-късно и по-далече -
на един полет със самолет,
на един лакът със совалка
друг одисействаше в стихове,
от десет години воюваше с хекзаметърни бойници
и вдигаше тостове за троянски коне,
мачкащи думите като гроздове, пълни със сок.
А жена му го хокаше: "Я се стегни!"
Омръзна ми тази история.
Помръкна Одисей, отплава някъде
след призраците на мастилото.
Остана Пенелопа - опора на дома.
Останаха пране и готвене до края на историята.


***
Както гора се навежда пред вятъра, бъснещ върхари,
събрала си силата около ствол на столетник,
тъй и речта ми, предчувстваща мощ,
търси опора във тропи размирстващи.
Следвай ритъма на кръвта - да постигнеш синтаксиса
разлюлян на стихиите,
учестеното дишане на вихрушките
и съня на морето в дълбоки недра,
разлюлял каменни котви, божествени торсове.
О, недочуто до днеска писмо с гласове на подводни гадатели.
Аз не търся тук прилив на цвят.
Следвал пътя от злака до охрата, знам -
течението не води отвъд хоризонт.
Отвъд словореда - отчаян разпад на вълни и езици убиващи.
Колко малко мая, сложена в хляба, прави вкуса
и колко паднали ангели пирово пеят в ъглите на острия ум -
Бермудски триъгълник на гласа - разломил се в еха огледални.

Българската литература

© 2001 Литературен форум