Литературен форум  

Брой 37 (478), 13.11. - 19.11.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Елка Димитрова

Бай Ганьо интелектуалец - ама де-де!

 

По повод индуциращите се напоследък конкурси и дискусии около твърде уморената категория "интелектуалец" - ще ми се да нахвърлям няколко думи за интелектуалеца - онзи химеричен образ, който явно тревожи духовете в твърде обърканото ни съвременно общество (то кога ли българското общество е било подредено?). Ще направя уговорката, че с това никак не омаловажавам инициативата на в. "Култура" в тази насока, напротив, ценя я, макар, честно казано, да ми се струва някак анахронична и рискова (в което няма нищо лошо). Във всеки случай - ако не друго, даде повод да излязат наяве куп симптоми - като се започне от генералното съмнение в одумваната категория и се стигне до конкретния въпрос що е то български интелектуалец и доколко изобщо това понятие е достоверно (нарочно отбягвам онази услужлива фурмулировка за "почвата у нас", дискусиите напоследък бездруго доста се бяха аграризирали).

Неизвестно защо, интелектуализмът в България настойчиво се идентифицира с бедност - "беден интелектуалец" е май най-устойчивото словосъчетание, в което фигурира това понятие. Добре, но това вече само по себе си е симптом. По тази логика всеки неудачник или просто неадаптивен тип, който не става за физически труд, може да се притули зад оправданието "интелектуалец" - особено в общество като нашето, в което попълването на липси стои пред създаването на стойности.

Друго възможно следствие от тази стратегия на запълване на липси е хипостазата на напористия интелектуалец - онзи, който охранява територията си на живот и смърт, защото извън нея е безсилен. Но тук му е мястото да се запитаме коя именно територия охранява той и дали тя действително е "интелектуалната". Ето например, само през последните десетина години се оборудвахме с чудна китка постмодернисти - едва ли не само защото "на Запад" има постмодернизъм. И разбира се, автентичното изкуство стана смешна работа. Да, ама всяка модерност е реакция, реакция на нещо преживяно. Друг е въпросът, че едва ли някой от тези хора би споделил съдбата на Константин Павлов, Никола Георгиев, Цветан Марангозов, Климентина Иванова, Лиляна Минкова... Може да звучи патетично, но в един момент, обикновено - в крайния момент, винаги се оказва важно, покрай другото, и това как живееш живота си. (Пишейки тези думи, само се моля някой да не вземе с комсомолска самоотверженост да ме пита: ти какво имаш срещу постмодернизма? Разбира се, че нямам нищо срещу постмодернизма. Докато, виж, феминизмът е друго нещо, тук бих се позамислила. Това, разбира се - в кръга на майтапа.)

Та в така очертания фон вече христоматийната постановка на М. Фуко за антиинтелектуалеца занаятчия (перифразата моя) дава един поносим изход от патоса както на неадаптивните, така и на напористите. Оказва се, че няма интелектуалци, а само хора, занимаващи се с литература, музика и т.н.

Да, обаче след Ленинградската симфония на Шостакович част от публиката в окупирания Ленинград никога вече не става от местата си (защото е отишла да слуша с последни сили).

След Втората световна война Виенската филхармония свири с палта и разстроени интсрументи - само за да продължава...

Сърбите поканиха Зубин Мета да дирижира Белградската филхармония току след натовските бомбардировки.

Да не говорим за съдбите на хора като А. Сахаров, Р. Келдиш, М. Ростропович, М. Бахтин, И. Еренбург, Ж. Лафит, А. Камю, Я. Паточка, Й. Бродски...

Но тези случаи са свързани с кризисни исторически ситуации - ситуации, правещи невъзможен "тайния" избор; малко или много - романтични времена.

Може би просто обществото, чийто продукт е Фуко, няма нужда от интелектуалци, доколкото е откровено комерсиално (в което отново няма нищо лошо - просто това е факт). Аз лично не съм сигурна, че българското общество е близо до този вид стабилност, в която няма да страда по интелектуалците си. Но нали тази пуста средищност е вечната ни драма.

Всъщност и в съвременна България има такива хора. Но неизвестно защо, те не се бият в гърдите - тъжното е, че това предимство остава за вечните културтрегери, които, разбира се, недоволстват, но правят това някак на дребно - по безопасен или неадекватен начин. И тук проблемът е най-вероятно в сгрешения обществен фон.

И за да завърша малко по-забавно, ще си позволя няколко "тезиса":

Интелектуалецът трябва да има, освен всичко друго, и устойчива позиция - по това той се отличава от кадърния бюргер (от типа на А. Кьосев например) или от остроумния селянин (тип Радичков). И тази позиция по възможност да не се мени току-тъй, а когато това става - промените да не се обясняват с лесни заблуди - което силно разклаща доверието в корена на думата "интелектуалец" (тук прозира емблематичният случай Блага Димитрова).

Интелектуалецът е на първо място свободен човек. Да си интелектуалец не означава да си жертва или нещастник, нито да се оплакваш от своята онеправданост и неразбраност. Нали интелектуалецът е по зададеност "несвоевременен"?

Да си интелектуалец не значи да се кахъриш, че някой е взел повече пари за нещо, което ти правиш по-добре от него. Нито да хленчиш, че някой се е продал - само защото тебе никой не е пожелал да те купи. Интелектуалната позиция е да избираш дали ти ще се продадеш, да определяш (постоянно) своето място в света на тоталната продаваемост.

Интелектуализмът не може да бъде патетичен, но той е по зададеност трагичен, доколкото се крепи на самопознанието.

Интелектуалецът не може да говори в ние-форма, тъй като той е априорно единичен. Ако интелектуалците си кютеха във всеразбираемо спокойствие, еснафите и парвенютата ли щяха да правят революциите на духа?

Интелектуалците не пишат срещу парична награда есета за интелектуалеца (за всеки случай пак напомням, че не съм разбрала погрешно инициативата "На какво/кого служи интелектуалецът" или както там беше).

Интелектуализмът не е патерица, нито протеза, по-скоро е битието с отрязания крайник, който обаче не може да наруши целостта ти.

Българската литература

© 2001 Литературен форум